О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 535
София, 28.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4291 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор К. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по касационна жалба на Г. С. Г., чрез пълномощника му адв. Р. П. против решение № 23/12.07.2021 г. по в.гр.д. № 269/2021 г. на Апелативен съд Пловдив.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 260116/25.03.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 533/2019 г., с което Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от водено срещу него в периода 13.01.2014 г. -15.10.2014 г. досъдебно производство № 13 П/2010 г. по описа на СО-СГП за извършени престъпления по чл.302, т.4, т.2 и т.1, пр.5, б.“б“ вр. чл.301, ал.3, пр.1 във вр. ал. 1, пр.1, ал.2, вр. чл.26, ал.1 НК, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Касаторът Г. С. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено решение № 260116/25.03.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 533/2019 г., искът му против Прокуратура на Република България по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 60 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него досъдебно производство № 13-П/2010 г. по описа на СО-СГП, което е било прекратено, ведно със законната лихва от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която като е потвърдено решение № 260116/25.03.2021 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 533/2019 г., е осъден да заплати на Г. С. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него досъдебно производство № 13-П/2010 г. по описа на СО-СГП, което е било прекратено, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като не е обсъдил всички факти, обстоятелства, доказателствени средства и възражения на страните и по този начин е достигнал до неправилния извод, че претенцията на ищеца не обхваща и периода преди възобновяване на производството, т.е. периода от 18.06.2010 г. до 15.10.2014 г. В нарушение на нормата на чл.299 ГПК съдът неправилно е приел, че с влязло в сила решение по гр.д. № 166/2013 г. на Районен съд Пазарджик се е формирала СПН относно претенцията за причинени неимуществени вреди за периода 15.06.2010 г. – 14.02.2012 г. и релевантен бил само периода от 13.01.2014 г. до 15.10.2014 г. Твърди се, че предмет на посоченото дело са вредите, причинени в периода 15.06-18.06.2010 г. от незаконно взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, т.е. съдът е направил неправилен и необоснован извод относно периода на претенцията и респ. предмета на делото. Предмет на посоченото производството не са били вредите от незаконно повдигнатото обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, за което производството е прекратено, което било видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, с която е поискано ангажиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ във вр. с защита правата на ищеца по чл.5 §2-4 КЗПЧОС. Твърди се и нарушение на нормата на чл.52 ЗЗД, довело до необосновано занижаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Длъжен ли е съдът, във връзка с критериите по чл.52 ЗЗД и справедливо определяне на обезщетението за причинените неимуществени вреди с оглед задължението му да обсъди всички обстоятелства от значение за точното приложение на принципа за справедливост, да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, възражения, доказателства и доказателствени средства, изложени в иска и/или жалбата, за да постанови решението си; 2/ Длъжен ли е съдът, във връзка с критериите по чл.52 ЗЗД и справедливо определяне на обезщетението за причинените неимуществени вреди, да обсъжда установените обстоятелства и факти; събраните по делото доказателства и извършени процесуални действия; времето и начина на извършването им; допуснати процесуални нарушения от органите на досъдебното производство като фактори за причиняване на неимуществените вреди, причинени на лицето, срещу което се е водило неоснователно наказателно производство и 3 / Налице ли е обективно тъждество на предмета на спора, т.е. формирана СПН, когато за причинени неимуществени вреди първоначално е предявен иск само относно мярката за неотклонение по чл.64 НПК, при хипотезата на чл.2, ал.1, т.1, пр.1 ЗОДОВ, а впоследствие е предявен иск за такива вреди от „обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено, вкл. и при формулиране на искането като частичен иск, при хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Първият въпрос е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 27/28.06.2017 г. по гр.д. № 2430/2015 г. на I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по гр.д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. №1845/2013 г. и решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о. Вторият въпрос е повдигнат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че по него не е налице практика на ВКС, поради което произнасянето по него ще има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото относно обсъждането от съда в мотивите на обстоятелства, факти, доказателства и процесуални действия, времето и начина на извършването и, вкл. допуснати процесуални нарушения на органите на досъдебното производство като фактори за причиняване на неимуществените вреди, причинени на лицето. По третия въпрос се поддържа противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д. №3/2016 г. на ОСГТК и т.1 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК, както и на казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 95/08.05.2011 г. по гр.д. № 849/2010 г. на III г.о., решение № 136/22.02.2016 г. по гр.д. № 1872/2015 г. на II г.о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр.д. № 3848/2015 г. на IV г.о., решение № 314/15.01.2018 г. по гр.д. № 430/2014 г. на IV г.о., решение № 137/12.10.2015 г. по гр.д. № 2618/2014 г. на I г.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението поради очевидно нарушение на чл.299 ГПК, доколкото видно от мотивите на решението нормата е приложена във видимо противоречие със смисъла на ГПК.
Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необоснованост на изводите на съда за вида на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет. Според касатора по отношение на част от претендираните вреди ищецът не е доказал настъпването им с допустими от ГПК доказателствени средства. Освен това съдът не бил отчел и факта, че на ищеца е присъдено в предходно производство обезщетение за неимуществени вреди от воденото срещу него за периода от 18.06.2010 г. – 14.02.2012 г. досъдебно производство в размер на 5 000 лв. В настоящото производство се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от последвалото възобновяване на досъдебното производство на 13.01.2014 г. до повторното му прекратяване на 15.10.2014 г., през който 9 месечен период, за разлика от предходния от 1 год. и 8 мес., не са извършвани следствени действия с участие на ищеца, нито са му налагани мерки за процесуална принуда, но въпреки това съдът е определил обезщетение в размер 12 пъти по-висок от този, определен при предходното дело, приключило с влязло в сила решение, поради което решението е неправилно и необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди след преценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и за тяхното конкретно значение като критерий за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 308 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 2244/2015 г. на IV г.о. и решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 4593/2017 г. на III г.о. Поставят се и въпросите как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр.д. № 254/2013 г. на III г.о., решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр.д. № 1916/2009 г. на IV г.о. и решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 4593/2017 г. на III г.о.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд и по този начин да присъди на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 60 000 лв. въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди за периода от въззобновяване на производството – 13.01.2014 г. до повторното му прекратяване – 15.10.2014 г. за да достигне до този извод, съдът е взел предвид обстоятелството, че с решение № 308/14.10.2015 г., постановено по гр.д. №2244/2015 г. по описа на ВКС, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. от незаконно наказателно преследване, ведно с лихва за забава, считано от 14.02.2012 г. Съпоставяйки мотивите и диспозитива на посоченото решение, съдът е приел, че с него са репарирани вреди, причинени от наказателно производство по ДП № 13 П/2010 г. против ищеца за периода от образуването – 15.06.2010 г. до прекратяването му – 14.02.2012 г., т.е. за този период е формирана сила на пресъдено нещо, поради което предмет на настоящото производство са вредите, причинени на ищеца от воденото наказателно производство от възобновяване на производството до последващото му прекратяване. В тази връзка съдът е изследвал фактите и обстоятелствата и е анализирал доказателствата, касаещи само този период и е преценявал вредите, за които се твърди, че са настъпили в него и след това. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил следните установени по делото обстоятелства: продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на обвинението - за тежко престъпление и то във връзка с длъжностното качество на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, влошеното здравословно състояние, вкл. психическото с възможност за повтаряне за повтаряне на травматичното изживяване, личните притеснения на ищеца като съпруг и родител, финансовите затруднения, медийното отразяване на делото, заеманата от него ръководна длъжност в ДАНС, ограничаване възможността за професионално развитие, липсата на данни за служебно несъответствие, факта на възобновяване на вече прекратеното наказателно производство, без извършване на същински процесуални действия по него, т.е. очевидно при липса на реална процесуална причина. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че сумата от 60 000 лв. е адекватен паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставените от касаторите /първия въпрос, повдигнат от ищеца и първия въпрос, повдигнат от ответника/, които обобщени от състава на ВКС се свеждат до въпросите, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаване на принципа за страведливост по чл.52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелствапо делото, покриват общото и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са от значение за изхода на спора, поради което въззивното решение следва да се допусне касационен контрол за проверка налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и цитираната в изложенията практика на състави на ВКС. По въпроса относно силата на пресъдено нещо на постановеното в предходен процес между страните решение, който е повдигнат от касатора-ищеца във връзка с доводите му в жалбата за допуснато нарушение на нормата на чл.299 ГПК, обусловило неправилния извод на въззивния съд относно периода на претенцията, респ. предмета на делото, съдът ще се произнесе при разглеждане на делото по същество.
За касационното обжалване, касаторът-ищец дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23/12.07.2021 г., постановено по в.гр.д. № 269/2021 г. по описа на Апелативен съд Пловдив по касационна жалба на Прокуратура на Република България и по касационна жалба на Г. С. Г.,.
УКАЗВА на касатора Г. С. Г. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5.00 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: