Р Е Ш Е Н И Е № 57 гр. София, 01 юли 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н.д. № 225/ 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 НПК по жалби на подсъдимия С. Д. Д., от [населено място], лично и чрез защитника му- адв. Л. М., срещу въззивна присъда № 205 от 26. 09. 2018 г., на Апелативен съд – Велико Търново, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 205/ 2018 г., с която е отменена присъда № 67 от 30. 09. 2016г. на Окръжен съд – Велико Търново, наказателно отделение, по НОХД № 141/ 2015 г. и вместо нея е постановена нова. В двете касационни жалби и в допълнението към тях, прието по реда на чл. 351, ал. 4 НПК, се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК. Развити са съображения, че нарушението на закона се изразява в неправилното осъждане на касатора от втората инстанция, в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила. Изтъква се, че неговите процесуални права са били ограничени, а апелативният съд не е направил изискуемия от закона анализ на доказателствата, които са и неправилно оценени. Заявява се искане за отменяване на обжалваната присъда и оправдаване на подсъдимия- на основание чл. 9, ал. 2 НК, или алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат депозираните жалби, по съображенията в тях и в представеното писмено допълнение, със заявените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваната присъда- постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон. Пледира същата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник срещу постановената нова въззивна присъда са допустими. Подадени са в установения от закона срок, от лица, легитимирани да сезират ВКС, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледани по същество жалбите са основателни. С първоинстанционната присъда Окръжен съд- Велико Търново, наказателно отделение, е признал подсъдимия С. Д. Д., от [населено място], за невинен в това, че от 11. 04. 2010г. до 3. 12. 2010г. в [населено място] и [населено място], държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство/ЗКН/, които не били идентифицирани и регистрирани като движими археологически обекти- общо 464 броя, на обща стойност 21645 лв., поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението чл. 278, ал. 6, предл. 2 НК. Постановил е веществените доказателства- археологически обекти, подробно описани, да бъдат върнати на собственика С. Д. Д.. С атакуваната въззивна присъда Апелативен съд – Велико Търново, наказателно отделение, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 НПК е отменил цитираната първоинстанционна присъда и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия С. Д. Д. за виновен в извършване на гореописаното престъпление и на основание чл. 278, ал. 6, предл. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2 НК, го е осъдил на наказание пробация с включени пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. Постановил е веществените доказателства, с изключение на златен слитък с кръгла форма, който следва да се върне на собственика С. Д., да се отнемат в полза на държавата след влизане в сила на присъдата. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. По своята същност възраженията на подсъдимия и неговия защитник се свеждат основно до оспорване на правните изводи, възприети от втората инстанция и предпоставили отмяната на оправдателната присъда и постановяването на нова- осъдителна. Обосноваността на въззивния съдебен акт във връзка с приетите за установени фактически положения, не подлежи на контрол в настоящото производство от касационната инстанция, която, за разлика от въззивната, няма правомощието да констатира нови обстоятелства , различни от приетите. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверка за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наложеното наказание. На касационен контрол подлежи обаче развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. Макар ВКС да не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, той е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект- спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка. Не е налице процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Следвайки този принципен подход, при обсъждане на възраженията на жалбоподателя на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд по приетите правно релевантни факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. В този смисъл ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателсвените източници. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, без да игнорира която и да било част от тях. Липсват данни и за превратна или изопачена интерпретация. Както вече беше изтъкнато, въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, при стриктното спазване изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК и е достигнал до принципно верния правен извод, че деянието, извършено от от подсъдимия С. Д. формално осъществява всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав по чл. 278, ал. 6 НК. Престъплението е формално, осъществено чрез бездействие. Впрочем, между фактическите констатации на двете предходни инстанция не се констатират съществени различия. Противоположният правен резултат в постановените от тях съдебни актове произтича от приетото от окръжния съд основание за приложение на чл. 9, ал. 2 НК, предпоставящо оправдаването на дееца, и съответно отхвърлянето му от въззивната инстанция, в резултат на което с обжалваната нова присъда касаторът е признат за виновен и осъден. Обективната и субективна съставомерност на извършеното престъпление по чл. 278, ал. 6 НК, правилно е изведена от направените от предходните инстанции констатации по фактите, а именно, че в държане на подсъдимия Д. са намерени общо 464 броя археологически обекти-/повече от три на брой/, със статут на движими културни ценности, които не са били идентифицирани и регистрирани по предвидения нормативен ред. Деецът е бил наясно с вида и характеристиките на намиращите се в негова фактическа власт обекти, имал е достатъчно точна и детайлна информация за техния произход, предвид безспорните доказателства по делото за придобиването им по наследство, наред и с познанията, които е имал като колекционер. Същевременно, проявявайки бездействие, той не е предприел действията по тяхното идентифициране и регистриране, императивно предписани в специалния закон. ВКС в настоящия си състав обаче не може да се съгласи с извода на апелативния съд, а именно, че в случая не са налице материалноправните предпоставки за приложение на нормата на чл. 9, ал. 2 НК, както законосъобразно е заключил първоинстанционният съд. За да отмени постановената от Окръжен съд- Велико Търново оправдателна присъда на визираното правно основание, въззивната инстанция се е мотивирала основно с количествения критерий- държането на значителен брой археологически обекти и тяхната стойност. Изтъкнала е, че даденият със закона срок е бил достатъчен и позволяващ на касатора да предприеме изискуемите по закон действия, а обясненията му, отнасящи се до организационни и финансови затруднения е отхвърлила като недостоверни, заключавайки, че липсата на средства за изпълнение на предвидено задължение към държавата не може да оневини бездействието на дееца. За да се прецени обаче наличието на основанията, предвидени в закона за оправдаване на дееца на основание чл. 9, ал. 2 НК, съдилищата следва да направят съвкупна оценка на всички релевантни обстоятелства, отчитайки значението и относителната тежест на всяко от тях, и то за всеки отделен случай. По настоящото дело въззивният съд силно е преекспонирал броя и стойността на инкриминираните археологически обекти, сериозно подценявайки факта, че всички те, без изключение, са собственост на подсъдимия- наследство от неговия дядо /по силата на споразумение за делба на наследство/ и в този смисъл случаят драстично се различава от обичайните казуси на държане на културни ценности, най- често придобити в резултат на незаконни сделки, осъществени от държателя или на негова собствена дейност по търсене, разкопки, проучвания, откриване на съответните обекти. Жалбоподателят не е предприемал каквито и да било действия по тяхното отчуждаване, изнасяне от страната или други подобни, с характер на увреждащи обществените отношения, свързани с опазването на културното и историческо наследство. Важно е да се подчертае, че систематичното място на състава на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК не подкрепя извода за водещото значение на паричния еквивалент на археологическите обекти и в този смисъл преценката на степента на обществена опасност на деянието следва да се прави въз основа на всички правнозначими обстоятелства, разглеждани комплексно. На следващо място, притежаването на инкриминираните културни ценности по никакъв начин не е било укривано от касатора. Напротив, той е направил публично достояние колекцията си и то не само чрез опитите си да изпълни предписанията на закона по тяхната идентификация и регистрация, а и с участието си в изложения, сбирки на нумизмати- все мероприятия, насочени към популяризиране на културното наследство. Съществено значение за формиране на извода, че макар деянието формално да осъществява обективните и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав, неговата конкретна обществена опасност е явно незначителна, има и обстоятелството, че в действителност подсъдимият е предприел началните действия, изисквани от него по силата на ЗКН, свързани с идентификацията и регистрацията на обектите- посетил е нумизматичното дружество в [населено място], снабдил се с комплекта необходими документи, получил е и устните указания на свид. С. за изискванията за представяне на фотоснимки на монетите и идентификация и то в рамките на предвидения в закона срок. Безспорно е по делото също така, че процедурата, предвидена в специалния закон, не е била финализирана, въпреки, че още с получаването на образците от документи Д. получил и входящ номер в регистъра, под който да бъдат заведени след попълването и депозирането им, а същевременно е носел със себе си колекцията и е бил в готовност веднага да я представи. В обясненията на подсъдимия се съдържат данни, че не е разполагал с достатъчно парични средства, необходими да заплати разходите, вкл. по изработването на изискваните фотоснимки- отделно за всяка монета, задължително освен на дигитален, и на хартиен носител, а същевременно имал затруднения с точната идентификация на някои от монетите. Тези му обяснения не само не са опровергани, напротив, те изцяло се подкрепят от показанията на свид. С., К. и П.. Подробно и детайлно свид. В. С. е изяснил всички обстоятелства, свързани освен със срещите му с подсъдимия, и с наличието на организационни проблеми, свързани с лицензирането на нумизматичните дружества в страната, тяхното структуриране и действителна готовност за изпълнение на възложената им със закона процедура. Установено е по делото, че след влизане на ЗКН в сила, конкретно във връзка с изискването за регистрация на колекциите, голямата част от дружествата са се оказали без лиценз от министъра на културата. В същото време са разпространявани и различни, дори противоречиви тълкувания на закона по отношение на предвидения в него срок за регистрацията на обектите, и респ. точната дата на изтичането му. Последното е наложило и разяснителна дейност, насочена към колекционерите, с указанието, че след изменението на закона и удължаването на срока, същият изтича на 10. 04. 2010г., а не на 20. 11. 2010г., както част от тях неправилно считали. Доказано е по делото също, че в хода на процеса по регистрация на колекциите, с оглед на възнакналите проблеми, вкл. тези, изтъквани от подсъдимия, самите нумизматични дружества, на които е било възложено изпълнението на процедурата, са „смекчили“ изискванията към притежателите на колекции, приемайки за регистрация и такива без прецизна идентификация, дори с неточности и непълноти в документите, само за да се спази срокът. Става ясно, че макар да не го оневиняват, възникналите проблеми по организацията на компетентните структури, споровете относно правилното тълкуване и прилагане на нормативните актове и законосъобразното упражняване на регламентираните им със ЗКН правомощия, в немалка степен са предпоставили съставомерното бездействие на подсъдимия. Все в същата насока, за формирането на правните изводи по същество, не е без значение и обстоятелството, че макар и със закъснение, Д. е подал изискуемото заявление до Р.- /населено място/ с искане за извършване на идентификация и регистрация на движими археологически обекти- монети /вх. № 22/ 15. 12. 2010г./, приложено в копие по делото. Апелативният съд е подценил факта, че пестеливото описание на колекцията в заявлението, депозирано пред Р.-/населено място/ и прието в този си вид, в действителност е едно компромисно разрешение, наложило се именно в резултат на затрудненията, възникнали не само за касатора, а изобщо за притежателите на колекции от конкретните изисквания, поставяни от някои от нумизматичните дружества, които в определени детайли надхвърлят изискванията на самия закон /Вж. § 6, ал. 3 ПЗР ЗКН/. Наред с това подсъдимият не е осъждан, с отлични характеристики, изцяло е съдействал на разследването и доброволно е предал всички археологически обекти. Детайлно и добросъвестно обяснява фактите. С оглед на всичко изложено до тук, ВКС прие, че постановената от първостепенния съд оправдателна присъда, основана на приложението на нормата на чл. 9, ал. 2 НК, е законосъобразна. Тя не страда от пороците, приписани й при въззивната проверка на постановения съдебен акт, инициирана по протест на прокурора, поради което Апелативният съд- Велико Търново не е имал основание да я отмени и постанови новата, с която подсъдимият е бил признат за виновен и осъден. Това налага касационната инстанция да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2, предл. 2 НПК като отмени постановената въззивна присъда и оправдае подсъдимия С. Д. Д. по обвинението за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6, предл. 2 НК. С оглед на този резултат, проверяваният съдебен акт следва да бъде отменен и в частта за приложението на чл. 278, ал. 7 НК, с която веществените доказателства, описани в присъдата под номера 1 – 219 вкл. са отнети в полза на държавата. Същите следва да бъдат върнати на подсъдимия. Присъдата следва да бъде отменена и в частта за разноските, които следва да останат в тежест на държавата, на основание чл. 190, ал. 1 НК, предвид оправдаването на подсъдимия. В останалата си част /с която е постановено връщането на собственика на вещественото доказателство- златен слитък с кръгла форма/ присъдата следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, предл. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 205 от 26. 09. 2018 г., постановена по ВНОХД № 205/ 2018 г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново, Наказателно отделение, В ЧАСТТА, с която подсъдимият С. Д. Д., от [населено място], е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6, предл. 2 НК; за разпореждането с веществените доказателства, описани под номера 1 – 219 вкл., отнети в полза на държавата, на основание чл. 278, ал. 7 НК; както и в тази за разноските, като на основание чл. 9, ал. 2 НК го ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение с посочената правна квалификация и ПОСТАНОВЯВА веществените доказателства да бъдат върнати на подсъдимия, а направените по делото разноски да останат в тежест на държавата. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останата й част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: