Р Е Ш Е Н И Е № 154 гр. София, 30.11.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, II Наказателно отделение в открито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурор Момчил Бенчев, като разгледа докладваното от съдия Ангелова наказателно дело № 780 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т.1 НПК и е образувано по жалба от служебния защитник на подсъдимия Г. И. Г.. С присъда № 11 от 12.05.2022г. по НОХД № 2723/2021г. състав при Окръжен съд – Стара Загора е признал подсъдимия Г. Г. за виновен в това, че на 19/20.04.2021г. в [населено място] отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 15 лева, от владението на П. Г. П. с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила и деянието е придружено със средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота – асфикция, от която на 23.04.2021г. е последвала смъртта на пострадалия и на основание чл. 199, ал.2, т.1 вр. чл. 198, ал.1 НК и чл. 58а, ал.1 вр. чл. 54 НК го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал.1 НК е приспаднал времето, през което подс. Г. е бил задържан под стража. Съдът е привел в изпълнение, на основание чл. 68, ал.1 НК, наложеното по НОХД № 2943/2020г. на Районен съд – Стара Загора наказание лишаване от свобода в размер на две години и единадесет месеца спрямо подсъдимия. В рамките на осъществен въззивен контрол по жалба от защитата на подсъдимия Апелативен съд – Пловдив, 1 наказателен състав с решение № 111 от 12.07.2022г. по ВНОХД № 236/2022г. е потвърдил първоинстанционната присъда. В касационната жалба на защитата на подс. Г. се релевира касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 НПК. Според касатора контролираният съд е пренебрегнал и респективно неотчел искреното разкаяние на подзащитния й за случилото се, както и неговата трудова ангажираност, в противовес на приетото, че Г. Г. набавя доходите си по неправомерен начин. Моли да бъде определено наказание лишаване от свобода в минималния, предвиден в санкционната част на приложимата правна норма, размер, който да бъде редуциран с 1/3 съобразно разписаното в чл.58а, ал.1 НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа изцяло касационната жалба. Счита, че претенцията за намаляване размера на наложеното на подзащитния й наказание се основава на обстоятелството, че смъртта на пострадалия е причинена по непредпазливост, а не умишлено от страна на Г.. Коментира настъпила по отношение на Г. реабилитация, която заличава последиците от осъжданията му и неправилно тяхното наличие е прието като отегчаващо наказателната му отговорност обстоятелство. Прокурорът е на позиция, че касационната жалба е неоснователна, тъй като отегчаващите наказателната отговорност на Г. обстоятелства превалират над смекчаващите такива. Обсъжда, че на Г. му е наложено най-лекото от алтернативно визираните в санкционната част на приложимата правна норма наказания – лишаване от свобода, а не доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Моли атакуваният акт да бъде оставен в сила. Подсъдимият Г. Г. изразява съжаление за случилото се, определяйки пострадалия като свой приятел, който при последната им среща не се оплакал от физически дискомфорт. При дадената му възможност за последна дула моли съда да бъдат приспаднати две години от наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, изложеното в жалбата от защитата на подсъдимия и в рамките на своите правомощия, прецени, че тя е допустима, но неоснователна. Съдебното производство по делото е протекло по реда на диференцираната процедура, визирана в разпоредбата на чл. 371, т.2 НПК. Именно поради признаване от страна на подсъдимия изцяло на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, той е премиран с редуциране на изначално определеното му наказание след задължителното приложение на разпоредбата на чл. 58а, ал.1 НК. Съдът е намалил отмереното от него наказание лишаване от свобода в размер на 18 години с 1/3, налагайки на Г. да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от 12 години. При определяне на този срок е съобразил наличните отегчаващи и смекчаващи отговорността му обстоятелства, преценявайки, че при техния баланс няма превес на смекчаващите, за да бъде определено наказание в законоустановения минимум от 15 години лишаване от свобода. Позицията на настоящия съдебен състав е идентична. Контролираният съд не е пренебрегнал направеното от подс. Г. Г. самопризнание, тъй като то е повлияло върху редуциране размера на наказанието, което иначе би следвало да изтърпи и е недопустимо това самопризнание отново да бъде отчитано като смекчаващо неговата наказателна отговорност. Всъщност подсъдимият е депозирал самопризнание след проведено разпоредително заседание по делото, когато позицията му е била делото да се разгледа по общия ред. В хода на досъдебното производство той последователно в депозирани от него обяснения на 23.04.2021г., 03.08.2021г. и 17.11.2021г. е отричал съпричастността си към извършеното или се е опитвал да омаловажи стореното, заявявайки привързаността си към пострадалия и грижи, полагани от него по осигуряване и приготвяне на вечеря на П. П. по време на деянието. Може да бъде възприето, че у подсъдимия Г. липсва изначално осъзнато последователно критично отношение към извършеното и разкаяние за стореното, което да се отчете като смекчаващо отговорността му обстоятелство, водещо и до налагане на наказание в минимален размер. Неблагополучното семейно и материално положение на подс. Г. е взето предвид от съда при отмерване на наказанието лишаване от свобода в средния размер, но към тях не може да бъде прибавена и негова трудова ангажираност. Носената от гласните и писмени доказателствени източници информация е непротиворечива за това, че подсъдимият не води уседнал начин на живот, свързан с упражняване на трудова дейност – самият той в декларацията за семейно и имуществено състояние саморъчно е написал, че не получава трудово възнаграждение. В унисон с тази информация са и показанията на свидетелите И. Д., Г. А., И. С. и С. И., от които е получавал временно убежище в изоставена сграда и пари назаем. В подкрепа на констатацията на Апелативен съд за неправомерно получаване на доходи от страна на подс. Г. са показанията на св. Б. Б. – съсед на пострадалия, който заявява, че подсъдимият многократно е посещавал П. във време преди деянието, искайки от него пари и отнемайки му вещи. Това дълготрайно поведение на подсъдимия спрямо П. П. е евоюлирало и логично е резултирало в посегателството – предмет на разглеждане по настоящото производство, свързано с нанасяне на множество удари спрямо възрастен и беззащитен човек /извън инкриминираната асфикция/, за да бъде отнета сумата от 15 лева. Упоритостта в поведението на подсъдимия за постигане на престъпния резултат и негативните личностни данни, които го характеризират, правилно са преценени от контролирания съд при потвърждаване размера на отмереното от първия наказание. Не могат да бъдат споделени като коректни твърденията на защитата, че Апелативен съд е преценявал като отегчаващи отговорността обстоятелства предходни осъждания на Г., за които той е реабилитиран. Всъщност въззивният състав е приел за такова единствено осъждане на подсъдимия по обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал.1 НК, който съдебен акт е влязъл в сила на 12.11.2020г. – няколко месеца преди извършване на настоящото деяние и което е довело и до активиране на наложеното му наказание на основание чл. 68, ал.1 НК. Несподеляеми са аргументите на касатора, че предходните съдебни състави не са отчели факта на причиняване смъртта на пострадалия по непредпазливост, а не с умисъл от страна на Г.. Това обстоятелство не би могло да бъде отчетено като смекчаващо наказателната отговорност в конкретния случай, тъй като, ако формата на вина бе различна от непредпазлива, това би повлияло и върху правната квалификация на осъщественото от подсъдимия и би покрила състава на чл. 199, ал.2, т.2 НК, а не този, който е приложен спрямо осъщественото от подсъдимия. При отчитане в пълнота на смекчаващите и отегчаващи наказателната отговорност на подс. Г. обстоятелства и при правилна преценка на тяхната взаимна относимост, справедливо съдът е определил наказание не в минималния размер от 15 години, за което претендира защитата, а такъв около средния. Не е останало извън вниманието на съда и необходимостта от приспадане на времето, през което спрямо Г. е била изпълнявана мярка за неотклонение задържане под стража, както и приложението на чл. 68, ал.1 НК, изпълнявайки и изискуемите от закона свои задължения. Поради това Върховен касационен съд – Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 111 от 12.07.2022г. по ВНОХД № 236/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, 1 наказателен състав. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.