Р Е Ш Е Н И Е № 524 гр. София, 28.12.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 167 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Я. П. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. З. Д., против въззивното решение № 243 от 8 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 392 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2010 г., с което е отменено решение № 62 от 4 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 33 по описа на районния съд в гр. Златоград за 2010 г. и вместо него искът на Д. П. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 11300 лева заем и законната лихва върху нея от 24 ноември 2009 г., е отхвърлен. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1122 от 10 август 2011 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото на въпроса по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при установяване на неформални договори, какъвто е договорът за заем, над определената в закона стойност. По поставения проблем касаторът се е задоволил само да посочи, че съществува противоречивост между съдилищата относно проблематиката за доказване със свидетелски показания на неформалните договори, какъвто е договорът за заем и разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя С. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква, че който твърди, че предаването на определена сума е извършено въз основа на заем, трябва да установи това с допустими от закона доказателства. С решението си въззивният съд приел, че не може да се презумира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях, защото плащането може да е на друго основание; за да цени свидетелските показания първоинстанционният съд не е съобразил забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, а сумата на твърдения заемен договор общо е 11300 лева, като свидетелските показания са недопустимо доказателствено средство, а други доказателства от ищеца не са поискани; договорът за заем е неформален, но за неговото доказване е необходима писмена форма, като това противоречие между чл. 240 ЗЗД и чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се уреди законодателно или да се тълкува от ВКС. По поставения процесуалноправен въпрос съдът приема следното: Според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева и не са сключени от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. При уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 291 ГПК в решение № 546 по гр.д. № 856 за 2009 г. на ІV ГО касационният съд приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Касационната жалба е частично основателна. Относимите обстоятелства са следните: На 26 януари 2007 г. касаторката внесла по сметка на ответника по иска в „Р.” сумата от 2000 лева, а на 30 януари 2007 г. – още 9300 лева. Преводите в полза на ответника са установени със съответните банкови документи и счетоводна експертиза. Установено е още, че касаторката е обслужвала ответника при банковите му операции, а спесимен за нареждане или теглене в брой имат единствено управителя и едноличния собственик на капитала на ответника. Ответникът с отговора на исковата молба заявил, че договор за заем между страните не бил сключван, както и че сумата от 2000 лева и още други 10000 лева, били изтеглени или преведени, но в дружеството няма нареждане, установяващо превод или теглене на сумата; от преведените 9300 лева ищцата превела сума на сметката на ответника в Т. и не е ясно къде са отишли парите, тъй като липсват по сметката. Пред първоинстанционния съд е разпитан свидетел във връзка с взаимоотношенията между страните преди сключването на договора за заем, наличието на който се твърди в исковата молба. Според св. С., управителят на ответното дружество разговарял с ищцата за отпускане на средства за погасяване на задължения на дружеството; свидетелят участвал при разговорите; сумата е преведена от ищцата в присъствието на свидетеля; сумата била дадена, за да се изчисти дружеството и да получи по-голям кредит от „Р.”, но такъв не бил отпуснат и задължението не е погасено. При посочените данни следва да се приеме, че ищецът е установил предаване на заемните средства, а ответникът не е установил възражението си, че договор за заем не е бил сключван. Обстоятелството, че преведените суми не се намират по банковата сметка на ответника, не обосновава липсата на основание за заплащане на задължението, което е поискано от ищцата с нарочна нотариална покана, тъй като не е установен точен ден за изпълнение на задължението. Претенцията за заплащане на сумата от 11300 лева по договор за заем е основателна, ведно с лихвата от предявяването на иска. Ищцата не е уточнила претенцията по чл. 86 ЗЗД и доказване по нея не е провеждано, поради което в тази му част решението на въззивния съд следва да се остави в сила. При условията на чл. 293 ГПК следва да се постанови ново решение по съществото на спора. Ищцата претендира заплащане на сторените разноски пред всички инстанции, които са в размер на 3588 лева и й се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответникът още следва да бъде осъден да заплати по сметката на съда и възнаграждението на вещото лице, назначено от първоинстанционния съд, в размер на 185 лева. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 243 от 8 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 392 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2010 г. в частта му, с която е отменено решение № 62 от 4 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 33 по описа на районния съд в гр. Златоград за 2010 г. и вместо него искът на Д. П. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 11300 лева заем, е отхвърлен и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], представлявано от управителя С. К., да заплати на Д. Я. П. от [населено място], [улица], сумата от 11300 лева заем, преведен на 26 януари 2007 г. и 30 януари 2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 9 февруари 2010 г. до окончателното изплащане на сумата. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 243 от 8 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 392 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2010 г. в останалата му част. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], представлявано от управителя С. К., да заплати на Д. Я. П., с посочен адрес, сумата от 3588,00 (три хиляди петстотин осемдесет и осем) лева сторени разноски по делото. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], представлявано от управителя С. К., да заплати по сметката на районния съд в гр. Златоград сумата от 185,00 (сто осемдесет и пет) лева разноски за експертиза. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: