Р Е Ш Е Н И Е
№ 99
Гр.София, 15.07.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори юни, 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ
изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.456/22 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №100409/18.03.21 г., постановена от ОС-Благоевград /БлОС/ по Н.Д.140/20 г., подсъдимият С. Д. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3,б.Б,пр.1 вр. чл.342,ал.1, пр.3 НК вр.чл16,ал.1 ЗДП и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години,чието изтърпяване е отложено за пет години, като е оправдан да е извършил престъплението при допускане на нарушение по чл.20,ал.1 ЗДП. На основание чл.343 Г НК е постановено лишаване от правоуправление на МПС за срок от две години.
С решение №301/07.10.21 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 3 състав, по В.НД.718/21 г.,цитираната присъда е изменена в частта относно продължителността на постановеното лишаване от право, като то е увеличено от две на три години. В останалата част тя е потвърдена.
Срещу съдебния акт на въззивната инстанция е постъпила касационна жалба на подсъдимия чрез неговия защитник относно определените наказания, като са развити трите основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС или изменение чрез намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода по чл.55 НК,както и намаляване размера на определеното лишаване от право.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата с отразените в нея аргументи и искания.
Представителят на ВКП намира, че атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.
Частните обвинители А. Б., Х. М. Б., С. Б., Ф. Б., С. Б., Х. М. и Х. М. Б., уведомени чрез своя повереник, не се явявят. Повереникът им моли решението да бъде оставено в сила.
Частните обвинители Р. К. и А. В., уведомени чрез своя повереник, както и последният, не се явяват, и не заявяват становище.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и отразените в нея доводи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното:
Касационната жалба на подсъдимия,която е допустимо да бъде разгледана от настоящата инстанция /първата депозирана такава не е счетена за годна да се образува касационно производство,тъй като е съдържала единствено оплаквания за необоснованост, а същата не е касационно основание/, макар и да препраща към всички основания по чл.348,ал.1 НПК, се отнася само до индивидуализацията на наложеното наказание и респективно размера на определените лишаване от свобода и лишаване от право.
Най-напред е необходимо да бъде обсъден аргументът за допуснато нарушение на чл.348,ал.1,т.2 НПК, доколкото само при процедурно вярно установени факти и обстоятелства, може да се говори за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Според подсъдимия и неговия защитник решаващата втора инстанция превратно е тълкувала събраните доказателства относно отегчаващите и смекчаващи обстоятелства. По този начин били нарушени правилата на формалната логика, довели до погрешно формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища. За да подкрепи това оплакване, касаторът е препратил към своите съображения, очертали възраженията му по т.1 на чл.348,ал.1 НПК- за отчитане на квалифициращ признак един път при самата квалификация, и втори път при охарактеризирането му като утежняващ фактор; и за неправилно отнасяне на професионалната квалификация на подсъдимия към отегчаващите обстоятелства.
Трябва да се заяви, че тъй като оплакванията касаят наложените наказания, то обстоятелствата, формулиращи съдебната преценка, поначало се обмислят на плоскостта на нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК. В този смисъл наличието на процедурен порок, който да се субсумира под съществено процесуално нарушение, би се обвързало с липса на мотиви по отношение на съответното наказание; противоречиви тези в тази част по налична мотивация; неприсъстващ въобще или прочетен не по действителното му съдържание фактор, който да е отчетен на плоскостта на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и др. Що се касае до доказателствено установени обстоятелства обаче, тяхното определяне като отегчаващи и смекчаващи и взаимното им съотнасяне е решено на плоскостта на касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 вр.ал..5,т.1 НПК.
В конкретния случай формулирани по-горе неблагополучия относно наказанието не са налични по делото. Съвсем отделен е въпросът за законосъобразна интерпретация, която се разчита в рамките на нарушение на материалния закон и/или явна несправедливост на наложеното наказание. При липса на някакъв същностен процедурен порок не може да се говори и за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд, каквото е първото искане по жалбата относно прилагане на правомощията на ВКС.
По-нататък, сред посочените обстоятелства по оплакването за нарушение на материалния закон,както вече бе казано, е включена квалификацията на подсъдимия като професионален водач, което като факт е вярно поднесено. За сметка на това пък, сред оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание, е изписано неправилно увеличаване на срока на лишаване от правоуправление на МПС от страна на подсъдимия /при постановено лишаване от свобода за три години и лишаване от право за срок от две години; и наличие на въззивен прокурорски протест и жалба на частни обвинители в тази насока/,което касае законосъобразното приложение на НК. Очевидно става дума за объркване на обстоятелства, подведими под касационните основания по т.1 и т.3 на чл.348, ал.1 НПК. Все пак по мнение на настоящата инстанция позициите и тяхната защита са ясни и затова третираните фактори ще бъдат обсъдени на правилното за тях място.
