Р Е Ш Е Н И Е
№ 216
Гр.София, 22 април 2010
г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният
касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно
заседание на деветнадесети април, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ТЕОДОРА
СТАМБОЛОВА
При участието на
секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора
ЧОБАНОВА
Изслуша
докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 96/2010 г.
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 вр.чл.419,ал.1 НПК.
Осъденият Б. Р. Р. чрез упълномощен защитник е поискал възобновяване на наказателно производство по Н. О. Х. Д.6808/07 г.по описа на РС-София /СРС/,13 състав, В. Н. О. Х. Д.5018/09 г.по описа на Софийски градски съд /СГС/, 6 въззивен състав. Твърди, че са налице всички основания, предвидени в чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Моли наказателното производство да бъде възобновено, съдебните актове-отменени и или той да бъде оправдан, или делото да бъде изпратено на прокуратурата за отстраняване на съществено допуснато процесуално нарушение, или за ново разглеждане от друг състав на съда, или да бъде намалено наложеното наказание и да се приложи институтът на условното осъждане.
В съдебно заседание пред ВКС осъденият и неговите защитници поддържат искането с изложените в него съображения. Представя се и допълнение, в което са доразработени тезите по искането.
Представителят на ВКП счита,че производството не следва да бъде възобновявано поради липса на претендираните нарушения.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящото производство, намира за установено следното:
Присъдата на СРС е влязла в сила на 28.12.09 г.,искането за възобновяване е с дата 22.01.10 г.и следователно е процесуално допустимо по силата на чл.421,ал.3,изр.1 НПК.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА НАРУШЕНИЯ на чл.348,ал.1,т.2 НПК.
Общо казано, те са свързани първо, с допускане на изключително съществено процесуално нарушение още на досъдебното производство, което е повлияло върху упражняването на правото на защита на подсъдимия, добило характеристика на невъзможност да се разбере обвинението и да се изгради адекватна защита срещу му. Второ- обосновава се неспазване от страна на решаващите по фактите и правото съдилища на разпоредбите на чл.13,14 и чл.107,ал.5 НПК, вследствие на което тези органи са демонстрирали превратно тълкуване на събраната и ценима доказателствена съвкупност, довело до опорочаване на съдебната воля. Трето- твърди се,че въззивният съд не е спазил разпоредбата на чл.305,ал.3 НПК и не е изложил мотивировка кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и при налични противоречия не е отразил защо кредитира едни, а отхвърля други. Все в тази връзка се настоява за необсъждане в задълбоченост на възраженията и доводите на защитата, изтъкнати в съдебно заседание пред СГС.
1/ Върховната съдебна инстанция по наказателни дела, в рамките на допустимата по закон преценка от нейна страна, не съзира изброените нарушения. Съгласно нормата на чл.7 НПК, съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното има подготвителен характер. В този контекст, видно от обстоятелствената част на обвинителния акт, активиращ съдебното производство документ, деецът бива обвинен за осъществено от него престъпление в гр. С.. Същото населено място е отбелязано и в диспозитива на обвинителния акт. В хода на проведеното съдебно следствие категорично е установено, че се касае за престъпно поведение, реализирано в рамките на столицата.
Същевременно такова стриктно отбелязване липсва в материалите на досъдебното производство. Казаното обаче в никакъв случай не води до извод за ограничено процесуално право, в частност това на защита на осъдения, нито пък влиза в съществен сблъсък с предписанията,дадени по ТРОСНК 2/02 г. на ВКС по повод мястото на извършване на деянието като същностен реквизит на едно обвинение, пък било то и работно. Обсъжданото е така, защото конструкцията на вменената престъпна деятелност на Р. по чл.213 А, ал.2 вр.ал.1 НК указва мястото на извършване на деянието- гр. С., доколкото там се намира недвижимият имот, разпореждането с който се е целяло за Д. П. /и това е отразено на досъдебното производство/ от една страна, а от друга- заплахата, свързана с искане за разпоредителни действия за сума от 2 500 евро е получена по мобилния телефон на потърпевшия, нахождащ се в гр. С.. Ето защо не може да се приеме наличие на процесуално нарушение по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК в обсъжданата връзка, което при това да доведе до необходимост от възобновяване на производството, отмяна на постановените съдебни актове и връщане делото на прокуратурата.
2/ СРС и СГС са изложили пространна мотивировка касателно законосъобразно набраната в хода на съдебното разглеждане на делото доказателствена съвкупност. Няма съмнение, че суверенно право на решаващите по фактите съдилища е преценката на тази съвкупност. Стига, разбира се, мотивите да се изготвени по начин,че да става ясно кои факти се приемат за установени и на база кои доказателствени източници. Освен това трябва да бъдат съпоставени противоречивите доказателствени материали и да бъде ясно формулирано защо се дава вяра на едни, а не на други.
В конкретния случай и СРС, и СГС са изписали в своите актове дължима аргументация по горецитираните обстоятелства. Макар и да липсва лична среща между Д, както и твърдяното от защитата разпознаване по гласове, информацията,наведена по показанията на свидетеля Н,съпоставена с казаното от свидетелите П, П. и С. , е била достатъчна, за да се приеме доказаност на престъпното деяние от страна на осъдения. В хода на обсъждането на депозираното от свидетелите е взета предвид и тезата на Р. , доколкото той отрича авторство на деянието, а със съответни доводи същата е отхвърлена като недостоверна. Доказателственият разбор е извършен в пълен обем, без изопачаване на доказателствата и без допускане на логически грешки, които да са довели до опорочаване на крайната съдебна воля.
3/ Становището на ВКС относно качествеността на актовете на СРС и СГС, що се касае до наличие на дължими мотиви по обсъждането на годните за разглеждане доказателствени материали, не търпи промяна и с оглед оплакването на защитата за неотговаряне на решението на второстепенния съд на правилата за изготвяне на съдебен акт на въззивен съдебен състав. СГС не само е предоставил собствен анализ на доказателствата, но и пунктуално е дал отговор на отправените пред него възражения. Предвид липсата на конкретно формулирани оплаквания в обсъжданата насока от осъдения и защитата в искането за възобновяване и допълнението към него, тази инстанция отговаря най-общо, че второинстанционният съдебен акт е изготвен в съобразие със заложените в нормата на чл.339,ал.1 и 2 правила, включително и по отношение на мотивировка относно размера на наложеното на Р. наказание лишаване от свобода.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ за НАРУШЕНИЕ на чл.348,ал.1,т.1 НПК.
Доказателствената оценка на решаващите по фактите и правото съдилища е довела и до законосъобразни изводи в материалноправен план. Това е така, защото след като е възприета за потвърдена обвинителната теза за авторство на деянието от страна на Р. , е приложен правилният материален закон чрез ангажиране на наказателната отговорност на осъдения по чл.213 А,ал.2,т.5 вр.чл.142,ал.2,т.6,пр.4 НК. Въпреки че липсва нарочно цифрово препращане към ал.1 на чл.213 А НК, съдържанието на нормата на ал.2 на третирания законов текст насочва по нарочен начин към ал.1. Не може да се говори за неяснота, най-малко защото словесната част на осъдителния диспозитив изяснява приложимия закон. Още повече, съдът, постановил присъдата, се е придържал дословно към цифровото обвинение на прокуратурата, посочено в обвинителния акт.
Генерално казано, настояването за нарушение на материалния закон от страна на защитата се корени в позицията, че е осъден невинен човек. Предвид всичко гореизложено по липса на нарушения по доказателствения анализ, ВКС не може да възприеме това и не намира за нужно да отделя повече внимание на обсъждания въпрос.
Само в сферата на пълнотата на дължимите отговори на страните, следва да се отбележи по искането производството да бъде възобновено и Р. директно оправдан, че това би било възможно само при наличие на предпоставките по чл.24,ал.1, т.1 НПК, както насочва разпоредбата на чл.425,ал.1, т.2, пр.посл. НПК. За тази цел обаче е нужно вместване във фактическите констатации по влязлата в сила присъда. Същата, с оглед приложението на чл.24,ал.1,т.1 НПК, трябва категорично да навежда на извод, че деянието не съставлява престъпление. Ако би било възможно ВКС да извлича заключение за недоказано авторство на дееца /на база доказателствен анализ/, той би следвало да стигне в проекция и до извод за различно установена фактология, което означава да се превърне в инстанция по фактите. А както е известно, върховната съдебна инстанция по наказателни дела е такава единствено по правото.
Последното коментирано отразява принципни въпроси и е провокирано от искането за оправдаване на Р. от ВКС. То не е свързано с установената несъмнено фактология по престъпната дейност на същия.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ за НАРУШЕНИЕ на чл.348,ал.1,т.3 НПК.
Искането за възобновяване на наказателното производство и преценка за явна несправедливост на наложеното наказание, което да позволява директна намеса на ВКС, стъпва на плоскостта на разпоредбата на чл.425,ал.1, т.3 НПК, тъй като се явява в полза на осъдения. Тази претенция е алтернативна и поставена на последно място, след изчерпване на останалите искания и установяване на тяхна неоснователност.
Тука е наложително да се спомене, че липсва оплакване за незаконосъобразно прилагане нормите на НК, установяващи оценъчната дейност на съда по определяне на наказанието, с оглед приложното поле на нормата на чл.54 или чл.55 от наказателния закон. Тогава би ставало дума за нарушение на материалния закон, каквото не е налице.
За да отмерят дължимото на осъдения наказание лишаване от свобода в размер на пет години, при баланс на отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства, решаващите съдилища са съпоставили високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, видът и интензитетът на заплахата, както и упоритостта на поведението на Р. от една страна, на невисоката степен на обществена опасност на самия деец, чистото му съдебно минало и добрите характеристични данни, от друга. Тези характеристики, както и необходимостта да се окаже по-интензивно поправително, възпитателно и предупредително въздействие върху Р. с оглед зачитане целите и на генералната превенция, са обособили и становището за размера на кумулативно наложеното наказание глоба в размер на 4 000 лв. ВКС се солидаризира с изложените доводи.
Същевременно обаче и СРС, и СГС не са оценили значението на здравословното състояние на осъдения. Не може да се спори, че в кориците на делото присъствуват доказателства, извлечими от назначаваните в хода на съдебното производство психиатрични експертизи, за липса на психично заболяване у Р. , което да повлияе върху правния извод за негова вменяемост. На л.160 и сл. и л.191 и сл. от първостепенното съдебно производство обаче са приложени епикризи, от които е видно, че менталното състояние на осъдения не е безпроблемно и стабилно. Трябва да се отбележи, че то е станало повод с протоколно определение от 10.02.06 г.на СГС, постановено по В. Н. Ч. Д. 501/06 г.по описа на същия съд, да бъде отменено определение на СРС, НК, 15 състав от 05.02.06 г.,постановено по Н. Ч. Д. И-322/ 06 г., с което на досъдебното производство е взета мярка за неотклонение Задържане под стража по отношение на Р. и вместо него да се постанови вземане на мярка за неотклонение Домашен арест. Според материалите по делото, последната е с продължителност поне до 08.10.07 г., когато съдията-докладчик от СРС се е произнесъл с разпореждане по мярка за неотклонение Подписка, неатакувана от държавното обвинение.
Посоченото здравословно състояние на дееца се явява доминиращо облекчаващо отговорността обстоятелство, което не може да не бъде обмислено по повод размера на наложеното наказание. В този смисъл приетото от СРС и СГС по отношение на дълготрайността на лишаването от свобода /което единствено се атакува, не и размерът на определената глоба/, очевидно не съответствува на дължимото съотношение между смекчаващи и отегчаващи вината несъставомерни субективни елементи. Ето защо ВКС намира, че е нарушена разпоредбата на чл.348, ал.5, т.1,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК с определяне на лишаване от свобода за срок от пет години. Такова наказание в размер на ТРИ ГОДИНИ би се явило адекватно на стореното от Р. и би изиграло своята роля за превъзпитание на дееца в дух на стриктно спазване на неприкосновеността на личността /заплахите в случая са за насилие над личността/, както и на чуждата собственост /конкретните искания са за разпореждане с такава/.
Въпреки че отмереното от тази инстанция наказание лишаване от свобода и чистото съдебно минало на Р. дават възможност за приложение на института на условното осъждане, ВКС не намира същото за целесъобразно. Това е така, защото се прави задълбочена преценка на прогласените в чл.36 НК цели на наказанието и по-точно на тази за личната превенция. Спецификата на престъпната дейност с конкретните нейни проявления, за извършването на която деецът е осъден, отнесена към нуждата от поправяне на Р. , дават повод на ВКС да отсъди, че се налага той да бъде изолиран от обществото, сред което живее. Само по този начин би могъл да направи преоценка на поведението си и да се превентира бъдещо негово престъпно поведение.
Всичко казано дотук дава възможност на основание чл.425,ал.1,т.3 вр. чл.422,ал.1,т.5 вр.чл.328,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.3 да бъде възобновено второ-инстанционното наказателно производство по делото и решението на СГС да бъде изменено в полза на осъдения, като определеното от СРС наказание лишаване от свобода за срок от ПЕТ години бъде намалено на ТРИ години.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по В. Н. Ч. Д.5018/09 г.,постановено от СГС, НО, 6 въззивен състав.
ИЗМЕНЯВА решение № 1488/19.12.09 г.,постановено от СГС,НО,6 въззивен състав по В. Н. О. Х. Д.5018/09 г., с което е потвърдена присъда на СРС, НО, 13 състав, постановена по Н. О. Х. Д.6808/07 г., като намалява наложеното на осъдения Б. Р. Р. наказание лишаване от свобода за извършено от него престъпление по чл.213 А,ал.2,т.5 вр.чл.142, ал.2, т.6,пр.4 НК от ПЕТ години на ТРИ години.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/