Р Е Ш Е Н И Е № 465 София, 25 октомври 20011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2251/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. Д. П. срещу въззивно решение №166 от 30.06.2011 г., постановено от Апелативен съд – гр.Велико Търново по ВНОХД № 110/2011 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда . С първоинстанционна присъда № 1, постановена от Русенския окръжен съд на 10.01.2011 г. по НОХД № 795 по описа за 2010 г., подс. П. е бил признат за виновен в това, че в периода 01.01.2007 г. – 15.04.2007 г. в [населено място] избегнал установяването и плащането на данъчни задължения – данък върху доходите на физическите лица в размер на 50682,16 лв., като не подал годишна данъчна декларация, която се изисква по силата на закон /чл.41 ЗОДФЛ/, като данъчните задължения са в особено големи размери, поради което и на основание чл.255 ал.3 вр. ал.1 и чл. 55 ал.1 т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На осн. чл. 25 вр. чл. 23 от НК е било определено едно общо наказание измежду наложените на подс. П. по две предходни осъждания – по НОХД № 136/2003 г. и по НОХД № 2880/2004 г. – в размер на три години лишаване от свобода, което на основание чл. 68 от НК е било приведено в изпълнение. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК - нарушение на процесуалния закон. Твърди се, че по делото са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия предвид неспазване на процедурата за връчване на обвинителния акт по делото и срока за провеждане на първото заседание. Сочи се, че с оглед отказа на въззивния съд да допусне до разпит поискан от защитата свидетел, който би могъл да установи оневиняващи доказателства, е нарушено правото на подсъдимия да сочи доказателства, както и задължението на съда да събира и оправдателни такива. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за отстраняване на нарушенията. Пред касационната инстанция, редовно призовани, подсъдимият и защитникът му не се явяват. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Не се констатира при първоинстанционното разглеждане на делото да е допуснато съществено процесуално нарушение на правилата за призоваване и връчване на обвинителния акт на подсъдимия и за провеждане на първото по делото заседание. Видно от приложената призовка за подсъдим на л.16 от първоинстанционното НОХД № 795/2010г. на РОС, същата, придружена с обвинителния акт по делото, е била връчена в деловодството на съда на лицето А. М. С. на 29.12.2010. Тя се е представила за съпруга на подсъдимия, което обстоятелство е вписано в призовката. Съгласно чл. 180 ал.2 от НПК връчването на книжата и призовките е допустимо да се извърши на пълнолетен член от семейството на подсъдимия, когато той отсъства. В случая са били налице всички предпоставки за това връчване. След неуспешен опит за лично връчване на подсъдимия на книжата, удостоверен с призовка, приложена на л. 13 от делото, е било допустимо те да се връчат на член от семейството, за какъвто се е представило лицето А. С.. Фактът, че впоследствие се установява, че тя няма сключен граждански брак с подсъдимия П., а живее с него на съпружески начала, не променя качеството й на член от семейството му. Правилно ВтАС е преценил, че представеното пред него удостоверение за граждански брак между подс. П. и В. М. Н. не следва да доведе до различен извод. В заседанието пред съда самият подсъдим е направил изявление, че е получил обвинителният акт преди повече от седем дни „чрез съпругата си” /л.36/, както и че към този момент „живее” с А. М. С., с която има дете /л.45/. Изискването на чл. 180 ал.2 от НПК за връчване на книжа на пълнолетен член от „семейството” на подсъдимия не следва да се интерпретира буквално и стеснително. Целта, преследвана от законодателя, е да ограничи възможностите за връчване на книжа по делото до определен кръг лица, които са от най-близкото обкръжение на призовавания и за които възможностите за своевременното им предаване е най-реална. Очевидно е, че дори и да е в брак с друго лице, то вероятността това лице да може да предаде книжата своевременно при условие, че подсъдимият живее на съпружески начала с друго лице /в конкретния случай получилото книжата/, е нищожно малка и нереална. Българското законодателство защитава съжителството както в брак, така и извън него, когато то съдържа всички елементи на брачно съжителство – съвместно живеене, независимо от наличието на общи деца. В случая сам подсъдимият е заявил, че живее с лицето, получило призовката, както и че от съжителството си имат дете. Следователно между него и А. С. са били налице фактически отношения на „семейна връзка”, които биха могли да приравнят лицето на „член от семейството” на подсъдимия по см. на чл. 180 ал.2 от НПК. Аргумент в тази насока е и чл. 119 от НПК, който гарантира на лицето, с което подсъдимият се намира във „фактическо съжителство” правото да откаже да свидетелства, каквото право има и „съпругът”. Следователно фактическото положение на съжителство с лицето А. С., което самият подсъдим е заявил, дава основание тя да се счита за член от семейството му, поради което връчването на съдебните книжа на С., не е процесуално нарушение. Не се установи основание за уважаване на довода на подсъдимия за неспазване на установения в чл. 254 ал.3 от НПК седемдневен срок. От призовката на л. 16 от първоинстанционното дело е видно, че книжата са връчени на 29.12.2010 г. Първото заседание по делото е проведено на 10.01.2010 г. – т.е. – след единадесет дни. Самият подсъдим е заявил, че е получил обвинителния акт преди повече от седем дни /л.36/. Лицето, на което са били връчени книжата, не е направило изявление, че не е в състояние да ги предаде своевременно, а предвид отразеното в протокола обяснение на подсъдимия, че „в момента живее с .... А. С.” /л.45/ е вън от съмнение, че съдебните книжа са му били своевременно предадени от нея. С оглед на това ВКС не намира да е било допуснато съществено нарушение на нормите на чл. 180 ал.2 и на чл. 254 ал.3 от НПК, довело до нарушаване на правата на подс. П. по организиране на защитата му. Не е налице това касационно основание и с оглед на второто твърдение в касационната жалба, касаещо отказа на въззивния съд да допусне до разпит счетоводителката на фирмата, управлявана от него. Твърди се, че с този отказ съдът е нарушил правото на подсъдимия да сочи доказателства, които биха го оневинили, както и задължението си да събира не само обвинителни, но и оправдателни доказателства. Пред въззивния съд защитникът му е направил искане за допускане до разпит на лицето „И. П.”, която е била счетоводител на фирмата, за да се установи дали е имала задължения по подаването на декларации пред данъчните служби от името на фирмата. В същото време сред доказателствата по делото, приобщени от съда по реда на чл. 283 от НПК, е пълномощно на лицето Т. П. И. /том І, л.119 от сл. дело/, което е с недостатъчно четивна дата, но не е спорно, че е от месец юли 2007 г., т.е. период, който следва инкриминирания. В документацията на фирмата, представлявана от подсъдимия, както и в тази, представена от него в ТД НАП – Русе, не е намерен какъвто и да е документ, удостоверяващ наличието на предхождащо пълномощно със сходни права както за лицето И., така и за което и да е друго лице. Подсъдимият и защитата му не са представили каквото и да е доказателство /напр. трудов договор или какъвто и да друг договор/, от което да е видно, че исканият от тях свидетел има отношение към дейността на фирмата и като такъв разпитът му би могъл да допринесе за изясняване на обстоятелства по делото. Дейността по допускане и събиране на доказателства е част от дейността на съда по упражняване на функцията му по ръководство на наказателния процес в съдебната му фаза. Тази дейност е уредена в НПК и е подчинена на целта на конкретния процес. Доказателственият процес винаги се определя от кръга обстоятелства, включени в предмета на доказване /чл. 102 от НПК/. В изпълнение на функцията си в процеса съдът е длъжен да събира доказателства както по направените от страните искания, така и по свой почин. Не всяко искане на страна обаче, следва безусловно да бъде уважавано от съда, доколкото преценката за относимостта на доказателството към главния факт в процеса принадлежи на органа, който го ръководи. Страната, сочеща определено доказателство, следва да установи връзката му с предмета на доказване, която не следва да е хипотетична, а напротив – достатъчно обоснована. В противен случай би следвало да се вмени в задължение на съда да събира всякакви доказателства, без да има и най-малка вероятност те да са относими към делото. В случая подсъдимият и защитата не са направили необходимото да убедят съда в наличието на каквато и да е връзка между искания свидетел и инкриминираната по делото дейност на подсъдимия. Самият съд не е констатирал, че такава връзка би могла да е налице, доколкото в материалите по делото не е намерил дори и индиция за такава /за разлика от случая с пълномощното на Т. И./. Следователно, като е оставил без уважение искането на подсъдимия да бъде допусната до разпит като свидетел И. П., съдът не е нарушил правото му да сочи доказателства в своя защита и в частност относно субективната страна на деянието. Позицията на съда е била защитена впоследствие и в решението му, доколкото съдът е приел, че показанията на искания свидетел не биха могли да се отразят на изводите му в тази насока. Изложил е достатъчно аргументи в изпълнение на задължението си по чл. 339 ал.2 от НПК, поради което към доказателствената му дейност не може да се отправи упрек. Процесуалната дейност на апелативния съд не може да се квалифицира като нарушение на принципа на равенството на страните /чл.12 от НПК и чл. 6 пар.3 б. „д” от Европейската конвенция за правата на човека/, тъй като независимо от отказа на съда да уважи доказателствено искане на подсъдимия, той е разгледал неговия защитен довод и е изложил съображения защо не го кредитира /стр.10 от решението/. По делото не е въведено касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК /нарушение на материалния закон/, към което вероятно жалбоподателят се е стремял, искайки да установи липсата на субективната страна на инкриминираното престъпление, поради което ВКС няма възможност да се произнесе. Въпреки това, жалбоподателят следва да има предвид решение № 314/20.06.2011 г. на ВКС –НК-І н.о., в което се съдържат аргументите на касационния съд в хипотеза, аналогична на настоящата. Предвид гореизложеното касационната инстанция не констатира да са налице посочените в касационната жалба съществени процесуални нарушения, поради което не намери основания за отмяна на постановените по делото съдебни актове. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 166/30.06.2011 г. на Великотърновски Апелативен съд, постановено по ВНОХД № 110/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.