Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди * обезщетение за неимуществени вреди * справедливост * намаляване на обезщетение поради съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 14

София,10.02.2014г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари, две хиляди и четиринадесета година, в състав:

Председател:НАДЕЖДА зЕКОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА


при секретаря Ю.Георгиева
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №3706/2013г.по описа на Върховния касационен съд

Производството е по чл.290 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 21.01.2013г. по гр.д.№3842/2012г. на АС София, с което са уважени частично искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ и чл.86 ЗЗД.
С определение от 24.10.2013г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по въпроса за това какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по който съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Жалбоподателят - П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението в частта му, с която е уважен иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, е неправилно и моли обезщетението да бъде намалено с оглед критерия за справедливост.
Ответникът Д. С. Б./Д./, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е правилно частта му, с която е уважен иск по чл.2,ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, и моли да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. на РБ да заплати на Д. Б. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 200, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2004 г. до окончателното заплащане, а като е потвърдил решението в останалата му част е осъдил П. на РБ да му заплати сумата 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и е отхвърлил иска за заплащане имуществени вреди за разликата до пълния му размер от 165 000 лева. В частта, с която са отхвърлени искове за заплащане на имуществени вреди до пълния му размер и за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лева до 100 000 лева решението на въззивния съд е влязло в сила, тъй като по отношение на тези му части не е допуснато касационно обжалване.
Установено е по делото, че Д. С. Б. /Д./ е бил привлечен като обвиняем на 28.03.1994г. за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4 във вр. с ал. 1 НК, като му е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция”, в размер на 1 000 000 /един милион/ неденоминирани лева, а постановлението му е връчено едва на 26.01.1996г. Установено е също така, че поради неявяването на обвиняемия пред органите на досъдебното производство и невнасянето паричната гаранция с постановление на прокурора от 02.11.1994 г. е била изменена мярката за неотклонение в „задържане под стража” и С. е бил обявен за общонационално и общоевропейско издирване. Установено е, че на 05.12.1994г. е бил задържан в Ш. и престоял в Ш. до 24.01.1996г., когато след проведено производство за предаване на лица, извършило престъпление /по реда на чл. 435 – чл. 441 от НПК отм./ е върнат в Р Б. Установено е също така, че от 24.01.1996г. до 21.10.1996г. е бил с мярка за неотклонение, както и от 12.11.1996г. до 12.01.1999г., когато след постановяването на оправдателната присада № 2 по н.о.х.д. № 787/1997 г. от Софийски градски съд му е изменена мярката в „подписка”.
Прието е по делото, че по протест на прокурора е образувано в.н.о.х д. № 96/1999г. по описа на Софийски апелативен съд и с решение № 16 от 13.03.2000 г. е потвърдена изцяло атакуваната присъда, а решението на въззивния съд по протест на прокурора е отменено с решение № 262 от 03.10.2001 г., постановено по к.н.д. № 148/2000 от състав на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото с решение № 245/21.11.2003г., постановено по в.н.о.х.д. № 767/2001г. от Софийски апелативен съд, отново е потвърдена първоинстанционната присъда. Решението е протестирано и оставено в сила с решение № 432 от 24.06.2004 г., постановено по к.н.д. № 1067/2003 г. от Върховния касационен съд на Р България.
Като е приел, че П. на РБ следва да носи отговорност по чл.2, ал.1, т.2 ЗОБОбВ, при определяне размера на обзщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди, съдът е взел предвид факта, че процесуални и процесуално – следствени действия, които са засегнали пряко ищеца са извършвани в периода от 09.03.1994г., когато е извършено претърсване на неговото жилище /към този момент не е имал процесуалното качество на обвиняем/ до влизането в сила на оправдателната присъда - 24.06.2004г. Счел е, че вземането на най - тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” и нейната продължителност е била обословена най - вече от процесуалното поведение на ищеца, тъй като последният не се е явил пред органите на досъдебното производство, не е внесъл определената парична гаранция и е напуснал пределите на Р Б. Посочено е, че това поведение е причина за провеждането на производство по екстрадиция и задържането му от властите на Ш. за периода от 05.12.1994г. до 26.01.1996г., който период по силата на чл. 439, ал. 4 от НПК /отм./ не се е включвал в лимитирания от законодателя срок по чл. 152, ал. 4 от НПК /отм./ за изпълнение на тази мярка за неотклонение в досъдебната фаза. Освен това след проведеното производство по екстрадиция е съществувала реална опасност обвиняемият отново да се укрие, поради което мярката „задържане под стража” е била изменена едва с постановяването на оправдателната присъда. Посочените обстоятелства са обословили извод, че ищецът с поведението си е допринесъл за увреждането, поради което по силата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ обезщетението следва да се намали, като процентното съотношение на съпричиняване е ½ за ищеца и ½ за ответника. Съдът е счел, че справедливото по размер обезщетение за действително претърпените неимуществени вреди възлиза на 60000 лв., но с оглед приетото процентно съотношение на съпричиняване, предявения иск е частично основателен в размер на 30000 лв.
Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по въпроса за това какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди от незаконно наказателно пресдедване. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че решението частта му, с която е уважен иск по чл.2,ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Тъй като спорът е изяснен от фактическа страна настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора с оглед разпоредбата на чл.293, ал.1 ГПК. В случая съдът неправилно е определил общия размер на обезщетението за претърпените от ищеца вреди на сума от 60 000 лева. В случая за да се компенсират в най-пълен размер вредите е достатъчна сума от 40 000 лева, тъй като в съответствие именно с трайната практика на ВКС, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди се дължи именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най- пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи, с оглед на установените по делото трайни поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице, а не да се обогати неоснователно. Съдът правилно е приел, че ищецът е допринесъл с поведението си за увреждането и е отчел съпричиняване в размер на ½ идеална част. С оглед на така приетата степен на съпричиняване предявеният иск е основателен до размер на 20 000 лева. За разликата над 20 000 лева до 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, искът следва да се отхвърли.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :


отменя решение от 21.01.2013г. по гр.д.№3842/2012г. на АС София в частта му, с която е уважен иск по чл.2,ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата над 20 000 лева до 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2003г.

Отхвърля предявения от Д. С. Б./Д./, ЕГН [ЕГН], иск срещу П. на РБ за сумата над 20 000 лева до 30000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта му, с която е уважен иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ за сумата 20 000 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2003г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: