7 Р Е Ш Е Н И Е №.79 гр. София, 14 юли 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Николай Любенов след като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №235/2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв. Т., защитник на подсъдимия Д. А. Т., срещу въззивна присъда № 101 от 15.10.2020г., постановена по внохд № 3336/2020г. по описа на Софийски градски съд, НО. В жалбата и допълнението към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с нарушение на разпоредбата на чл. 310, ал. 2, изр. 2 от НПК, доколкото мотивите към първоинстанционната присъда не са били подписани от съдията-докладчик, което нарушение се приравнява на липса на мотиви и с неуважаване от въззивната инстанция на направено от защитата искане за назначаване на повторна автотехническа експертиза с вещи лица, различни от назначените до този момент, довело до нарушение на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. На следващо място, защитникът оспорва изцяло установените от СГС фактически положения, тъй като според него те не отговарят на събрания доказателствен материал, и в частност обстоятелствата, че произшествието е настъпило на пешеходна пътека, както и че пострадалото дете е пресичало пътното платно притичвайки, но не прекалено бързо. По-нататък се посочва, че в нарушение на материалния закон съдът е приел, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, както и че пешеходецът е предприел правомерно пресичане на пътното платно. Акцентира се на това, че за подсъдимия деянието е случайно по смисъла на чл. 15 от НК, тъй като детето е навлязло внезапно на пътното платно, когато лекият автомобил вече е бил започнал преминаването си по пешеходната пътека, като пострадалият е преминал през платното тичайки и по диагонал при наличието на интензивно движение, като ударът за водача при скорост на движение на пешеходеца от 3,8 м/с е непредотвратим. Твърди се и че по делото липсват категорични доказателства за наличието на съприкосновение между превозното средство и пресичащото пътното платно дете. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се мотивира с неправилна оценка от страна на контролираната инстанция на смекчаващите отговорността обстоятелства, като към тази група съдът е пропуснал да включи съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пешеходеца. Оспорва се и справедливостта на наложените наказания. Правят се искания в условията на алтернативност - въззивната присъда да бъде отменена и постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен по повдигнатото му обвинение; делото да бъде върнато за ново разглеждане, или присъдата да бъде изменена, като не се налага наказанието лишаване от правоуправление, или срока на същото да бъде намален до минимален размер. Постъпило е становище от поверениците на частния обвинител Н. С. Г., действащ със съгласието на законния си представител и негова майка В. Н. Н., с което изцяло се оспорва жалбата на подсъдимия и се моли въззивната присъда да бъде потвърдена. Претендират се направените разноски за процесуално представителство пред ВКС. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия Д. Т. - адв.Т. поддържа касационната жалба и изготвеното допълнение по съображенията, изложени в тях и с направените искания. Повереникът на частния обвинител - адв. Д. поддържа доводите, изложени в писменото становище. Счита присъдата на въззивната инстанция за законосъобразна и справедлива. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, като им се възложат и направените по делото разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, тъй счита, че не са налице претендираните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, а материалният закон е приложен правилно. Пледира за това, че приетите по делото експертизи са пълни и обосновани и липсват съмнения в тяхната правилност, поради което намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, относно това, че СГС необосновано е отхвърлил искането за назначаване на повторна автотехническа експертиза. Не споделя тезата на жалбоподателя, че пешеходецът е загубил равновесие и сам е паднал, тъй като тя се опровергава от изводите, направени от СМЕ. Предлага жалбата да бъде оставена без уважение. В последната си дума подсъдимият Д. А. Т. заявява, че е предотвратил сериозен инцидент и изразява желание да бъде оправдан, тъй като се счита за невинен . ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда от 17.06.2020г., постановена по внохд № 11223/2018г., Софийски районен съд е признал подсъдимия Д. А. Т. за невиновен и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, пр.последно, б. „а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Присъдата е подписана с особено мнение от председателя на съдебния състав и докладчик по делото. В особеното мнение е посочено, че според съдията, обвинението е доказано по несъмнен начин и подсъдимият Д. Т. следва да понесе наказателна отговорност. По протест на Софийска районна прокуратура, с искане за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и постановяване на нова присъда, с която оправданият подсъдим да бъде признат за виновен и осъден по повдигнатото срещу него обвинение, и жалба на частния обвинител със същото искане, пред Софийски градски съд е било образувано внохд №3336/2020 г., приключило с нова въззивна присъда № 101 от 15.10.2020г., с която първоинстанционният съдебен акт е бил отменен, като подсъдимият Д. А. Т. е бил признат за виновен в това, че на 04.10.2017г., около 13.18 часа в [населено място], при управление на МПС - л.а. „Опел“, модел „К.“ с рег. [рег.номер на МПС] , по [улица]с посока на движение от [улица]към [улица], на пешеходна пътека, обозначена с пътна маркировка М8.1 от ППЗДвП и пътен знак Д17 от ППЗДвП, нарушил правилата за движение по пътищата-чл.119 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил на Н. С. Г. средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. “а“, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият Т. е бил лишен от право да управлява МПС за срок от една година. В тежест на подсъдимия са били възложени и направените по делото разноски. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място е необходимо да се отбележи, че част от наведените в допълнението към касационната жалба на подсъдимия възражения касаят приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка и подкрепата й от доказателствата по делото, което на практика представлява оспорване на обосноваността на атакувания съдебен акт. Необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК, поради което касационният съд не дължи произнасяне по нея. ВКС е съд по правото, а не по фактите и в този смисъл проверява само юридическата правилност на вътрешното убеждение на решаващата инстанция по фактите, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план. По настоящото дело касационната инстанция не констатира допуснати съществени нарушения при извършената от Софийски градски съд проверка и оценка на доказателствата и доказателствените източници. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимото лице обстоятелства, са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. За да установи фактическата обстановка по делото, съдът е обърнал внимание на данните, съдържащи се в гласните и писмени доказателствени средства, както и на изводите, направени в автотехническите експертизи, които подробно е обсъдил. Изложил е съображения за кредитиране на експертните заключения, които е намерил за обосновани и изготвени в рамките на професионалната компетентност на вещите лица. Всъщност една от претенциите на защитника на подсъдимия за допуснато нарушение в дейността на съда по обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, е свързана с отказа на СГС да уважи искането, направено в съдебното заседание на 14.10.2020г., за назначаване на повторна автотехническа експертиза. Прегледът на материалите сочи, че по делото са били назначени три автотехнически експертизи - единична от досъдебното производство и две тройни, назначени и изготвени в съдебната фаза, които са се произнесли по всички важни за правилното изясняване на фактите по делото въпроси - мястото на удара по ширина и дължина на пътното платно; начина на пресичане на пешеходеца и неговата скорост на движение; скоростта на движение на лекия автомобил, след потеглянето му; видимостта на водача към пресичащия пътното платно пешеходец; техническите причини за настъпилото транспортно произшествие. Впрочем тройната автотехническа експертиза и допълнителната такава от съдебното производство са били назначени именно по искане на защитата. Въззивният съд с мотивирано определение е отказал да уважи искането на защитника на подсъдимия за назначаването на повторна автотехническа експертиза, като с основание е посочил, че поставените въпроси вече са били изяснени с приетите по делото експертни заключения, от една страна, а от друга - че не са налице основанията по чл. 153 от НПК, а и такива не са били посочени от защитника. Съдът би допуснал съществено процесуално нарушение само, ако след отхвърляне на доказателственото искане останат неизяснени факти и обстоятелства, имащи съществено значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай това не е така. На следващо място, не е налице и твърдяното нарушение на разпоредбата на чл. 310, ал. 2 от НПК. Диспозитивът на първоинстанционната присъда е бил подписан от състава, който я е постановил, а именно председател – съдия П. Д. и съдебни заседатели - Н. П. и Р. И.. Същият носи подписите и на тримата членове на съдебния състав, като в него е налице отразяване, че председателят на състава е подписал с особено мнение. Видно от приложените мотиви към присъдата, те са подписани от двамата съдебни заседатели, а по отношение на председателя, който е и докладчик по делото е отразено, че е останал на особено мнение. Към мотивите е приложено и особеното мнение на съдия П. Д., подписано от нея. Диспозитивът на присъдата, мотивите и особеното мнение представляват единен документ и същите носят подписите на всички членове на състава. В принципен план, изключение от общото правило за подписване на мотивите само от председателя на състава, е визирано в разпоредбата на чл. 310, ал. 2, изр. 2 от НПК /ред. ДВ бр. 63/2017г./ - когато присъдата е подписана при особено мнение, съдебните заседатели трябва задължително да подпишат мотивите, което е сторено по настоящото дело. Особеното мнение на председателя и докладчик не следва да се разглежда самостоятелно, тъй като същото е неразделна част от мотивите към диспозитива на присъдата. Особеното мнение на член от съдебния състав по естеството си също представлява мотиви, но обосноваващи различно становище от това на мнозинството по някои от въпросите по чл. 301 от НПК. С оглед на горното, не се обосновава съмнение, че и трите подписа се отнасят до цялата присъда, а не само до диспозитива й, поради което ВКС приема, че не е налице претендирания от защитата на подсъдимия съществен порок, свързан с подписване на мотивите. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. С оглед на установените от въззивната инстанция фактически обстоятелства, ВКС не намира да е допуснато нарушение на материалния закон. Както правилно е отбелязал контролираният съд, причината за настъпване на произшествието е неправомерното поведение на подсъдимия като водач на МПС. Правилото на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП /инкриминирано на подсъдимия/ вменява задължение на водачите на нерелсови пътни превозни средства, при приближаване към пешеходна пътека да пропуснат стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намалят скоростта или спрат. В конкретния случай подсъдимият Д. Т. е бил спрял на пешеходната пътека за пропускане на движещи се по нея пешеходци, но вместо да изчака преминаването и на пострадалото дете по пешеходната пътека, е потеглил, при което е настъпил удар между неговия автомобил и детето. Подсъдимият е имал обективна възможност да забележи пострадалия още когато той е бил на тротоара, насочвайки се към пешеходната пътека /видно от допълнителната тройна АТЕ/, както и когато детето вече е било стъпило на нея и е предприело пресичане на пътното платно. Ако автомобилът, управляван от подсъдимия не беше потеглил, удар не би настъпил, респективно съставомерните последици не биха се случили. Защитникът на подсъдимия оспорва: 1. наличието изобщо на удар между автомобила и пешеходеца; 2. обстоятелството, че произшествието е станало на пешеходна пътека; 3. ходът, с който се е придвижвало пострадалото дете. Всички тези обстоятелства са били задълбочено изследвани и обсъдени от въззивната инстанция в мотивите към присъдата й. За да приеме, че е бил осъществен контакт между превозното средство, управлявано от подсъдимия и тялото на пострадалия, СГС се е позовал на показанията на жертвата Н. Г., който е свидетелствал за това, че докато е вървял по пешеходната пътека и когато е бил на една-две крачки от тротоара, изведнъж „е усетил силен удар в дясната част на тялото“. Синергизмът между информацията, съдържаща се в посочените показания и данните от съдебно-медицинските експертизи, са дали основание на съда да изключи като недостоверна тезата, че конфликтен удар между МПС и пешеходеца не е бил налице. Предложената версия от защитника на подсъдимия, че следствие отклонение на движението на детето в ляво и под действие на центробежните сили, като и поради наличието на тежка раница на гърба му, то е загубило равновесие, в резултат на което е паднало и по този начин са причинени констатираните по него наранявания, е в сферата на предположенията и не държи сметка за доказателствата, които категорично го опровергават. Нещо повече, съдебната практика приема /Р № 1176/1977г. по н.д. № 1024/77г. на трето н.о на ВС/, че липсата на съприкосновение между управляваното от подсъдимия превозно средство и пострадалото лице не го освобождава от отговорност, щом като водачът е създал критичната ситуация, поради неизпълнение на предписано от закона задължение. Независимо от посоченото, доказателствата по настоящото дело обосновават наличието на осъществен контакт между процесното превозно средство и пешеходеца. Въззивната инстанция подробно е анализирала и показанията на свидетелите-очевидци Г., Д. и Г. /лица случайно намиращи се на мястото на произшествието/, в които се съдържат фактически данни, че детето е пресичало по пешеходната пътека, като то е било принудено да се отклони наляво, за да заобиколи автомобила, управляван от подсъдимия, но тези му действия са били неуспешни. Посочените показания са били предмет на обсъждане и интерпретация от вещите лица по изготвените експертни заключения и ведно с извършения от тях анализ на данните, свързани с характеристиките на пътното платно, пътните знаци и маркировка, техническата характеристика на л.а. и мястото на установяването му след ПТП, и травматичните увреждания на пострадалия, са ги довели до експертен извод, че мястото на удара е по широчина на пътното платно на 6.0-6.5 метра в дясно от левия му край, считано за посоката на движение на л.а., а по дължина на пътното платно- на 55,0-56,0 метра след ориентира, т.е. в зоната на края на пешеходната пътека, считано в същата посока. Мястото на пресичане на пострадалия безусловно е на пешеходна пътека, предвид и дефиницията, дадена от законодателя в т. 54 на § 6 от ЗДвП. Пешеходната пътека е била очертана с пътна маркировка и обозначена с пътен знак Д17 от ППЗДвП. На следващо място, вярната интерпретация на доказателствения материал /показанията на свидетелите Н. Г., Я. Г. , Д. Д. и Г. Г./ е позволила на СГС да направи и категоричен извод за хода на придвижване на пешеходеца. В жалбата са цитирани показанията на св. Г. Г. от съдебното производство, в които е заявил, че детето е тичало, но защитата е пропуснала да отбележи, че поради противоречие в заявеното от него, съдът на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и 2 от НПК е прочел изложеното в разпита му от досъдебното производство и по този начин го е приобщил към доказателствения обем по делото, от една страна, а от друга- че свидетелят е поддържал именно казаното пред разследващия орган, тъй като тогава споменът му е бил най-съхранен. По-нататък, ВКС не възприема тезата на защитника на подсъдимия, че деянието е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Водачите на превозните средства са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка. При обективна възможност за своевременно възприемане на участници в движението /какъвто безспорно е пострадалият пешеходец/ и непредприемане на нормативните предписания, водачите на МПС носят отговорност за последвалите съставомерни последици. За подсъдимия опасността не е възникнала внезапно и непредвидено, както твърди защитникът му, след като Д. Т. е могъл обективно да забележи детето още докато то е било на тротоара, насочвайки се към пешеходната пътека /в този смисъл ТР № 28/1984г. по н.д. № 10/84г. на ОСНК на ВС/. Това поведение на пострадалия е изисквало от подсъдимия да не потегля, а да изчака преминаването му по пешеходната пътека. Освен това, от допълнителната автотехническа експертиза се установява, че при сравнение на пътя, изминат от автомобила след потеглянето му и пътя, изминат от пешеходеца от момента на навлизане на платното за движение до мястото на удара, се обосновава извод, че в момента на потегляне на автомобила пешеходецът е бил навлязъл на пешеходната пътека. При това положение техническото действие на водача по потегляне, предвид наличието на пешеходец на пешеходната пътека, идващ от ляво и навлизащ в коридора на движение на автомобила, е неправомерно. В случая дали ударът е бил предотвратим или не, е без особено значение, тъй като водачът изобщо не е следвало да потегля, след като по пешеходната пътека е преминавал пешеходец и той е бил обективно видим в един много по-ранен момент /още, когато е бил на тротоара и се е насочвал към пешеходната пътека/. Предвид изложеното, ВКС не намира основания да приеме, че въззивната инстанция, признавайки подсъдимия за виновен по възведеното му обвинение, е допуснала нарушение на материалния закон. На следващо място, настоящият съдебен състав не намира за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Определеното наказание от шест месеца, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца. ВКС не се съгласява с извода на въззивния съд, че липсват отегчаващи отговорността обстоятелства. Като такива следва да се вземат предвид нараняванията, причинени на детето, извън съставомерните. Независимо от този пропуск на съда, ВКС намира за вярно заключението му, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК, тъй като са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, изчерпателно изброени в мотивите, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание /една година лишаване от свобода/ е несъразмерно тежко. Доводът на касатора за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, не се споделя. Съгласно чл. 119, ал. 5 от ЗДвП, съпричиняването се изключва, когато пътно-транспортното произшествие с пешеходец е реализирано на обозначена с пътна маркировка пешеходна пътека, след като водачът е нарушил правило от ЗДвП, имащо отношение към произшествието, както е в настоящия случай. Наложеното наказание лишаване от правоуправление в размер на една година също не е явно несправедливо. За да приеме, че не са налице основанията на чл. 55, ал. 3 от НК, нито пък такива за намаляване размера на това наказание, ВКС съобрази характеристиките по изпълнение на престъпната деятелност, обстоятелството, че произшествието е станало на пешеходна пътека, както и, че съставомерният резултат е осъществен по отношение на дете- уязвим участник в движението. С оглед изхода на делото и предвид изричното искане от повереника на частния обвинител за присъждане на адвокатско възнаграждение /платено/ за осъщественото процесуално представителство пред ВКС и изготвяне на писмено становище, настоящият касационен състав счита ,че подсъдимият следва да бъде осъден да го заплати. По изложените дотук съображения, ВКС не намира да са налице претендираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от НПК, поради което счита, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваната въззивна присъда- в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 101 от 15.10.2020г., постановена по внохд № 3336/2020г. по описа на Софийски градски съд, НО. ОСЪЖДА подсъдимия Д. А. Т. да заплати на частния обвинител Н. С. Г., действащ със съгласието на законния си представител и негова майка В. Н. Н., направените от него разноски пред ВКС- за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 /хиляда/ лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.