Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                                  № 184                                       гр. София, 26 май 2009 година                                                            В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и девета година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова                                                                   ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска                                                                                           Капка Костова     при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 133/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Д. В., чрез защитника му адв. Д, срещу постановената от Варненския окръжен съд на 15 януари 2009 година по внохд № 1847/2998 година нова присъда, след отмяната на присъда № 500 от 05 ноември 2008 година на Варненския районен съд, 6-ти състав, постановена по нохд № 3757/2007 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или оставяне в сила на първоинстанционната присъда. В съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим Т. В. не участва лично и не изпраща процесуален представител. Защитникът му – адв. Д, писмено е уведомил съда за наличие на уважителни причини за неявяването си и е изразил становище, с което поддържа жалбата при направеното в нея оплакване и отправено до съда искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и направи проверка в пределите на компетентността си по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият Т. Д. В. е признат за невинен в това, на 07. 06. 2004 година в гр. В., пред надлежен орган на властта – дознател при V РПУ – Варна, да е набедил Ц. Т. Г. в престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК – че на същата дата и същото място е унищожил противозаконно чужда движима вещ – предно панорамно стъкло на л. а. „Рено Лагуна” с ДК № В* на стойност 346. 50 лева, собственост на Т. В. , поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 286, ал. 1 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. В., е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на Варненския окръжен съд, с която е отменена изцяло първоинстанционната присъда и е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия В по обвинението по чл. 286, ал. 1 от НК, като му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия В. Жалбата на подсъдимия В срещу новата въззивна присъда е основателна. Релевираното в нея отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК всъщност е подкрепено с доводи, относими по-скоро към правилността и законосъобразността на правните съображения и изводи на въззивния съд, изложени в мотивите на новата му присъда, за съставомерността на инкриминираните и установени по делото факти по нормата на закона, по която са подведени. Практически липсва оспорване на истинността на тези факти и на надлежността на доказателствената основа за приемането им. При извършената от третата инстанция проверка не се установяват допуснати от съда нарушения в доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции. Въззивният съд всъщност е възприел изцяло приетите за установени и от първоинстанционния съд факти, като не е имал основание при оценка на доказателствената съвкупност да приеме различни фактически положения. В рамките на тези факти обаче той е дал различна правна оценка на част от обстоятелствата от предмета на доказване, а други са останали изцяло извън неговото внимание. Тази оценъчна дейност на въззивния съд не може да бъде споделена, защото противоречи на данните по делото и на закона. Необходимо е да се отбележи, че формулирането на част от съдържанието от обективния състав на престъплението още в обвинителния акт, изначално не би могло да доведе до изводи за съставомерност на инкриминираните факти по посочената норма на закона. За осъществяването на престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК, преди всичко е необходимо съобщаването за извършване на престъпление да е пред „надлежен орган”, да е установено от доказателствата по делото не само че набеденият не е извършил престъплението или че няма данни да го е извършил, но и че този, който сезира надлежните органи знае, че не го е извършил. Целта на разпоредбата е да се охранят интересите на правосъдието, да не се подвеждат органите на правораздаване с невярна информация и да не се ограничават неоснователно правата на гражданите. Така че особено съществено в случая е не само дали набеденият е извършил приписаното му престъпление (което единствено е коментирано от въззивния съд), но и дали са налице останалите елементи от обективния и субективния състави на престъплението – обстоятелства, които въззивният съд не е изследвал. Като е обосновал изводите си за съставомерност на установените по делото факти по нормата на чл. 286, ал. 1 от НК единствено с изхода от воденото срещу набедения свидетел Г наказателно производство по чл. 216 от НК, въззивният съд е нарушил процесуалния закон, очертавайки неправилно обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, както и материалния закон, интерпретирайки погрешно приложимостта на нормата на чл. 286 от НК към приетите за установени факти. Изложените в тази връзка от съда съображения за „...задължителната материална и формална доказателствена сила...на влезлия в законна сила прокурорски акт”, не могат да бъдат споделени. Още по-малко могат да бъдат споделени доводите за приложение в случая на правилото „non bis in idem”. И това е така не само защото задължителната сила на актовете на съда е установена съгл. правилата на чл. 413 от НПК и тя има за адресат „...всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани”, а по определени въпроси и гражданският съд, а и защото доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила (чл. 14, ал. 2 от НПК). В рамките на повдигнатото срещу подсъдимия обвинение по чл. 286, ал. 1 от НК подлежат на установяване с допустимите от закона средства всички обстоятелства по чл. 102 от НПК. Точно това е направил първоинстанционният съд, като е изследвал всички подлежащи на доказване факти. В резултат на доказателствената си дейност съдът е приел за недоказано по изискуемия от закона начин осъществяването на престъплението по чл. 216 от НК, в извършване на което свид. Ганев е бил набеден. При сходни съображения е постановено и прекратяването на наказателното производство с постановлението на прокуратурата, потвърдено впоследствие от съда. Неправилно обаче въззивният съд е счел, че това е достатъчно за обосноваване на отговорността на подсъдимия В за извършено престъпление „набедяване”. Липсва преценка на останалите елементи от състава на престъплението, както бяха посочени по-горе. На първо място, това е обстоятелството дали съобщаването за извършено престъпление е извършено пред „надлежен орган” по смисъла на чл. 286, ал. 1 от НК. Първото съобщение от подсъдимия е направено още в хода на инцидента, пред свидетеля С това е несъмнено установено по делото. Този свидетел обаче е старши полицай в V РПУ на МВР – гр. В. водач на патрулна кола. „Надлежните органи” на властта при престъплението „набедяване” са тези, които имат правомощията да образуват (започнат) наказателно преследване – органите на досъдебното производство, прокурорските и съдебните органи. Такъв орган очевидно не може да е полицаят, водач на патрулната кола. Неговата роля се е изчерпила в преустановяване на инцидента, развил се на публично място. Вероятно по тази причина, в обвинителния акт е посочен като надлежен орган, пред който е осъществено набедяването, дознателят, провел разпит на подсъдимия В в качеството му на свидетел по воденото срещу Г. наказателно производство. Това обаче също е неправилно, защото потвърждаването на неистина в качеството на свидетел пред надлежен орган (дознател), може да ангажира отговорност по чл. 290, ал. 1 от НК, но не и такава по чл. 286, ал. 1 от НК. Съставите на двете престъпления се намират помежду си в съотношение на алтернативност, поради което за едно и също деяние може да се търси отговорност или за набедяване, или за лъжествидетелстване (р. № 22/2002 година на ВКС, І н. о.). Депозирането на лъжливи показания от свидетел не е и „представяне на неистински доказателства” (съгл. втората форма на изпълнителното деяние по чл. 286 от НК), поради което също не съставлява набедяване (р. № 17/1978 година, ОСНК на ВС). В конкретния случай, дори ако се приеме потвърждаване от страна на подсъдимия В на неистина пред разследващия орган по дознание № 221/2004 година на V РПУ – гр. В., това би могло да ангажира единствено отговорността му по чл. 290 от НК. В такава насока обаче не е проведено разследване, не са изследвани подлежащите на доказване факти и съответно не е повдигнато обвинение. При така установените по делото обстоятелства и при изложените правни съображения, извършеното от подсъдимия В не осъществява от обективна страна състава на чл. 286, ал. 1 от НК. При това положение, проверката за субективната съставомерност на инкриминираното деяние по посочената норма на закона е не само безпредметна, но и невъзможна, защото в тази насока напълно липсват съображения в мотивите на атакуваната въззивна присъда, а както е известно, въпросите за вината са такива не само по приложение на правото, но и на фактите, а последният съд, компетентен да установява нови факти, е въззивният съд. Като е постановил осъждане за деяние, което не съставлява престъпление (както е инкриминирано още в обвинителния акт), въззивният съд е нарушил закона. Нарушението е съществено, но не налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, доколкото би могло да бъде отстранено от ВКС в рамките на правомощието му по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, при оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение поради това, че деянието не съставлява престъпление. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ постановената от Варненския окръжен съд на 15 януари 2009 година по внохд № 1847/2008 година нова присъда, като п р и з н а в а подсъдимия Т. Д. В. за невинен в това, на 07. 06. 2004 година в гр. В., пред надлежен орган на властта дознател при V РПУ – Варна, да е набедил Ц. Т. Г. в престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК – че на същата дата и същото място е унищожил противозаконно чужда движима вещ – предно панорамно стъкло на л. а. „Рено Лагуна” с ДК № В* на стойност 346. 50 лева, собственост на Т. В. , поради което го о п р а в д а в а по повдигнатото му обвинение по чл. 286, ал. 1 от НК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.