Р Е Ш Е Н И Е № 549 гр.С. 29.10.2010г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА АЛБЕНА БОНЕВА при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 56/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по жалба на Н. Х. Д. чрез адв. З. К. от АК - Г. против решение № 271/162.10.2009 г. на Хасковския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 427/2009 г. в частта по чл. 106 СК от 1985 г. /отм./ и относно ползването на семейното жилище. Касационното обжалване е допуснато с определение № 453/22.04.2010 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: какво трябва да е съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и 266, ал. 2 ГПК, когато те са във връзка с установяване интереса на детето в производство по чл. 106 СК от 1985 г. /отм./; в кои случаи съдът събира служебно доказателства. Съставът на Върховния касационен съд дава следните отговори: 1. Съдържанието на доклада, който прави съда в първото по делото открито съдебно заседание е разписано в чл. 146 ГПК. Нормата следва да се тълкува ведно с чл. 134 и 135 ГПК. Страните са длъжни да обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна обстоятелства. Съдът активно съдейства в изясняване на фактическата страна на спора, като по силата на чл. 145 ГПК поставя въпроси и на двете страни за изясняване на фактите, като указва значението им по делото, както и да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. След като изясни предмета на спора по правилата на чл. 143 и чл. 145 ГПК, съдът посочва на всяка от страните от какви обстоятелства произтичат претендираните права и възражения. Докладът обхваща, както изложеното в исковата молба, съответно отговора, евентуално допълнително уточнени и пояснени от страните и конкретизирани след въпросите и указанията на съда, още и становищата и възраженията на ищеца във връзка с направените оспорвания на ответника, както и неговите във връзка с поясненията на ищеца. Съдът, също така дава правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, от което следва и как ще се определи доказателствената тежест между страните. Обявява кои права и кои обстоятелства /релевантни за спора/ всяка от страните признава. Те са уточнени и със съдействието на съда, който по силата на чл. 143 и чл. 145 ГПК следва да изисква от страните становище по всяко насрещно претендирано право и всяко обстоятелство, на което насрещната страна обуславя своите права и възражения. Съдът посочва на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване – поради някое от основанията по чл. 154, ал. 2, чл. 155 ГПК или ако съдът приеме за ненужно доказването на признатите обстоятелства. Разпределя доказателствената тежест за всички подлежащите на доказване факти – конкретно за кои тя е за ищеца и за кои – за ответника. Няма значение дали по отношение на определени обстоятелства е направено признание и дали страните са сочили доказателства за установяването им. Това е така, защото съдът в случая изяснява какво доказване следва да се проведе от всяка страна – пълно главно или е достатъчно и непълно; последиците са свързани с това дали съдът ще приеме за установен или не определен, релевантен за спора факт, а заключението се прави след преценка на всяко доказателство поотделно и в съвкупност с всички останали. След това, съдът е длъжен да укаже на всяка от страните за кои факти, твърдени от тях, релевантни за спора и без да са обявени за ненуждаещи се от доказване, не сочи доказателства. След като изслуша становището на страните във връзка с дадените указания и доклада по делото, съдът при необходимост коригира и допълва доклада. При напълно изяснен предмет на спора, съдът се произнася по доказателствените им искания, включително и тези направени след дадените указания. 2. По въпроса за последиците от недаване на указания за кои обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК: Докладът по чл. 146 ГПК, включително по т. 3 на ал. 1 от разпоредбата, е свързан със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, както и с последиците от несвоевременно извършване на процесуалните действия от страните. Както съставът изясни в отговора по първия въпрос, след указанията на съда за това кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдени от сраните факти, не сочат доказателства, те могат да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. Следователно, едва от този момент настъпва преклузията за страните да не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, щом не са налице условията по чл. 147 ГПК. Щом липсват указания, тогава и процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Казаното означава, че направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК. 3. На въпроса има ли преклузия