Р Е Ш Е Н И Е № 234 София, 14 май 2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлина Панова ЧЛЕВОВЕ: Фиданка Пенева Красимир Шекерджиев при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 481/2013 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Б., чрез служебния му защитник адвокат Т. С. от САК, срещу въззивно решение № 462/7.12.2012 година по в н о х д № 1104/2012 година по описа на САС. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. По първото основание се твърди неправилно приложение на закона, като се оспорва авторството на деянието. По второто основание за допуснати съществени процесуални нарушения, твърденията попълват съдържанието на опорочено вземане на решение по вътрешно убеждение от въззивния съд. Твърди се подценяване на писмени доказателства, за сметка на гласните такива. Претендира се непълнота на доказателствата, в аспекта на нарушения свързани с разкриването на обективната истина по чл. 13 ал. 1 от НПК. По третото основание за явна несправедливост доводи не са изложени освен твърдението, че подсъдимият не е извършил престъплението в което е обвинен, поради което всяко наказание би било несправедливо. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и със защитника си адвокат С. от САК, назначен за служебен защитник и пред третата инстанция. Той поддържа жалбата по всички основания, като устно и в писмена защита, в подкрепа на второто касационно основание цитира противоречивите тези на различните съдебни състави, /този произнесъл се по мярката за неотклонение и този чиито акт обжалва/ относно характеристиката на гласните доказателства. Излагат се съображения за неразкриване на обективната истина, поради това, че нито на ДП, нито в съдебната фаза е допусната съответната гласова експертиза, а във въззивното производство е заличена единствената свидетелка поискана от защитата и допусната до разпит от съда. Прави се искане алтернативно на връщането на делото за ново разглеждане – да бъде оправдан подсъдимия от третата инстанция, поради недоказаност на обвинението, както и такова за намаляване на наказанието. Частният обвинител М. И., редовно призован, не се явява. Представлява го повереникът му, адвокат Х., който пледира въззивното решение да се остави в сила. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. С присъда № 50/24.02.2012 година по н о х д № 1829/2011 година по описа на Софийски градски съд, подсъдимият Д. Б. е признат за виновен в това, че на 24.06.2010 година, в [населено място], в съучастие с две неустановени по делото лица, чрез употреба на сила, от която е причинена средна телесна повреда на М. И., е отнел от владението на същия пари във вид на българска и чуждестранна валута, в общ размер на 28 370 лева-големи размери, при условията на опасен рецидив – прест. по чл. 199 ал. 1, т. 1, т. 2 изр. 2 и т. 4, вр. с чл. 198 ал. 1, чл. 20 ал. 2 и чл. 29 ал. 1, б. „а” и „б” от НК. На основание чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на девет години, които да изтърпи ефективно, при строг първоначален режим. Приспаднато е времето през което подсъдимият е бил задържан под стража. Осъден е да заплати направените разноски. С обжалваното въззивно решение тази присъда е изменена само в частта по приложението на чл. 59 от НК, относно периода за приспадане на задържането. В останалата част присъдата е потвърдена. По касационното основание за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и произтичащото от това нарушение на закона: Законосъобразността на въззивното решение се оспорва на първо място, от гледна точка на задължението на съда да проявява процесуална активност при събиране на доказателствата, необходими за изясняване на обективната истина /чл. 13 ал. 1 от НПК/. Тази теза не намира опора в данните по делото. Основна функция на съда в наказателното състезателно производство е да реши спора между обвинението и защитата, а справедливият процес изисква страните да бъдат обезпечени с равни възможности за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Посочените принципи не са били накърнени при разглеждане на делото в предишните инстанции. Наистина на л. 77 от първоинстанционното производство е протоколът от съдебното заседание, в което съдът е допуснал до разпит св. Е. Б. – сестра на майката, на подсъдимия, при режим на довеждане, тъй като защитата и подсъдимият не са могли да посочат адрес за призоваване. Тази свидетелка е поискана, респ. допусната, за да докаже влошени отношения между подсъдимия Б. и пострадалия св. М. И.. Поради това, че тази свидетелка не се явила, въпреки неколкократното отлагане на делото, е била заличена от списъка на свидетелите, по съображения, че освен друго, нейните показания не биха могли да допринесат за разкриване на обективната истина, тъй като обстоятелствата за чието установяване е допусната /влошени роднински отношения между подсъдимия и пострадалия/ не се оспорват от гражданския ищец и повереника му. По аналогични съображения и въззивният съд е отказал да допусне до разпит посочената свидетелка. Защитата не е посочила нови доказателства, а само е изложила причините, поради които евентуалните доказателства в полза на алибито на подсъдимия, обективно не могат да бъдат установени. Вярно е, че законът предоставя на инстанциите по установяване на релевантните обстоятелства правомощието да събират доказателства и по свой почин. Упражняването му обаче в никакъв случай не може да бъде за сметка на поставяне под съмнение на съдийската безпристрастност. Затова няма правна норма, която да възлага на съда тежестта на доказване в наказателния процес. Съдът е арбитър по фактически и правни спорове, а не орган по разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните. По настоящето дело съдебните състави по установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, не могат да бъдат упрекнати, че не са изпълнили предписанията на чл. 13, ал. 1 от НПК. Неоснователна е и тезата на защитата, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, постановил обжалвания съдебен акт, относно авторството на инкриминираното деяние. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението описано в обвинителния акт, е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивните доводи на защитника на подсъдимия са се свеждали до необоснованост на фактическите положения приети от първата инстанция и допуснатите от нея съществени нарушения на процесуалните правила при оценката на доказателствените материали. На всеки от тях е даден убедителен отговор в мотивите към обжалваното решение. Настоящият състав намира за необходимо /въз основа на установените факти/ само да допълни това, че липсата на дактилоскопни и биологични следи от подсъдимия на мястото на престъплението, може да се обясни с обстоятелството, че от тримата съизвършители, той е изпълнявал само функции по сплашване на пострадалия, употреба на сила и неговото обездвижване, докато другите двама са извършвали претърсването на жилището за намиране на отнетите пари и по тази причина са оставили повече следи. Освен това, настоящият състав намира, че в основата на осъждането на подсъдимия не са сложени само показанията на разпитаните свидетели-пострадалия И. и св. Г. Г.. Едно съществено доказателство, извън тях е протоколът за личен преглед на подсъдимия и фотоалбума към него, от които е видно, че наистина на ръката си подсъдимият има татуировка с надпис „MAN OF HONOUR”. Това доказателство подкрепя позицията на пострадалия, който още в първия си контакт с разследващите органи, в деня на нападението е обяснил, че подозренията му към подсъдимия за извършител на деянието е буквата „R”, която видял татуирана на китката му и разпознаването на гласа. Освен това, правилно инстанционните съдилища са дали вяра на показанията на пострадалия и неговата близка, тъй като освен, че са логични и последователни, те взаимно се допълват. Отчетена е от съдилищата травмата и стреса, които е преживял пострадалият и така е обяснен фактът за липса на спомени за някои детайли от изпълнителното деяние. Следователно, гласните доказателства, срещу които възразява подсъдимият и неговият защитник са обсъдени добросъвестно и съобразно с действителното им съдържание. Въз основа на прецизен самостоен анализ е базиран отговорът на въззивния съд за липса на вътрешна противоречивост в показанията на пострадалия и св. Г. – очевидец на упражненото насилие, като част от изпълнителното деяние. В изпълнение на изискванията на чл. 305 ал. 3 от НПК, достоверността на гласните доказателства е преценена след систематичното им съпоставяне с останалите доказателства, събрани и проверени по надлежния ред – протокол да оглед, за личен преглед и съдебно-медицинската експертиза, относно телесните увреждания причинени на св. И.. Ето защо, настоящата инстанция намира, че решението на предходната инстанция, с което е отхвърлена тезата на защитата на подсъдимия, че не той е автор на инкриминираното деяние и е приета за доказана обвинителната теза относно авторството, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Поради това няма процесуално основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда спрямо жалбоподателя – подсъдим Д. Б.. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Настоящата инстанция констатира при проверката, че от една страна, въз основа на правилно установените факти по делото, въззивната инстанция е достигнала до законосъобразни изводи за липса на основание за изменение на първоинстанционната присъда, относно правната квалификация на деянието и размера на наложеното наказание. Отчетено е от този съд, че от първостепенният съд са обсъдени мотивите, подбудите, начина на извършване на деянието, степента и тежестта на обстоятелства, свързани с изпълнителното деяние и със стойността на предмета на престъплението. При индивидуализацията на наказанието, в аспекта на характеристиката на личността на жалбоподателя, правилно са отчетени данните за трайните му стремежи за придобиване на доходи предимно от престъпна дейност – той е осъждан общо 11 пъти. Като само от 2004 година до момента на инкиминираното по настоящето дело деяние, е осъждан предимно за кражби /четири пъти/, грабеж и причиняване на средна телесна повреда. От друга страна, следва да се има предвид, че явната несправедливост по чл. 354 ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 348 ал. 5 НПК /както при отегчаване, така и при снижаване степента на отговорността на дееца/ е основание за изменение на присъдата само тогава, когато несъответствието между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца е толкова явно и очевидно, че се налага необходимост от изменението му, въпреки че то е определено в рамките на закона. В случая липсва такова несъответствие. Въззивният съд не е допуснал явна несправедливост на наказанието лишаване от свобода, определено непосредствено под средния размер предвиден за престъплението. Поради това, че при проверката не се потвърдиха доводите на жалбоподателя Д. Б., изложени в подкрепа на касационното основание за явна несправедливост на наказанията лишаване от свобода, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 462/7.12.2012 година по в н о х д № 1104/2012 година по описа на Софийския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: