7 Р Е Ш Е Н И Е № 191 София, 06.03.2018г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2228 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. И. срещу решение № 1214 от 14.06.2016г. по в.т.д. № 5561/2015г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 4738 от 02.07.2015г. по т.д. № 17268/2013г. на СГС, ГК, 4 състав е отхвърлен предявеният от касатора против А. К. Д. иск по чл.422 ГПК в частта, в която се иска да бъде установено по отношение на ответницата, че има задължения към ищеца, произтичащи от запис на заповед № 84948 от 21.08.2008г. във връзка с договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 84948/21.08.2008г., както следва: задължения за главница в размер на 128 501,32 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.04.2013г. до окончателното плащане и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК за разликата до пълния предявен размер от 139 145,28 лева. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е налице произнасяне по непредявен иск – по иск за вземания по договор за финансов лизинг, а не по иск за вземането по записа на заповед, както и поради липса на обсъждане и произнасяне по подадената от касатора въззивна жалба в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения установителен иск за разликата до пълния му предявен размер от 139 145,28 лева. Поддържа, че с произнасянето си в обжалваното решение въззивният съд е променил предмета на делото, обратно на указанията, дадени в мотивите на т.17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита за необоснован и противоречащ на събраните по делото доказателства извода на въззивния съд, че нотариалната покана, съдържаща изявление за разваляне на лизинговия договор, не е връчена на ответницата. Сочи, че дори и договорът за лизинг да не е бил развален, към датата на предявяване на записа на заповед за плащане – 26.02.2013г., същият е бил с изтекъл срок и всички вземания по него в размер на 160 371,31 лева или 81 996,55 евро /надхвърлящи размера на претенцията по записа на заповед/ са били изискуеми. Касаторът твърди, че въззивното решение е постановено и в противоречие с материалния закон. Сочи, че в хода на първоинстанционното производство безспорно е било доказано, че ответницата е била в неизпълнение по договора за лизинг, в резултат на което към 18.11.2010г. изискуемите и просрочени задължения по него са били в размер на 65 782,56 лева. Поддържа, че поради виновното неизпълнение на задълженията за заплащане на лизингови вноски ответницата следва да понесе последиците от забавата, като заплати и неустойка за забава на плащанията – съгласно чл.30, ал.1, б. А от договора, неустойка при невръщане на лизинговия обект в срок – съгласно чл.30, ал.1, б.Б от договора за лизинг, както и неустойка при разваляне на договора по вина на лизинголопучателя в размер, равен на лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски. Твърди, че в противоречие както с клаузите в договора за лизинг, така и с явно заявената воля на лизингодателя да прекрати едностранно същия, въззивният съд е приел, че към датата на предявяване на записа на заповед – 26.02.2013г. вземането по него не е било изискуемо, тъй като договорът за лизинг бил действащ, дори и след уговорената крайна дата – 22.10.2011г. Поради това касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен изцяло. Ответницата А. К. Д. представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Счита за неоснователно оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск, като поддържа, че въззивният съд е изследвал каузалната сделка единствено с оглед възможността на длъжника да установи несъществуване на вземането, респ. евентуално изпълнение на задължението си за плащане, с цел избягване на повторно плащане въз основа на абстрактната сделка с обезпечителен характер. Счита, че въззивният съд правилно е приел, че договорът за финансов лизинг на пътно превозно средство не е развален към момента на депозиране на заявлението за незабавно изпълнение по чл.417, ал.1 ГПК от страна на лизингодателя поради нередовност на връчването на нотариалната покана, съдържаща изявление за разваляне на договора. Поддържа, че поради това следва да се приеме, че не е налице и подлежащо на изпълнение вземане по ценната книга, което обуславя отхвърляне на иска. Излага твърдение за погасяване на задължение по договора в размер общо на 299 068,86 лева, както и на сумата 18 310 лева, платено сметка на ЗД [фирма]. С оглед на това излага и възражение за незначителност на неизпълнението, поради което и съгласно чл.87, ал.4 ЗЗД не се допуска разваляне на договора. Твърди, че като е иззел автомобила, ищецът е в неизпълнение на поетото в чл.23 от договора задължение, и поради това не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. По отношение на претендираните суми за застрахователни премии, дължими разноски за връчване на нотариалната покана, както и разноски за възстановяване на владението върху лизинговия обект поддържа, че тези задължения не са обезпечени с процесния запис на заповед, което е видно от чл.19, ал.15 от договора за финансов лизинг. Счита, че не дължи и законна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г., тъй като поради нередовност на връчването на нотариалната покана не е изпаднала в забава. Сочи, че с оглед липсата на разваляне на договора не дължи неустойка за разваляне по чл.30, ал.1, б. „В“, равна на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените месечни лизингови вноски. Прави и възражение за нищожност на така уговорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Поради това моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. С определение № 402 от 16.06.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса : Какъв е предметът на делото по иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед при въведено в исковата молба твърдение на ищеца, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задълженията по конкретно каузално правоотношение /договор за финансов лизинг/ и релевирани от ответника релативни възражения, свързани с каузалното правоотношение и кои възражения, основани на това правоотношение, подлежат на изследване в производството по чл.422 ГПК? Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Производството по делото е образувано по предявен от [фирма] против А. К. Д. иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 71 143,85 евро, дължима сума по запис на заповед № 84948 от 21.08.2008г., и за законна лихва върху главницата от 09.04.2013г. до изплащане на вземането. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължение на ответницата по договор за финансов лизинг. Твърди, че поради неплащане на лизингови вноски договорът за лизинг е развален с нотариална покана, връчена на ответницата на 04.02.2011г., считано от 12.02.2011г., както и че ответницата има неизплатени задължения по договора за лизинг в размер общо на 75 339,05 евро, от които: 24 397,97 евро – незаплатени лизингови вноски за периода 22.06.2010г. – 22.01.2011г.; 770,71 евро – неплатени възнаградителни лихви за същия период; 3 308,50 евро – неплатена неустойка за забава за периода от 01.10.2010г. до 12.02.2011г.; 27 496,41 евро – незаплатена неустойка за разваляне на договора; 5 279,19 евро – незаплатени застрахователни премии; 58,29 евро – дължими разноски за връчване на нотариална покана; 460,16 евро – дължими разноски за възстановяване на владението върху лизинговия обект; 14 027,96 евро – неплатена мораторна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г. В отговора си ответницата е оспорила твърденията, че е спряла да плаща дължимите лизинговите вноски, считано от 22.10.2010г., и че договорът за лизинг е развален, като е възразила, че ищецът неправомерно й е отнел държането на лизинговата вещ. Изложила е твърдения за нередовно връчване на нотариалната покана, с която е направено изявление за разваляне на договора. Възразила е, че ищецът е във виновно неизпълнение на задължението си, поради което тя не дължи претендираните неплатени месечни вноски, както и че поради липса на прекратяване на договора, не дължи неустойка за развалянето му. Оспорила е дължимостта на законна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г. с твърдението, че при нередовно връчване на нотариалната покана, не е изпаднала в забава. Възразила е още, че записът на заповед не обезпечава заплащането на застрахователни премии, разноски за връчване на нотариална покана и за възстановяване на владението на вещта. Въззивният съд, за да постанови решението си, е посочил, че установителният иск по чл.422 ГПК е предявен в хипотезата, в която с исковата молба е въведено твърдение за наличието на каузално правоотношение – договор за лизинг, за обезпечаване на изпълнението на което е бил издаден запис на заповед. Приел е за безспорно, че правоотношението между страните е възникнало по силата на валидно сключен договор за финансов лизинг, в изпълнение на задълженията си по който ответникът – лизингополучател по договора, е поел задължение да издаде и е издал в полза на ищеца – лизингодател валиден запис на заповед, с който е обезпечил изпълнение на задължението си по договора. Посочил е, че в производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, но в конкретния случай въпросът дали ценната книга подлежи на изпълнение се поставя във връзка с възражението на ответника, че договорът за лизинг не е надлежно развален, поради което и вземанията на ищеца не са станали изискуеми. Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че нотариалната покана, с която е направено изявление за разваляне на лизинговия договор, не е връчена надлежно на ответника по реда на чл.47, ал.1 ГПК, поради което договорът за лизинг не е бил надлежно развален и следователно изискуемостта на задължението на издателя за плащане на сумите по ценната книга не е настъпила. Приел е, че принудителното изземване на процесния лизингов обект от лизингополучателя не води до извода, че процесният договор за лизинг е прекратен, както твърди ищецът. Поради това е достигнал до крайния извод, че макар и редовен от външна страна, към деня на депозиране на заявленията за издаване на заповед за изпълнение процесният запис на заповед не е подлежал на изпълнение, тъй като задълженията по него не са били изискуеми, което налага отхвърляне на иска само на това основание, без да се обсъждат останалите доводи, изложени във въззивните жалби. С оглед изложеното въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част и е отхвърлил предявения иск, както и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен, по изложените мотиви. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Поставеният правен въпрос е разрешен в т.17 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените задължителни разяснения, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуване на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, като в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед предмет на делото е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което и издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. Предметът на делото не се променя и при въведено твърдение от ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на релевантния правен въпрос и при съобразяване на изложените в исковата молба твърдения и направените от ответницата в отговора възражения, следва да се приеме, че предмет на настоящото дело е съществуването на подлежащо на изпълнение вземане на ищеца в размер на 71 143,85 евро по издаден от ответницата на 21.08.2008г. запис на заповед. С оглед наведените в исковата молба твърдения за обезпечителния характер на записа на заповед по отношение на задълженията на ответницата по договор за финансов лизинг на лек автомобил, което обстоятелство е признато от ответницата, и наведените от нея в отговора възражения за недължимост на претендираната сума поради липса на задължения по каузалното правоотношение, предметът на делото не се променя, но съдът дължи да изследва и каузалното правоотношение, като се произнесе по възраженията, основани на това правоотношение, доколкото биха имали за последица погасяването на вземането по записа на заповед. С оглед твърденията и възраженията на страните спорът се е концентрирал върху наличието на неизпълнени от ответницата като лизингополучател задължения с настъпил падеж за заплащане на лизингови вноски, възнаградителни лихви, неплатена неустойка за забава за периода от 01.10.2010г. до 12.02.2011г.; върху това дали са настъпили последиците на разваляне на договора за лизинг поради неизпълнението му ответницата; върху наличието на задължение за ответницата за неустойка за разваляне на договора; върху наличието на задължение за незаплатени застрахователни премии, разноски за връчване на нотариална покана и разноски за възстановяване на владението върху лизинговия обект; върху наличието на задължение за заплащане на мораторна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г., както и върху предмета на обезпечените със записа на заповед вземания – дали се гарантира изпълнението на всички неизпълнени по договора задължения или се гарантира изпълнението само на задълженията за заплащане на лизингови вноски и възнаградителни лихви, както и договорени неустойки и лихви за забава. В отклонение от постоянната съдебна практика относно предмета на делото по предявения иск по чл.422 ГПК и задълженията му да се произнесе по спорния предмет, въззивният съд не се е произнесъл по съществуване на вземането на ищеца, произтичащо от издадения запис на заповед. Във връзка с твърденията и възраженията на страните въззивният съд не е изследвал каузалното правоотношение, като не е обсъдил спорните въпроси - дали са налице непогасени от ответницата задължения с настъпил падеж по договора за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски, възнаградителни лихви, неустойка за забава за периода от 01.10.2010г. до 12.02.2011г., неустойка за разваляне на договора, задължение за незаплатени застрахователни премии, за разноски за връчване на нотариална покана и за разноски за възстановяване на владението върху лизинговия обект, задължение за заплащане на мораторна лихва за периода от 13.02.2011г. до 09.04.2013г., както и изпълнението на кои задължения на ответницата се обезпечават със записа на заповед. Достигайки до извод, че договорът за лизинг не е развален поради нередовно връчване на нотариалната покана, съдържаща изявлението на лизингодателя за разваляне, въззивният съд не се е произнесъл по останалите спорни въпроси, имащи значение за съществуването на вземането, предмет на предявения иск, произтичащо от издадения запис на заповед. Поради това обжалваното решение следва да се отмени като незаконосъобразно, а делото следва да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл.293, ал.3 ГПК, тъй като с обжалваното решение не са обсъдени твърденията и възраженията на страните, основани на съществуващото между тях каузално правоотношение. Липсата на произнасяне по тях от въззивния съд е пречка за решаване на спора по същество от касационната инстанция и налага след отмяна на решението делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на спора и в зависимост от неговия изход въззивният съд следва да се произнесе по отговорността за разноски и за настоящото производство, съгласно чл.294, ал.2 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1214 от 14.06.2016г. по в.т.д. № 5561/2015г. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: