Р Е Ш Е Н И Е № 74 София, 13.05.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 12 април две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 5545 /2015 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 21 от 14.01.2016 г. по касационна жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на решение № 1362 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 1374/2015г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 679/11.02.2015 г. на РС-Варна. С последното е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата К. А. Д. е титуляр на безсрочното и безвъзмездно право на ползване върху жилищна сграда в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и антре, две избени помещения и стълбище за избата, ½ ид.ч. от външна тоалетна и ¼ ид.ч. от дворно мsсто, в което е построена сградата, съставляващо имот № 3 в кв. № 445 по плана на І-ви микрорайон [населено място] с площ 330 кв.м. на основание договор за дарение оформен с н.а. № 65,т2/22.06.1999г. на нотариус с рег. № 194 и касаторът е осъден да отстъпи ползването и предаде владението върху ¼ ид.ч. от дворното место. В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, тъй като въпреки, че е предявен иск по чл. 108 ЗС, съдът се е произнесъл като само в установителната част е признал, че ищцата е титуляр на правото на ползване за жилищната сграда и не се е произнесъл по осъдителната част на този иск. не е обсъдил доводите във въззивната жалба, че правото на ползване за ищцата е погасено на двете посочени основания по чл. 59, ал.3 ЗС, че не е преценен настъпил в хода на производството факт на основание чл. 235, ал.3 ГПК – събаряне на сградата и за неправилна преценка на гласните доказателства относно това, че ищцата не е ползвала дворното место пет години преди предявяване на иска, поради което то се е погасило по давност. Ответницата по касация оспорва жалбата. Счита, че обжалваното решение съответства на изискванията на чл. 269 и чл. 271 ГПК и т.2 от ТР № 2/2013г. По същество счита, че ответникът не може да се ползва от собственото си неправомерно поведение, защото е длъжен добросъвестно да упражнява правата си. Счита, че правнияj интерес от предявения иск за нея е налице въпреки събаряне на сградата, тъй като ако се възстанови постройката, правото й ще се трансформира в право на ползване върху новата постройка, или ще има право на обезщетение. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационно обжалване е допуснато за преценка на допустимостта на въззивното решение в частта за сградата, предмет на иска, която е съборена в хода на производството и по въпроса „следва ли съдът да преценява при постановяване на решението по същество и настъпилите в хода на производството относими факти”. Предмет на предявеният от К. А. К. иск по чл. 108 във вр. с чл. 111 ЗС против касатора е правото на ползване върху жилищна сграда в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и антре, две избени помещения и стълбище за избата, ½ ид.ч. от външна тоалетна и ¼ ид.ч. от дворно место, в което е построена сградата, съставляващо имот № 3 в кв. № 445 по плана на І-ви микрорайон [населено място] с площ 330 кв.м. на основание договор за дарение оформен с н.а. № 65,т2/22.06.1999г. на нотариус с рег. № 194 По делото е установено, че ищцата К. А. К. е призната за собственик с н.а. № 139, т.ІХ /1995г. на основание съдебно решение по гр.д.№ 418/1992г. на жилищна сграда в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и антре, две избени помещения и стълбище за избата, ½ ид.ч. от външна тоалетна и ¼ ид.ч. от дворно место, в което е построена сградата, съставляващо имот № 3 в кв. № 445 по плана на І-ви микрорайон [населено място] по време на брака си със С. Й. Д.. Тя заедно със съпруга си дарява на В. В. В. с н.а. № 65,т2/22.06.1999г. на нотариус Г. ½ ид.ч. от този имот, като си запазва правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху целия недвижим имот. С решение № 2752/16.07.2010г. по гр.д.№ 8688/2007г. е извършена съдебна делба между двете чрез изнасяне на имота на публична продан. В тази част решението е влязло в сила на 27.04.2011г. Ответното дружество [фирма] купува имота от публичната продан. Възложен му е с влязло в сила постановление от 23.01.2013г на съдебния изпълнител. По делото е спорно дали процесната сграда е подлежала на събаряне по предписание на общината, или е предписано само укрепването й с оглед това да не създава опасност. Безспорно е обаче, че след предявяване на иска, но преди 18.07.2014г. сградата е съборена /виж констативен протокол на комисия от [община] от същата дата на л. 71 и 72 от делото на РС-Варна/. От кореспонденцията между страните по делото и [община] и от гласните доказателства се установява, че ищцата не е дала съгласие за това. От свидетелските показания на С. и П. се установява, че до 2007г. ищцата е живяла в съборената къща, а след това е ходила там и я е поддържала с ремонти на покрива, на В и К инсталациите. Показанията на св. П. – изготвил проекта за събаряне на сградата по възлагане от ответника има впечатления от 1980 г. и според него имота е необитаем, но в имота имало мебели – столове, маси. РС е приел, че ищцата е титуляр на правото на ползване върху жилищната сграда на основание дарение и в диспозитива е признал за установено това, но не е формулирал осъдителен диспозитив за сградата, а само за дворното место. В мотивите е обсъдено, че сградата е съборена, но тъй като това е станало в хода на процеса е прието, че няма пречка иска по чл. 108 ЗС да бъде уважен в установителната му част. Въпреки извършената делба е прието, че ищцата притежава правото на ползване, защото е запазено /учредено/ от преди това и е противопоставимо на всички трети лица, включително и на преобретателя от публичната продан. За неоснователни са преценени възраженията за погасяване правото на ползване поради това, че сградата е съборена, или евентуално защото имота не е ползван в последните пет години. Въззивната инстанция е възприела всички тези изводи, позовавайки се на чл. 272 ГПК, като е допълнил че разрушаването на сградата от ответника е неправомерно, защото било надлежно учредено и защитено от закона, задължително за всички трети лица и е противопоставимо на всички последващи преобретатели. По допустимостта на решението. Правото на ползване е уредено в чл. 56 и следващи ЗС като самостоятелно ограничено вещно право, което се ползва с петиторна защита, съгласно чл. 111 ЗС. За него законът предвижда специални правила, като забрана за разпореждане и специални основания за погасяване – при смърт на ползвателя – чл. 59, ал.1 ЗС, при не ползване в продължение на пет години, или при погиване на вещта – чл. 59, ал.2 ЗС. Когато страните в исково производство спорят дали правото на ползване съществува, или се е погасило поради някое от основания, посочени в закона, това е въпрос по съществото на спора и по него съдът следва да се произнесе с решение. Следователно дори в хода на производството да е настъпило някое от основанията за погасяване правото на ползване, като например вещта да е погинала, правният интерес от предявения иск се запазва и съдът дължи произнасяне по същество относно това, дали правото на ползване, предмет на иска съществува към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество, освен ако не е десезиран изрично по волята на страните. Настъпилите факти в хода на процеса следва да се съобразят при постановяване на решението, съгласно изричната норма на чл. 235, ал.3 ГПК, тъй като с решението се създава сила на пресъдено нещо относно фактите и обстоятелствата, предмет на спора към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество. Щом с погиване на вещта, правото на ползване се погасява по силата на закона, съдът следва да съобрази този факт дори да е настъпил след предявяване на иска. По касационната жалба: Правилно въззивният съд е приел, че правото на ползване, което ползвателят притежава отделено от правото на собственост е противопоставимо на всички последващи преобретатели, включително и такива от публична продан, с която е прекратена съсобственост при делба. Неправилно обаче в нарушение на чл. 235, ал.3 ГПК не е отчел настъпилият в хода на производството безспорен факт – събаряне на сградата, върху която е запазено правото на ползване, ведно с ½ от външната тоалетна. П. на вещта, върху която е запазено правото на ползване води до погасяване на това право независимо от волята на ползвателя и собственика, съгласно чл. 59, ал.3, пр.1 ЗС. Обстоятелството, че ищцата не е дала изрично съгласие за събарянето има значение за евентуалната отговорност за вреди по отношение на нея, но не е основание за запазване на това право върху съборената сграда или за трансформирането му в право на ползване върху евентуална новопостроена сграда. Подобна възможност за трансформация на ограничено вещно право е предвидена изрично само за правото на строеж в чл. 66, ал.2 ЗС. За правото на ползване този ефект е изрично изключена с нормата на чл. 59, ал.3, пр.1 ЗС. Предвид изложеното, неправилно въззивната инстанция е потвърдила решението на РС, с което е признато съществуването на правото на ползване, като се е позовала на това, че събарянето е станало в хода на процеса и без съгласието на ползвателя. В тази част решението следва да се отмени, като противоречащо на материалния закон – чл. 59, а.3 пр.1 ЗЦС и на процесуалните правила – чл. 235, ал.3 ГПК и предявения иск в частта за съществуване правото на ползване върху сградата и ½ от тоалетната следва да се отхвърли. В частта за съществуване правото на ползване върху дворното место, искът правилно е уважен. Неоснователно е възражението за погасяване на това право по отношение на дворното место на основание чл. 59, ал.3 пр.2 ЗС, поради не упражняването му в продължение на пет години. Ищцата е била собственик на ½ ид.ч. от дворното место и при дарението на дъщеря си, тя е запазила това свое право. Установява се от свидетелските показания, че тя до 2007г. е живяла в съборената сграда, а след това е посещавала имота, правила е ремонти на покрива, на В и К инсталациите, съхранявала е свои вещи в сградата. За последното свидетелствува и доведения от ответника свидетел П.. Кореспонденцията с Общината и службата, подържаща кадастралната карта също доказва, че ищцата не се е дезинтересирала от правото си на ползване и го е защитавала по административен ред. По тези съображения решението на въззивната инстанция в частта, с която е потвърдено решението на РС, с което е уважен иска за правото на ползване върху ½ ид.ч. от дворното место е правилно и следва да се потвърди. И двете страни претендират разноски за всички инстанции. Искът за правото на ползване върху сградите е отхвърлен поради събарянето им в хода на процеса от ответника. поради това, че той с поведението си е дал повод за предявяване на иска, оспорвайки правото на ползване на ищцата, следва да понесе отговорността за разноски, респективно такива да не му бъдат присъдени въпреки частичното отхвърляне на иска по аргумент от чл. 78, ал.2 ГПК. По същите съображения и предвид частичната основателност на предявения иск /в частта за правото на ползване върху дворното место/, на ищцата следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски в доказания пълен размер 3168 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1362 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 1374/2015г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 679/11.02.2015 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма], че ищцата К. А. Д. е титуляр на безсрочното и безвъзмездно право на ползване върху жилищна сграда в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и антре, две избени помещения и стълбище за избата, ½ ид.ч. от външна тоалетна и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от К. А. Д. да се признае за установено по отношение на [фирма] [населено място], [улица], ап.2 ЕИК[ЕИК], че тя е титуляр на безсрочното и безвъзмездно право на ползване върху жилищна сграда в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и антре, две избени помещения и стълбище за избата, и ½ ид.ч. от външна тоалетна, поради погасяването му на основание чл. 59, ал.3, пр.1 ЗС в резултат на събаряне на тези сгради в хода на производството. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1362 от 07.07.2015г. по гр.д.№ 1374/2015г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 679/11.02.2015 г. на Районен съд – Варна в частта, с която [фирма] [населено място], [улица], ап.2 ЕИК[ЕИК] е осъден да предаде на К. А. Д. правото на ползване върху ½ ид.ч. от дворно место, [населено място], [улица], съставляващо имот № 3 в кв. № 445 по плана на І-ви микрорайон [населено място] с площ 330 кв.м. ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица], ап.2 ЕИК[ЕИК] да плати на К. А. Д. деловодни разноски за всички инстанции в размер на 3168 лв. лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: