1 Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр.София, 26 февруари 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова и прокурора……………… като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1812 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. М., представляван от адв. Е. С., срещу въззивно решение №2067 от 13.11.2014г., постановено по възз.гр.д. №2327/2014г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.03.2014г., постановено по гр.д. №4620/2012г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от И. М. М. против В. Ж. Т., отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата 59 423 щатски долара по издаден изпълнителен лист от 06.11.2001г. по гр.д. № 06274/2001г. на СРС. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което се иска неговата отмяна. Ответникът В. Ж. Т., чрез процесуалния си представител адв. П. М., е представил писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. С определение №1258 от 11.11.2015г. по гр.д.№1812/2015г. ВКС е допуснал касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите - необходимо ли е съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване, за да настъпят последиците на прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл.330, ал.1, б. „д” ГПК /отм./, респ. на чл.433, ал.1, т.8 ГПК; и от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б."д" ГПК отм./. По така поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: С разрешението по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, респ. чл.330, ал.1, б.”д” ГПК – отм. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Разяснено е още, че каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/. В мотивите на задължителното за съобразяване и прилагане ТР№2/2013г. на ОСГТК е посочено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. При така дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, основателни са изтъкнатите в касационната жалба доводи за незаконосъобразност на въззивното решение, предвид възприетия начален момент за отчитане на срока на погасителната давност за вземането на ответника, за правното значение на постановлението на СИ в хипотезата на прекратено по силата на закона изпълнително производство и за валидността на изпълнителните действия, извършени по прекратеното на основание чл.330 ал.1 б.”д” ГПК /отм./ изпълнително дело. Спорът по делото касае установяване недължимостта на сумата от 59423 щатски долара по изпълнителен лист от 06.11.2001г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание /чл.237 б.”е” ГПК – отм./ по гр.д. №06274/2001г. на Софийския районен съд, в полза на В. Ж. Т. срещу И. М. М.. От фактическа страна въззивният съд е приел, че посоченият изпълнителен лист е издаден въз основа на запис на заповед от 16.11.2000г., по силата на който ищецът М. се е задължил да заплати на ответника Т. сумата от 59 423 щатски долара; че въз основа на същия изпълнителен лист на 04.12.2001г. е образувано изпълнително дело №4856/2001г. на СИС при СРС, по-късно / на 24.11.2009г./ е изпратено на ДСИ при РС – Ловеч, където е образувано изп.д.№613/2009г.; след това е изпратено на ЧСИ М.Б., рег.№ ... и на 05.01.2012г. е преобразувано в изп.д.№90/2012г. по описа на ЧСИ. Установено е също, че гр.д. №06274/ 2001г. на СРС е унищожено, поради изтичане на 10-годишния му срок за съхранение, както и че по същото се е намирал оригинала на оспорената запис на заповед. При това положение, представеното от ответника нотариално заверено копие на препис от документа е обсъдено в съвкупност с останалите доказателства по делото, като е направен извод, че не е налице поведение на страната, препятстващо събирането на доказателства, че ответникът е изпълнил задължението си по чл.183 ГПК и не са налице предпоставки за изключване на документа от доказателствата по делото. Във връзка с поддържаното от ищеца възражение за изтекла погасителна давност на вземането, съдът е приел, че началният релевантен момент за давността е датата на образуване на изпълнителното дело – 04.12.2001г.; че на 17.10.2003г. давността е прекъсната с депозираната от взискателя до съдебния изпълнител молба за конституиране като нов взискател по делото на цесионера [фирма], като двугодишният срок по чл.330, ал.1, б. „д” ГПК (отм.) след това действие е изтекъл на 17.10.2005г. и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането, съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД. Посочено е, че с предприемането на поредното изпълнително действие от 21.03.2006г. /молба за налагане на запор върху сметки на длъжника/, както и с молбата от 13.03.2009г. за налагане на възбрана, давността за вземането отново е прекъсната /съгласно чл.116, б. „в” ЗЗД/, като в защитения от давност период взискателят – ответник е образувал ново производство, този път пред ЧСИ М.Б. /молбата за изпращане на делото на ЧСИ е от 16.12.2011г., а изп.д.№90/2012г. по описа на ЧСИ е образувано на 05.01.2012г./. В заключение е направен извод, че тъй като не е постановен изричен акт на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство към 17.10.2005г., то извършените изпълнителни действия са изцяло валидни. Оплакванията на касатора, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон относно отчитането на началния момент и продължителността на давностните срокове за вземането, са основателни. Безспорно е, че вземането за сумата 59 423 щатски долара произтича от запис на заповед от 16.11.2000г., като правилно в тази връзка е кредитирано представеното по делото нотариално заверено копие от документа, предвид установеното по надлежния ред унищожаване на ч.гр.д.№ 06274/2001г. на СРС, в който се е намирал оригиналът на ценната книга. Неправилни са обаче изводите на въззивния съд, че след снабдяването на кредитора по записа на заповед с изпълнителен лист по реда на чл.237 и сл. ГПК /отм./ за процесната сума, то погасителната давност за вземането, съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД е петгодишна и тя е прекъсвана – с образуване на изпълнително дело № №4856/2001г. на СИС при СРС на 04.12.2001г.; с молбата от 17.10.2003г. за конституиране на нов взискател по делото; че новата 5- годишна давност е започнала да тече от 17.10.2005г. /след изтичане на 2-годишния срок по чл.330 ал.1 б.”д” ГПК – отм./, както и че действията по прекратеното по право изпълнително дело са валидни, защото съдебният изпълнител не се е произнесъл изрично с постановление за прекратяване на изпълнителния процес. Съгласно чл. 531, ал.1, вр. чл. 537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. С оглед действалата законодателна уредба за издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по отменения ГПК, определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Това е така, защото с определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ се разпорежда издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, напр. запис на заповед, поради което характерът на задължението не се променя. Вземането на кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да се оспорва, както досежно действителността на основанието, така и относно погасяването му /чл.250, чл.252, чл.254 ГПК – отм./. Правните последици на акта по чл.242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение. Ето защо, вземането срещу издателя на запис на заповед се погасява с изтичането на 3-годишна давност и в случая, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 вр. чл. 237, б. „е” ГПК /отм./, но не е предприел действия по принудително изпълнение на сумата по записа в продължение на 3 години от уважаване на молбата му. Същевременно, с разрешението по т.14 от ТР№2/2013г. на ОСГТК се прие, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД и не прекъсва давността за вземането. Посочено е, че едва след като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудителното изпълнение. В случая, изпълнителният лист по записа на заповед, платим на предявяване, е издаден на 06.11.2001г. / т.е. в едногодишният срок по чл.477 ал.1 ТЗ/ и от този момент е започнал да тече 3-годишният давностен срок за признатото вземане на В.Т., скрепено с правото на принудително изпълнение. Изпълнителното дело е образувано на 04.12.2001г., но в молбата за образуването му няма посочен изпълнителен способ, а призовката за доброволно изпълнение е връчена едва на 08.02.2012г. Давността не е прекъсната с молбата от 17.10.2003г. за конституиране като взискател по изпълнителното дело на цесионера [фирма] , тъй като тази молба е оставена без уважение от съдебния изпълнител и впоследствие е оттеглена от взискателя, поради постигнато споразумение за прекратяване действието на договора за цесия. В последващия период от време след 17.10.2003г. и до 21.03.2006г. В.Т. не е предприемал никакви действия по движението на изпълнителния процес. Давността, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т.н.; както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. В случая, първото извършено от взискателя В.Т. същинско изпълнително действие, което е можело да прекъсне давността за вземането по записа на заповед е с дата 21.03.2006г., когато страната е поискала налагане на запор върху сметките на длъжника. Това действие обаче е предприето след като изпълнителното производство вече е било прекратено в хипотезата на чл.330 ал.1 б.”д” ГПК /отм./ по право, което е станало на 04.12.2003г., тъй като нито образуването на изпълнително дело /защото в молбата на взискателя няма посочен изпълнителен способ/, нито исканията за извършване на справки, нито оставената без уважение молба от 17.10.2003г. са действия с характер да прекъснат давността. Както се посочи по-горе, в случая е без правно значение дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога го е направил. Този акт има декларативно, а не конститутивно действие и не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането. На 06.11.2004г. е изтекъл и 3 – годишният давностен срок за вземането, като предприетите след тази дата действия на взискателя по прекратеното по право изпълнително производство /молбата за налагане на запор от 21.03.2006г. и молбата за налагане на възбрана от 13.03.2009г./ също нямат значение на прекъсващи давността. В тази връзка, задължителни за съобразяване са мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК, с които са дадени разяснения, че каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи изпълнителните способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания/. С оглед всичко изложено, незаконосъобразен се явява крайният извод на въззивния съд, че установителният иск за недължимост на сумата 59 423 щатски долара по издаден изпълнителен лист от 06.11.2001г. по гр.д. № 06274/2001г. на СРС, поради изтекла погасителна давност за принудителното й събиране, е неоснователен. Давността е изтекла, както се посочи на 06.11.2004г., а дори и да се приеме, че срокът е до 04.12.2004г. /3-години след датата на образуване на изпълнителното дело/, то и към този момент взискателят не е предприел действия за принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б.”в” ЗЗД, поради което не е настъпил материалноправният ефект на последиците, с които законът свързва прекъсването на давността. В хипотезата на прекратено по право принудително изпълнение, както се посочи и по-горе, всички предприети изпълнителни действия по него се считат обезсилени, така че те също не са прекъснали давността, дори и да са били от вида на посочените в чл.116 б.”в” ГПК, според задължителното за прилагане и съобразяване ТР№2/2013г. на ОСГТК. Следва само да се отбележи, че с разпоредбата на чл.118 ЗЗД не се отрича възможността длъжникът да изпълни доброволно задължението си и след изтичането на давността, което обаче изключва противното разрешение /за допустимост на принудителното изпълнение/, дори то да се основава на аргументи, изведени от общия правен принцип на справедливостта. Предвид възприетото от касационната инстанция разрешение на правния спор, искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски е основателно и доказано общо за сумата 5 920.98 лева, съгласно представените платежни документи и списък по чл.80 ГПК. Мотивиран така и на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №2067/13.11.2014г., постановено по възз.гр.д. №2327/2014г. по описа на Софийския апелативен съд и вместо това постановява: ПРИЗНАВА за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК, че И. М. М. с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес - [населено място], [улица], ет.7, не дължи на В. Ж. Т. с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], район „О.”, [улица] ет.1, сумата от 59 423 щатски долара, представляваща вземане по изпълнителен лист от 06.11.2001г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание /чл.237 б.”е” ГПК – отм./ по гр.д. №06274/ 2001г. на Софийския районен съд, предмет на преобразуваното изп.д.№ №90/2012г. по описа на ЧСИ М. Б., рег.№...., с район на действие – СГС, поради погасено по давност право на принудително изпълнение. ОСЪЖДА В. Ж. Т., с ЕГН – [ЕГН], на основание чл.78 ал.1 ГПК да заплати на И. М. М. с ЕГН – [ЕГН], направените по делото разноски в размер на сумата 5 920.98 лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.