8 Р Е Ш Е Н И Е № 575 София, 18 декември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори декември две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1862/2013 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК, образувано по искане на осъдените С. А. Г. и И. Г. А., за възобновяване на производството по ВНОХД № 146/2013 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград и отмяна на постановеното по него решение № 2663/05.07.2013 г. Исканията за възобновяване, подадени от двамата осъдени, в едната си част имат абсолютно идентично съдържание, като се изтъкват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения. В искането за възобновяване на осъдения А. се оспорва и справедливостта на наложеното наказание. Отправеното искане от двамата осъдени е за възобновяване на производството по делото. В съдебното заседание осъденият А. се явява лично. Осъденият Г. не се явява, редовно призован. Процесуалните представители на осъдените поддържат подадените искания за възобновяване по съображенията, изложени в същите. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на исканията за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 857/06.03.2013 г., постановена по НОХД № 301/2008 г. от Районен съд – Гоце Делчев, подсъдимите И. А. и С. Г. са били признати за виновни и осъдени за извършено от тях в съучастие помежду си и с Г. Г. (сключил споразумение за решаване на делото) престъпление по чл. 131а във вр. с чл. 129, ал.2 във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 29 от НК – за А. и по чл. 129, ал.2 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК за Г.. Наложените наказания са, както следва : за А. - две години лишаване от свобода, определено на основание чл. 55, ал.1, т. 1 от НК; за Г. - една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Подсъдимите са осъдени да заплатят на гражданския ищец Д. Н. К. сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С въззивното решение, постановено по жалба на А. и Г., присъдата е потвърдена. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения. Както вече се каза, част от доводите, поддържани от осъдените А. и Г., са с абсолютно идентично съдържание, поради което отделното им разглеждане не е необходимо. Акцентът на оспорването се свежда до твърдения, че въззивният съд не е имал основание да даде вяра на показанията на свидетелите, подкрепящи обвинението и да игнорира друга част от доказателствените материали, съдържащи данни, оправдаващи осъдените. Поддържа се още, че пострадалият К. не е идентифицирал подсъдимите като автори на посегателството срещу него. Проверката на процесуалната дейност на въззивния съд не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения. Всички доказателствени източници са били подложени на обстоен анализ и ясно е изразена волята на съда да кредитира показанията на свидетелите З. К., А. Х., Ф. Б., Р. Р.. В мотивите на проверяваното решение окръжният съд е дал изчерпателен и обстоен отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал своите съображения за достигнатите фактически изводи. Обективността на информацията, съдържаща се в показанията на свидетелите З. К. и А. Х., Ф. Б. е утвърдена, след като съдебните състави са установили, че показанията на първите двама, депозирани в хода на съдебното следствие, както и показанията на последния, дадени пред съдия в досъдебното производство (надлежно приобщени чрез прочитането им) са непротиворечиви, последователни и убедителни. Те не само взаимно се подкрепят, но съвпадат и с обективните данни, обсъждани от експертите по приетите СМЕ - за вида, броя, характера и начина на причинените телесни увреждания на К., Вярно е, че К. не е посочил подсъдимите и свидетеля Г. като автори на деянието, но това е обяснимо. Пострадалият е бил повален на пода на заведението, паднал по „корем” (виж протокол за с.з. от 05.04.2012 г.), като само е възприел броя на лицата - трима, нанасящи удари (ритници) по тялото му. Тези факти напълно кореспондират с показанията на посочените по-горе свидетели, които категорично са идентифицирали двамата подсъдими и свидетеля Г. като лицата, нанасящи множество ритници по тялото на падналия К.. Въззивният съд не е проявил едностранчивост и избирателност при доказателствения анализ. Обсъждал е доказателствата, които разобличават подсъдимите, така и тези, представени в подкрепа на защитната им теза. В този смисъл неоснователно е твърдението, че съдът е игнорирал показанията на свидетелите А., К., Г.Г., К., които оневиняват подсъдимите. В мотивите на въззивното решение се съдържат обстойни съображения, поради които съдът не е дал вяра на показанията на посочените свидетели. Оценката е основана на цялата доказателствена съвкупност, при отчитане на откритите белези на противоречивост в данните, съобщени от тях, колебливостта и неубедителността им по отношение на определени факти. Преди да се произнесе по достоверността на изнесената от тези свидетели информация, съдът я е обсъдил и във връзка с доказателствата, изведени от останалите гласни доказателствени източници, категорично опровергаващи същата. Опитът да се всее съмнение в достоверността на показанията на свидетелите, определени от осъдените „като свидетели на пострадалия”, с твърдения, че те били „втори братовчеди” на последния, е неубедителен. В исканията за възобновяване не е посочено за кои свидетели конкретно става дума. Вярно е, че в показанията си Е. К. е съобщил за съществуването на такава връзка, макар че при проверката на самоличността му е отрекъл наличие на отношения с участниците в наказателния процес (сравн. данните от протокол за с.з., проведено на 12.12.2012 г., л. 673). Показанията на този свидетел обаче трудно биха могли да се определят като подкрепящи тезата на обвинението. Липсват данни по делото за наличието на родствена връзка между гражданския ищец и останалите свидетели, която връзка да бъде обсъждана като възможен фактор за злонамерено злепоставяне на подсъдимите. Отделен е въпросът, че фактът на родствена връзка между страна в процеса (граждански ищец/частен обвинител или подсъдим) и свидетел не е достатъчен, за да се определят показанията на последния като недостоверни. Възраженията, развити от защитата на осъдения А. за нередовност на обвинителния акт, изразяваща се в непосочване на конкретните действия, с които той е причинил увреди на пострадалия, също не намират опора в материалите по делото. Обвинителният акт не страда от претендираните недостатъци. В обстоятелствената му част се съдържа описание на фактическите обстоятелства, релевантни за делото, даващи в достатъчна степен възможност на обвинените лица да разберат параметрите на обвинението. Описан е инцидентът и конкретно извършените от подсъдимите и свидетеля Г. Г. действия по съвместното нанасяне на множество удари по тялото и главата на пострадалия, вследствие на които са настъпили и увредите му, квалифицирани по чл. 129 от НК. Освен това следва да се припомни, че при съизвършителство престъпният резултат се постига чрез съвместно осъществяване на изпълнителното деяние, в което е възможен вариант за различен принос на отделните съучастници, обединени от общ умисъл. Ето защо възражението, че обвинителният акт не отразява всички факти, които индивидуализират престъплението е неоснователно. Обвинителният акт съдържа реквизитите, изискуеми се от чл. 246 от НПК, поради което и не може да се твърди, че подсъдимият А. не е разбрал в какво е обвинен. С оглед всичко казано настоящият касационен състав не установи наличието на съществени нарушения на процесуалните правила при установяване на правнорелевантните факти. Авторството на деянието е установено по несъмнен начин с допустими от закона процесуални средства, поради което искането на осъдените за отмяна на въззивното решение на основание чл. 422, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК следва да се отхвърли. ІІ. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, изтъкнати само в искането на осъдения А.. Същите са основателни и съображенията за това са следните : Безспорно наказанието на осъдения е определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Първостепенният съд обаче неправилно е отчел настъпилите законови промени в санкционната част на разпоредбата на чл. 131а от НК. В мотивите на присъдата е посочено, че „законодателят в чл. 131а от НК с направените изменения в бр. 75 от 2006 г. (вероятно се има предвид ЗИДНК, публ. ДВ, бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г., бел. ВКС) увеличава санкцията и тя търпи корекция – повишена е от пет до дванадесет години при причинена средна телесна повреда в случаите на опасен рецидив”. По - нататък е аргументирал извод, че наказанието следва да се определи „под законовия минимум от пет години лишаване от свобода”, визиран в чл. 131а от НК. Цитираното от първостепенния съд изменение на закона не засяга санкцията, предвидена в чл. 131а от НК - тя е останала непроменена в рамките от три до осем години лишаване от свобода за средна телесна повреда в случаите на опасен рецидив. Едва със ЗИДНК, публ. ДВ бр. 26/2010 г., са увеличени наказанията, като в случаите на опасен рецидив наказанието при средна телесна е от пет до дванадесет години. Деянието е извършено на 18.11.2006 г. При съобразяване на разпоредбата на чл. 2 от НК, наказанието на осъдения А. е следвало да бъде определяно в рамките на предвиденото наказание преди изменението, настъпило през 2010 г., а именно от три до осем години лишаване от свобода. Тоест, „най-ниският предел”, който има предвид разпоредбата на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е три години лишаване от свобода. Въззивният съд не е забелязал и не е отстранил тази незаконосъобразност, макар да е бил длъжен, съгласно разпоредбата на чл. 314, ал.1 от НПК, да провери изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Мотивите на въззивното решение по повод справедливостта на наказанието са оскъдни. Освен това, втората инстанция очевидно не е съобразявала факта на продължителността на настоящия наказателен процес (близо седем години), след като е обсъждала само тежкото здравословно състояние на детето на осъдения А.. Срокът на наказателната процедура правилно е бил отчетен от районния съд като неразумен. Това обстоятелство е изключително по своя характер и неговата действителна тежест не е намерила адекватно отражение при отмерване на конкретния размер на наложеното наказание. По тези съображения, като взе предвид и посочените по-горе грешки относно минималния размер на наказанието лишаване от свобода по чл. 131а от НК, настоящият съдебен състав намира, че целите на наказанието по чл. 36 от НК могат да се постигнат и с по - кратковременна изолация на осъдения в местата за лишаване от свобода. Затова и при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, наложеното на осъдения А. наказание следва да бъде намалено от две години лишаване от свобода на една година лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл. 425, ал.1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд , първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела въззивно решение № 2663/05.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 146/2013 г. от Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдена присъда № 857 от 06.03.2013 г., постановена по НОХД № 301/2008 г. от Районен съд – Гоце Делчев, като намалява срока на наложеното на осъдения И. Г. А. наказание от две години лишаване от свобода на една година лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.