да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства и извън хипотезите на чл. 147 и 266, ал. 2 ГПК, когато те са във връзка с установяване интереса на детето в производство по чл. 106 СК от 1985 г. /отм./, следва да се отговори отрицателно. Материалният закон задължава съдът служебно да постанови на кого от съпрузите се предоставя упражняването на родителските права, да определи мерките относно упражняването на тези права и относно личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Следователно, не е обвързан от исканията на родителите, нито от процесуалното им поведение, а преценява всички обстоятелства и се произнася с оглед интересите на децата. Това значи, че не може да откаже да прецени твърдение на страна или доказателствено искане, въпреки че са извършени след установените в ГПК срокове. 4. Съдът събира служебно доказателства във връзка с допустимостта на съдебното производство, както и в случаите, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане. По касационните оплаквания: К. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска неговата отмяна и връщане на делото на въззивната инстанция за произнасяне по спора след събиране на отказаните доказателства. Ответникът по касация К. Т. Д. в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил становището си по допускане на касационното обжалване. Счита жалбата за неоснователна, но няма съображения по касационните оплаквания. Съдебният състав на Върховния касационен съд намира, че жалбата е основателна. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил това на първостепенния Харманлийски районен съд, с което е признато, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, прекратен с развод, имат и двамата съпрузи, както и в частта, с която упражняването на родителските права спрямо малолетното дете М. К. Д. са предоставени на бащата К. Т. Д., а на майката Н. Х. Д. е определен режим на лични отношения. Тя е осъдена да плаща и месечна издръжка в размер на 60 лв. Ползването на семейното жилище е предоставено на мъжа. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че Н. Х. Д. и К. Т. Д. са сключили граждански брак на 14.02.1993 г. От брака имат родено дете М., което е на седем години. С влязло в сила решение бракът между родителите е прекратен с развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношение по вина и на двамата съпрузи. Майката от четири години работи в Гърция, бащата също се е опитал да си намери работа там на няколко пъти, но е било временно. От преди 2008 г., когато е предявен иска по чл. 99 СК /отм./, те са във фактическа раздяла. Детето до 5-годишна възраст живяло с двамата родители, а след раздялата им за него се грижат бащата и бабата и дядото по бащина линия. Установено е, че те не са позволили на майката да я вземе при себе си и да се грижи за нея. Въпреки трудно осъществимите срещи, Д. не се отказа и не прекъсва връзката с детето. Установено е, че М. страда от лека умствена изостаналост, а също, че и двамата родители разполагат с възможност за отглеждането й, както и добри условия за това. Съдът приел, че в интерес на детето е родителските права да бъдат предоставени на бащата, защото М. е свикнала повече с него и баба си и дядо си по бащина линия, страхува се от други възрастни хора. Раздялата би оказала отрицателно въздействие върху психическото състояние на детето. Решението е неправилно. Въззивният съд неправилно е отказал да допусне поисканата от Н. Д. съдебно-психологическа експертиза. Тя е за изясняване психологическия статус на детето и отношението му към двамата родители, поради което е относима към спора по чл. 106 СК /отм./. По изложените съображения в отговора на повдигнатите въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, страните в случая не са ограничени със срок да правят искания по доказателствата, а и съдът, щом дадено обстоятелство, от значение за установяване интереса на детето, е останало неизяснено, следва и служебно да предприеме действия по установяването му. В случая, освен това, намира приложение и чл. 266, ал. 3 ГПК – първоинстанционният съд не е направил доклад, съобразен с разпореденото в чл. 146 ГПК. Той е възпроизвел дословно изложенията на ищцата в исковата молба и на ответника в отговора, но не е разпределил доказателствената тежест, нито е изяснил за кои обстоятелства страните не спорят, нито за кои факти не сочат доказателства. Допуснатото процесуално нарушение е съществено, защото делото е останало неизяснено, а това се е отразило върху правилността на решението. В заключение, то следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно гр.д. № 427/2009 г. в частта по чл. 106 СК от 1985 г. /отм./ и относно ползването на семейното жилище. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: