Р Е Ш Е Н И Е № 406 гр. София, 30.11.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1357/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от подсъдимия В. Р. В. лично и от защитника му – адв.М. Г. срещу решение № 61 от 23.06.2015 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 42/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Г. се съдържат оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и несправедливост на атакувания съдебен акт. В допълнението към същата са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за нарушение на закона, допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че подсъдимият В. не е отнел от владението на св.Д. инкриминираната сума, поради което извършеното от него деяние неправилно е квалифицирано по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. Осъществените от него действия срещу пострадалия според защитника били провокирани от последния, поради което и ако същите съставляват престъпление срещу личността, се моли да бъдат преквалифицирани като такива. На следващо място адв.Г. излага аргументи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в избирателно кредитиране на доказателствените материали, довело до постановяване съдебните актове и на двете инстанции единствено въз основа на тези, подкрепящи обвинителната теза, без анализ на съвкупната доказателствена маса. В подкрепа на този довод се сочи лишаването от кредит на доверие частта от показанията на свидетеля В. М., в която същият твърди, че от владението на св.Д. не са били отнети инкриминираните парични средства. Възприемането на показанията на пострадалия и групата свидетели – негови приятели, които защитникът на подсъдимия В. обобщено окачествява като косвени, а не тези на св.М., подкрепени от факта на липса на предмета на престъплението, в жалбата е оценено като подмяна на преките доказателства с косвени. С оглед този подход на инстанциите по същество, според адв.Г. присъдата на ОС Ямбол и решението на АС Бургас са постановени при неизяснена фактическа обстановка, а в резултат на това деянието – предмет на делото е било квалифицирано неправилно като „грабеж“ вместо като „лека телесна повреда“. Най-сетне в жалбата на защитника на подсъдимия В. се излагат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, обосновано с липсата на изключителност на конкретното деяние в съпоставка с интензитета на този вид престъпление на територията на страната. Въз основа на изложените доводи, от адв.Г. към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия В. В., съпътствано с отхвърляне на предявения граждански иск като неоснователен и недоказан. В личната си жалба подсъдимият В. не се позовава на конкретно касационно основание, но от съдържанието й могат да се изведат доводи за нарушение на закона и за допуснати съществени процесуални нарушения от окръжния и апелативния съд при разглеждане на делото. Те се отнасят до решението на двете съдебни инстанции да се доверят на показанията на св.Д., в резултат на което се е стигнало до неверния извод за това, че подсъдимите В. и М. са отнели инкриминираната сума от неговото владение. В същото време според подсъдимия показанията на единствения свидетел–очевидец М., установяващи, че от пострадалия не са били отнети никакви пари, са били пренебрегнати. Крайният резултат от този подход на двете съдебни инстанции, според подсъдимия В., е осъждането на двамата подсъдими за престъпление, което не са извършили. Въз основа на тези свои оплаквания, той отправя искане към касационната инстанция за отмяна на решението на БАС и връщане делото за ново разглеждане. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият В., редовно призован се явява лично и със защитника си адв.Г.. Двамата поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях и отправят същите искания. Подсъдимата И. М. и защитникът й адв.К., редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по жалбата на подсъдимия В.. Частният обвинител и граждански ищец П. Д., както и повереникът му адв.К., редовно призовани, също не се явяват и не вземат становище по жалбата. Представителят на ВКП намира, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения нито от окръжния, нито от апелативния съд. Постановеният съдебен акт на въззивния съд според него е законосъобразен и справедлив, поради което предлага същият да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 2 от 13.01.2015 г., постановена по НОХД № 163/2014 г., Ямболският окръжен съд е признал подсъдимите В. Р. В. и И. Б. М. за виновни в това, че на 16.12.2013 г. в [населено място], обл.Ям., действайки в съучастие като съизвършители са отнели чужди движими вещи – 1000 /хиляда/ евро с левова равностойност 1955,83 лв. от владението на П. Д. Д. от [населено място], с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и заплашване, а подсъдимият В. е осъществил деянието при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и чл.54 от НК за В. и на основание чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.54 от НК за подсъдимата М. ги осъдил: подсъдимия В. на 5 /пет/ години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при „строг“ първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като на основание чл.59 от НК е зачел предварителното му задържане, считано от 19.12.2013 г., а подсъдимата М. на 3 /три/ години „лишаване от свобода“, изтърпяването на което е отложил за 5 /пет/ години на основание чл.66 ал.1 от НК. Със същата присъда ОС Ямбол осъдил двамата подсъдими солидарно да заплатят в полза на П. Д. Д. сумата от 500 /петстотин/ лева обезщетение за причинените му с деянието неимуществени вреди, като предявеният граждански иск до сумата от 10 000 лв. отхвърлил като неоснователен. С присъдата си ЯОС се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите. По жалби от защитника на подсъдимия В. – адв.Г., защитника на подсъдимата М. – адв.К. и повереника на частния обвинител и граждански ищец – адв.К. било образувано ВНОХД № 42/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С решение № 61 от 23.06.2015 г. БАС изменил присъдата на ОС Ямбол в гражданско осъдителната й част, като увеличил размера на присъденото обезщетение за причинените с деянието – предмет на делото неимуществени вреди на пострадалия Д. от 500 /петстотин/ лева на 1000 /хиляда/ лева. В останалата й част присъдата на ОС Ямбол била потвърдена. Касационните жалби на подсъдимия В. и защитника му - адв.Г. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия и на защитника му са неоснователни. Внимателният анализ на съдържанието на двете жалби разкрива наличието на идентични възражения, което позволява да бъдат разгледани едновременно. Основните възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на БАС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на елементите на престъплението по чл.199 ал.1 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК от обективна страна, довели до осъждането на подсъдимия В.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя и защитника му теза за обективна несъставомерност на инкриминираното деяние, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправеното от адв.Г. към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия В., същата на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция процесуалният закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на подсъдимия В. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по фактите, без да изследва оплакването за необоснованост на решението на БАС. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основно възраженията в жалбите срещу атакувания съдебен акт на БАС са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване обективната съставомерност на инкриминираното деяние. В тази връзка се оспорва кредитирането на показанията на пострадалия свидетел Д. досежно наличната у него сума от 1000 /хиляда/ евро и отнемането й от владението му от подсъдимите. Възражението срещу решението на инстанциите по същество да поставят показанията на пострадалия П. Д. в основата на изводите си относно обективно осъществените елементи на състава на престъплението „грабеж“, не може да бъде споделено. Преди всичко е необходимо да се отбележи, че освен пострадал от обсъжданото престъпление, този свидетел е пряк участник в събитията, поради което възпроизведените от него факти имат характер на преки доказателства. В този смисъл твърдението на адв.Г., че позовавайки се на тях съдилищата по фактите са подменили преките доказателства с косвени, е невярно от процесуална гледна точка. Фактът, който защитата се опитва да обори чрез тези доводи е наличието на инкриминирана парична сума у пострадалия към момента на извършване на деянието. В подкрепа на тезата, че у св.Д. е липсвала тази сума, се сочат от една страна показанията на св.М., също пряк участник в събитията и поради това очевидец на случилото се, а от друга – липсата на надлежно изземване на предмета на престъплението от някой от подсъдимите или от този свидетел. Внимателният анализ на показанията на двамата свидетели-очевидци сочи, че същите възпроизвеждат фактологията на събитията по идентичен начин, поради което правилно са оценени като достоверни и поставени в основата на изводите по съществото на делото от решаващите съдебни органи. В този смисъл опитът на защитата да бъдат противопоставени е некоректен. Единственото разминаване в съдържанието на тези гласни доказателствени средства е свързано с момента на вземането на паричната сума от джоба на св.Д.. Това различие е обяснимо и логично, имайки предвид динамичната ситуация при възникналото сборичкване между подсъдимия В. и пострадалия, по време на което св.М. не е имал възможност да възприеме всеки детайл, включително от действията на подсъдимата М.. Нещо повече, както в показанията си, дадени в хода на съдебното следствие пред окръжния съд, така и в тези от досъдебното производство, приобщени надлежно по ред на чл.281 ал.1 т.1 от НПК този свидетел не е заявявал категорично, че пострадалият не е имал пари, а единствено, че не е видял„... И. да намира пари у него...“, което не опровергава твърдението на св.Д., че сумата от 1000 евро е била взета от джоба му от подсъдимата М.. Що се отнася до последвалото спречкване между двамата подсъдими по отношение действията на М. за отнемане на паричната сума, то показанията на св.М. единствено възпроизвеждат твърденията на последната, че не е намерила пари, които не намират доказателствена опора в материалите по делото. Не са източници на такива доказателства твърденията на подсъдимия В. и св.М., че инкриминираната парична сума не е била открита при извършените обиски на двамата и на подсъдимата М. в полицейското управление в гр.Стралджа. В доказателствените материали по делото липсват протоколи за проведени лични обиски на подсъдимата М. и св.М., а от писмо рег.№ 8241/01.12.2014 г. от началника на РУП – Стралджа става ясно, че обиск на И. Б. М. не е бил извършван. Така изяснените обстоятелства, както и предприетите в последствие действия от подсъдимата М. със съгласието на подсъдимия В. за връщане на отнетата парична сума на пострадалия по надлежния процесуален ред /протокол за доброволно предаване л.53, т.1 и разписка л.54 т.1 от ДП № 155/13 г. на РУП-Стралджа/ по категоричен начин установяват достоверността на показанията на св.Д. и обуславят извода на касационната инстанция за неоснователност на това оплакване. Изложените до тук съображения дават основание за такъв извод и досежно възражението за нарушение на закона при квалифициране на престъплението – предмет на делото по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. И тъй като искането за преквалифициране на деянието като „лека телесна повреда“ се основава на твърдението, че от владението на пострадалия не е отнемана инкриминираната парична сума, настоящият съдебен състав не намира за необходимо да излага отново аргументи относно това обстоятелство, след като такива бяха обосновани по-горе в настоящото решение. В същото време, единствено с оглед пълнота и прецизност на настоящия съдебен акт следва да се отбележи, че извършеното от подсъдимите В. и М. деяние съдържа всички елементи на престъплението, за което са осъдени /по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК за първия и по чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК за втората/, както от обективна, така и от субективна страна. Вярно е, че от СМЕ се установява, че на пострадалия Д. били причинени телесни увреждания, довели до „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“, имащи характер на лека телесна повреда по смисъла на чл.130 ал.1 от НК. Тези увреждания обаче са резултат от осъществената спрямо него „принуда“ като елемент от съставното престъпление „грабеж“ именно с цел отнемане от владението му набелязаната сума пари, а не както твърди подсъдимия В. „...Имах намерение да го набия, защото ме провокира...“. Насочеността на „принудата“ към отнемане предмета на престъплението е доказана категорично от показанията на свидетелите Д. и М., правилното кредитиране на които бе обсъдено внимателно по-горе в настоящото изложение. Нещо повече, механизмът, по който да бъде реализирано престъплението „грабеж“ спрямо пострадалия е бил внимателно обмислен и подготвен от двамата подсъдими, доказателства за което се съдържат в показанията на св.М. от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 ал.1 т.1 от НПК. Що се отнася до твърдението, че парична сума не е била отнета от св.Д. и поради това деянието не следва да се квалифицира като „грабеж“, то следва да се обърне внимание, че в такава хипотеза не би отпаднала неговата съставомерност по чл.198 ал.1 от НК, а би бил налице опит за извършване на същото престъпление по смисъла на чл.18 ал.1 от НК. Но поради липса на доказателства в подкрепа на тази хипотеза, допълнителни разсъждения в такава насока не следва да бъдат излагани. С оглед всичко изложено, касационната инстанция намира, че нито въззивната, нито първата инстанция са допуснали нарушение на закона, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК и това оплакване на жалбоподателя следва да бъде оставено без уважение. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването в жалбата на защитника за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия В. наказание. В допълнението към касационната жалба от адв. Г. не са изложени конкретни съображения в подкрепа на искането за смекчаване отговорността, която подсъдимият следва да понесе, извън декларативната констатация, че с оглед интензитета на този вид престъпление на територията на РБ, конкретното не се явява изключително само по себе си. По аналогично оплакване Бургаският АС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като е възприел изцяло доводите на първата инстанция относно определеното му по вид, размер и начин на изтърпяване наказание. В същото време следва да се отбележи, че макар престъплението – предмет на настоящото дело да е оценено като такова със сравнително висока степен на обществена опасност предвид механизма на извършването му, предварителната организация, конкретния принос на всеки един от съучастниците и настъпилия вредоносен резултат, тази оценка не е дала отражение върху решението на съда да определи наказанието на подсъдимия В. при изключителен превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства в размер, равен на предвидения специален минимум в санкционната част на разпоредбата на чл.199 ал.1 от НК. За този извод основна тежест е придадена на младата възраст на подсъдимия, сравнително неголемия размер на предмета на престъплението и неговото възстановяване. Съгласявайки се с аргументите на въззивната инстанция, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че многобройните предходни осъждания на подсъдимия В., невлияещи на правната квалификация по настоящото дело и решаващият му принос в извършване на обсъжданото престъпление, не дават основание за допълнително занижаване на отмереното му наказание 5 /пет/ години „лишаване от свобода“. Правилно съдебните инстанции са определили както първоначалния режим, така и заведението, в което следва да бъде изтърпяно, поради което ВКС намира, че същото изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 от НПК.. Съобразно изводите си за законосъобразност на проверяваното решение на БАС в неговата наказателна част, касационната инстанция намира че то е такава и в гражданско-осъдителната част, поради което и това оплакване в касационната жалба от защитника на подсъдимия следва да бъде оценено като неоснователно. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 61 от 23.06.2015 г., постановено по ВНОХД № 42/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.