ПО МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН:
Първо, както вече бе споменато, според защитата е нарушен материалният закон, тъй като за отегчаващ отговорността фактор е зачетен броят на пострадалите лица, а това само по себе си очертава квалификацията по чл.343,ал.4 НК като по-тежко наказуем състав. Макар и в жалбата да се препраща към разпоредбите на чл.36, чл.54 и чл.55 НК, ако цитираното неблагополучие се счете за налично, то би формулирало нарушение на нормата на чл.56 НК /каквото не е посочено/, забраняваща за смекчаващи и отегчаващи обстоятелства да бъдат броени тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Посоченият в жалбата принцип „ne bis in idem“, който според страната бил нарушен, е процесуален такъв /чл.24,ал.1,т.6 НПК/ и касае съвсем различни обстоятелства, за разясненията по които няма смисъл в процесното изложение.
Както обаче е известно от теорията и дълготрайната съдебна практика, не съществува пречка в рамките на самия по-тежко квалифициран състав да се счете за отегчаващо обстоятелство бройката на увредените, надхвърляща съответния минимум на пострадали лица, предполагащ изпълване на квалифицирания състав. При прочита на разпоредбата на чл.343,ал.4 НК минимумът се покрива с поне едно лице с причинена смърт и поне едно лице с причинена съставомерна телесна повреда. Потърпевшите в конкретното производство са три лица. Така че в най-общ смисъл не може да се твърди,че е нарушена нормата на чл.56 НК.
Второ, атакува се като неправилно увеличението на наказанието лишаване от право на подсъдимия от страна на САС- от две на три години. В подкрепа на тази теза се заявява,че липсват доказателства да са му налагани административни наказания или да е осъждан, както и че е преекспонирано негово наказание от 2004 г., изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан.
Казаното е некоректно поднесено. И това е така,тъй като увеличаването на обсъжданото наказание лишаване от право от две на три години е направено от въззивния съд, за да бъде спазен материалният закон, макар и да не е изписано по нарочен начин. Тълкуването на нормата на чл.49,ал.2 НК е въвело постановката лишаването от право да не може да бъде отмерено с времетраене по-малко от това на лишаването от свобода. В случая последното е било три години.
Разбира се, на трето място увеличението е било необходимо при непрестъпване на забраната Reformatio in pejus, защото въззивната инстанция не е намерила основания да приложи разпоредбата на чл.55 НК. Доколкото довод в жалбата в обратната насока е такъв по правото, тъй като се отнася за законосъобразно подбиране на съответната разпоредба при индивидиуализиране на дължимото наказание, трябва да се заяви,че в обсъждания аспект решаващите съдилища са изложили съображения и заетата от тях позиция е разбираема. Изброените смекчаващи обстоятелства не са многобройни /те по-скоро са твърде рутинни/, а сред тях и липсва изключително такова; когато и най-лекото, предвидено в санкционната част на материалната наказателноправна норма наказание, да бъде счетено за несъразмерно тежко, ако бъде определено.
ПО ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ:
С оглед заетата по-горе позиция, разсъжденията по допускане на претендирани нарушения на чл.348,ал.1,т.3 /вр.ал.5,т.1/ НПК ще бъдат изписани по-скоро в рамките на отговор на всички отправени пред ВКС възражения. И няма как да бъде иначе, след като в крайна сметка на подсъдимия е наложен минимумът на наказанията лишаване от свобода и лишаване от право, визирани в санкционната част на нормата на чл.343,ал.4 вр.ал.3,б.Б, пр.1 НК- три години, при максимум петнадесет години. В този смисъл е ясно,че каквито и отегчаващи обстоятелства да са намерени за налични, при приемане наказанието да се индивидуализира при предпоставките на чл.54 НК, те биха се явили недоминантни.
Ето защо общо трябва да се каже, че и най-простия прочит на въззивното решение установява, че административното наказание на подсъдимия от 2004 г.-за неносене на предпазен колан- не само не е било преекспонирано в негативен план, както се твърди в касациноната жалба, а е очертано като смекчаващо обстоятелство /стр.20 от решението долу, стр.21 горе/-само едно наказание за човек с дълготраен шофьорски стаж.
Що се касае до заявената като неправилна интерпретация за утежняващ отговорността на подсъдимия фактор да се прецени, че той е професионален водач, което поставя пред него по-високи изисквания за спазване на правилата за движение, то ВКС е склонен да се съгласи, че законът не поставя разграничение за съблюдаване на правилата за движение по пътищата между различните категории шофьори. Същевременно обаче, управлението на по-голямо от типичните такива превозни средства, по неширок път със завои, с чиито особености по признание на страните подсъдимият не е бил добре запознат, действително е изисквало от него значителна осторожност както по отношение на останалите участници в движението, така и по отношение на собственото му присъствие сред пътната обстановка въобще.
Предвид всичко казано дотук, не се налага удовлетворяване и на второто искане по жалбата- изменение на атакуваното решение с намаляване на наложените на касатора наказания директно от ВКС.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №301/06.10.21 г., постановено от Апелативен съд-София, НО, 3 състав, по В.Н.Д.718/21 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |