ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 155 София, 05.03.2020г. Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2994 по описа за 2019г. и приема следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А.Д. като процесуален представител на Р. М. У. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 08.ІV.2019г. по гр.д. № 48/2019г. Ответницата по жалбата Д. П. У. от [населено място], област П., в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат И.С. е изложила съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение П. е потвърдил решението на ПОС от 27.ХІ.2018г. по гр.д. № 1179/2018г., с което са отхвърлени предявените от Р. М.У. срещу Д. П.У. искове за прогласяване нищожността на брачен договор от 11.ІІІ.2014г. в частта, касаеща безвъзмездно прехвърляне на 1/2 ид.част от поземлен имот, съответно индивидуализиран, находящ се в [населено място], ведно с построената в него масивна вилна сграда, като привиден, за признаване за установено, че между страните съществува прикрит договор за покупко-продажба на имота за 90000лв. и за разваляне на прикритото съглашение за покупко-продажба поради неизпълнение от ответницата на задължението за заплащане на цената. Съдът е взел предвид твърденията на ищеца в исковата молба съглашението за безвъзмездно прехвърляне на собствената му 1/2 ид.част от процесния имот да е привидно, като действителната уговорка между страните била за нея той да получи 90000лв. с плащане на 8000лв. при подписване на брачния договор /които получил/, а остатъка – след като ответницата продаде имота на трето лице; намерението за продажба било и на двамата, но подписал брачния договор, тъй като ответницата му казала, че вече е подписала предварителен договор за продажба като едноличен собственик на имота; и до момента имотът не бил продаден и остатъкът от цената не му бил заплатен. Взето е предвид и искането – признаване нищожността поради привидност на брачния договор в оспорената му част, да бъде признато за установено, че прикритото и действително съглашение е договор за покупко-продажба с продажна цена 90000лв. и той да бъде развален поради неизпълнение от ответницата на задължението за заплащане на остатъка от цената. Взето е предвид и твърдението на ищеца, че са били подписани обратно писмо между страните, разкриващо симулацията и действителното съглашение, както и разписка за получените на това основание 8000лв., и че впоследствие тези два документа той предал на ответницата. Въззивният съд е приел, че изявленията на ответницата като свидетел на 10. и 12.VІІ.2017г. по прокурорска преписка, че във връзка с имотите и колите на страните родителите й са дали на ищеца 8000лв., за които бил подписан „някакъв лист“, че тази сума била платена през март 2014г. от майка й по искане на ищеца, за да се изнесе от процесния имот, и че разписката за плащането е у нея, както и обясненията й в с.з. на 06.Х.2017г. като ответник по дело пред РС Пловдив с ищец по него бащата на ищеца, че през януари 2014г. предала на ищеца 8000лв., за да се изнесе от семейното жилище /процесния имот/, изрично конкретизирайки, че сумата е за да й прехвърли дела си от него, съставляват начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК, поради което са допустими гласни доказателства. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля М.У., че процесният имот бил закупен от страните изцяло със средства на свидетеля и съпругата му, че през февруари 2014г. страните отишли в дома на свидетеля и казали, че взели решение да продадат имота, че тъй като ответницата била намерила купувач и подписала предварителен договор, ищецът ще й прехвърли своята част, а след продажбата тя ще му заплати цената за неговата част, за която се договорили да е 90000лв., че с тази уговорка свидетелят бил предварително запознат от ищеца и затова им предоставил за подписване документ „обратно писмо“ в смисъл, че синът му не прехвърля безвъзмездно, а срещу 90000лв., заплашвайки ги, че ако не подпишат, ще запорира имуществото им заради парите, които им дал за къщата – 20000 евро, че и двамата подписали документа, който първоначално съхранявал свидетелят, впоследствие го дал на ищеца, като впоследствие научил, че при подписването на брачния договор ответницата и майка й платили на ищеца 8000лв. от уговорените 90000лв., но срещу това поискали документа и ищецът им го дал. Съдът е приел, че свидетелят е заинтересован от изхода на спора по делото в полза на ищеца, вземайки предвид в тази връзка, че свидетелят е баща на последния, че е в крайно влошени отношения с ответницата, в т.ч. имуществени, във връзка с които помежду им се водят съдебни дела, че по делото липсват други доказателства в подкрепа на показанията му. Прието е, че с показанията на втория свидетел, без родство със страните, не се установява сключено между страните съглашение за безвъзмездно прехвърляне на собствеността /свидетелят изобщо не знае за сключения брачен договор/, което да е привидно и да е във връзка с покупко-продажба с твърдяните съществени нейни елементи. Съобразено е, че свидетелят знае само от ищеца, че имотът се продава, но не е наясно кой е купувач, каква е продажната цена и че тя е 90000лв. Според свидетеля ищецът претендирал 15000лв., при това не от ответницата, а от майка й, която не е и последният купувач. Направен е извод, че с ангажираните доказателства ищецът, чиято е тежестта, не установява по несъмнен начин твърдяната относителна симулация на брачния договор, както и съществените елементи на прикритото съглашение – страни, предмет, продажна цена, условия и срокове за плащането й. С оглед на това е заключено, че исковете са неоснователни, включително и обусловената от първите два претенция за разваляне на договора за покупко-продажба. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. На първо място се сочи, че въззивният съд погрешно приел правна квалификация на предявения иск за установяване на относителна симулация, а не на персонална такава. Така поставеният въпрос не е от значение за спора по делото, тъй като въззивният съд се е произнесъл съобразно заявените от ищеца в исковата му молба обстоятелства, на които основава претенциите си, и на исканията му. При това положение не е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.второ ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди се липса на мотиви защо се отхвърля искът за нищожност на привидната сделка, след като първоинстанционният съд не допуснал начало на писмено доказателство, кредитирал позицията на ответницата, че не притежава обратно писмо, отхвърлил признанието на последната, че е заплатила дял от къщата, при което различна била доказателствената база за изводите на двете инстанции. Така поставен, и този въпрос не е от значение за резултата по спора. Въззивният съд е изложил мотиви защо приема неоснователност на предявените искове, потвърждавайки първоинстанционното решение, въпреки отчетеното допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на доказателственото искане на ищеца за допускане разпит на свидетели при условията на чл.165 ал.2 ГПК, и след отстраняването му, което е в съответствие с правомощието и задължението му да разгледа и да се произнесе по предявените искове. ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроса за задължението на съда да вземе предвид всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички доводи и оплаквания, разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, тъй като не са изложени никакви съображения по оплакванията във въззивната жалба по приложението на чл.190 и чл.161 ГПК във връзка с искането на ищеца за представянето от ответницата на намиращите се у нея обратно писмо и разписка за плащането му на 8000лв. и не е преценено при съобразяването на чл.172 ГПК и значението му за спора на изявлението на ответницата пред други органи, че посочената сума е платена за закупуването на дяла на ищеца от процесния имот. Твърдението за очевидна неправилност е обосновано с неприлагането на чл.161 и чл.191 ГПК, както и с непреценката в съвкупност с останалите събрани доказателства на изявленията пред държавни органи на ответницата като годни доказателства, въпреки приетото, че те представляват начало на писмено доказателство. Така заявеното твърдение представлява оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – касационно основание по чл.281 ГПК - и допускането на касационно обжалване във връзка с него следва и е релевирано при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Касаторът е освободен от заплащането на държавна такса по делото. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав, № 55 от 08.ІV.2019г. по гр.д № 48/2019г. Определението не подлежи на обжалване. Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочване в открито съдебно заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: