Р Е Ш Е Н И Е № 60217 гр. София, 26 януари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 715 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. С. А., депозирана чрез защитата, и по две жалби на подсъдимия И. К. А., едната от които депозирана чрез защитата, а другата, лично от него, срещу решение на Варненски апелативен съд № 31 от 14.06.21 г, по ВНОХД № 107/21, с което е изменена присъда на Разградски окръжен съд № 5 от 23.02.2021, по НОХД № 51/21, като наказанията на всеки от подсъдимите са увеличени, както следва: до размер на осем години „лишаване от свобода“ спрямо първия подсъдим, и до размер на шест години и осем месеца „лишаване от свобода“ спрямо втория, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият Д. С. А. е признат за виновен в това, че в периода от 1.01.2021 г до 21.01.2021 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, сам и в съучастие с И. К. А. като съизвършител, е отнел чужди движими вещи: парична сума, на стойност 5 500 лв, от владението на Г. А. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест години „лишаване от свобода“, редуцирано съгласно чл. 58 а, ал. 1 НК, до размер на четири години, което да бъде изтърпяно при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 29.01.2021 г. Подсъдимият И. К. А. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 1.01.2021 г до 10.01.2021 г, в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с Д. С. А., е отнел чужди движими вещи, парична сума, в размер на 1 500 лв, от владението на Г. А. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода“, редуцирано съгласно чл. 58 а, ал. 1 НК, до размер на три години и четири месеца, което да бъде изтърпяно при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 29.01.2021 г. С жалбите на двамата подсъдими се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Не е отчетено, че отговорността на жалбоподателите следва да се реализира при превес на смекчаващите обстоятелства, каквито са депозираните самопризнания, влошения им социален статус, ниския интензитет на упражнената спрямо пострадалия принуда, по-ниската степен на обществена опасност на инкриминираните деяния в сравнение с типичната такава на престъпленията от същия вид, младата възраст на извършителите. Не е взето предвид, че второто деяние от продължаваното престъпление е спряло във фазата на опита, което обуславя по-ниска степен на обществена опасност на престъплението. Извън вниманието на съда е останало обстоятелството, че продължителният срок на наказанието „лишаване от свобода“ би повлиял негативно в процеса на поправяне и превъзпитаване на осъдените и би затруднило тяхната реинтеграция в обществото. С жалбите се прави искане да бъде изменено въззивното решение и наложените на подсъдимите наказания „лишаване от свобода“ да бъдат редуцирани до по-ниски размери. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимия Д. А. пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият и жалбоподател Д. А. моли наложеното му наказание да бъде намалено. Защитникът на подсъдимия И. А. пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият И. А. моли за намаляване на наложеното му наказание. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни, а обжалваният въззивен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящата инстанция намери, че нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е допуснато. Въззивният е направил собствена преценка на релевантните за наказателната отговорност на подсъдимите обстоятелства и е достигнал до верния извод, че наказанията са занижени и не отговарят на степента на обществена опасност на деянията и дейците, както и на целите по чл. 36 НК. На първо място, съдът е отбелязал, че обществената опасност на инкриминираните деяния е типичната такава за престъпленията от този вид, а не е по-ниска от нея. В тази насока е изложил верни съображения, че се касае за посегателство спрямо възрастен, самотно живеещ мъж, инвалид, осъществено през нощта, когато обичайно обитателите на къщата са заспали. На следващо място, правилно е становището на съда, че ниският интензитет на упражнената принуда е обусловена от състоянието, в което се е намирал пострадалия, граничещо с безпомощно такова, което е изключвало необходимостта от по-висок интензитет на принуда спрямо него. Отделно от това, степента на обществена опасност на деянието допълнително се завишава от обстоятелството, че престъплението е извършено, за да бъдат задоволени материални нужди на извършителите, които са избрали да водят престъпен начин на живот, за да си набавят парични средства. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че продължаваното престъпление разкрива по-ниска степен на обществена опасност във връзка с това, че второто деяние е спряло в стадия на опита. В тази насока, от значение са причините, поради които престъплението е останало недовършено, а те произтичат от поведението на пострадалия, който е потърсил помощ от съседа си / започнал да удря по стената, разделяща двете къщи /. От друга страна, опитът не се отразява на степента на обществена опасност на продължаваното престъпление по чл. 26, ал. 1 НК, тъй като се касае за повторно посегателство срещу уязвима жертва, за която е било известно, че не разполага с възможност да се защити. В същото време, съдът е съобразил, че при второто деяние по чл. 26, ал. 1 НК, спряло в стадия на опита, не е настъпила имуществена щета, което е отчел при индивидуализацията на отговорността на подсъдимия Д. А. в насока на смекчаване на наказанието. На следващо място, вярно е становището на въззивния съд, че степента на обществена опасност на подсъдимите е завишена, което следва да се съобрази при определяне на наказанията им. В тази насока, правилно е отчетено обремененото им съдебно минало, включващо множество осъждания за престъпления срещу собствеността, извън квалификацията „опасен рецидив“, както и събраните отрицателни характеристични данни за тях, очертаващи ги като лица, които се препитават чрез престъпна дейност. Вярно е оценено обстоятелството, че подсъдимите многократно са изтърпявали наказание „лишаване от свобода“, но техният престой в пенитенциарните заведения не е довел до постигане на целите по чл. 36 НК, а след връщане в естествената им среда са продължили да вършат престъпления против собствеността, за да си осигурят средства за издръжка. С оглед на изложеното, правилно е становището на съда, че липсата на реален поправителен и превъзпитателен ефект спрямо осъдените предполага необходимост от увеличаване на сроковете на наказанията им „лишаване от свобода“ до размери, които са достатъчно продължителни, за да обезпечат постигане на целите по чл. 36 НК. В случая, бъдещата ресоциализация на осъдените би била улеснена от успешно приключване на процеса по тяхното превъзпитаване и формиране на нов светоглед, включващ въздържане от водене на престъпен начин на живот и намиране на легални средства за издръжка. Съдът е коментирал социалния статус на подсъдимите, които произхождат от многодетни семейства, при които е имало занижен родителски контрол, но е посочил, че пълнолетните лица вече не са част от тези семейства, а имат задължението да се издържат по легален начин. Самопризнанията от досъдебното производство и младата възраст на подсъдимите са отчетени като смекчаващи обстоятелства, но правилно е прието, че с оглед превеса на отегчаващите такива, тези обстоятелства нямат определящо значение при отмерване на наказанието. Взето е предвид, че подсъдимият Д. А. е извършил престъпление при условията на чл. 26, ал. 1 НК, наред с това, че същият е инициатор за извършване на деянието, спряло в стадия на опита, поради което на този подсъдим е наложено наказание над средния размер по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, а именно: дванадесет години „лишаване от свобода“, редуцирано с една трета, на основание чл. 58 а, ал. 1 НК, до размер на осем години „лишаване от свобода“. По отношение на подсъдимия И. А. е съобразено, че е участвал в едно деяние, спряло в стадия на опита, и е имал подчинена роля при осъществяване на престъплението, което е мотивирало съда да му наложи наказание към средния размер, предвиден в закона, а именно: десет години „лишаване от свобода“, редуцирано с една трета, на основание чл. 58 а, ал. 1 НК, до размер на шест години и осем месеца „лишаване от свобода“. Настоящата инстанция намери, че така завишените наказания спрямо жалбоподателите съответстват на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не са налице условия за тяхното смекчаване, а исканията в тази насока не могат да бъдат удовлетворени. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъде оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 31 от 14.06.2021 г, по ВНОХД № 107/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: