8 Върховен касационен съд на Република България ГК, І г.о. дело № 3107/2014 год. Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр.София, 29.12.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ГЕНИКА МИХАЙЛОВА със секретар Даниела Ц. изслуша докладваното от председателя (съдията) ТЕОДОРА НИНОВА гражданско дело под № 3107/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение № 178 от 18.03.2014 год., постановено по в.гр.дело № 69/2014 год. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 969 от 10.10.2013 год. по гр.дело № 7605/2011 год. на Пернишкия районен съд за отхвърляне иска предявен с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК от Община-П. срещу [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] с ЕИК[ЕИК] за признаване за установено, че Община-П. на основание § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА е собственик на сграда с предназначение за трафопост „О.”, панелно строителство, със застроена площ от 50 кв.м., построена на един етаж в [населено място],[жк], представляваща имот с идентификатор 55871.514.6772.10, разположена в ПИ с идентификатори 55871.514.6772 и 55871.514.6999. Недоволен от въззивното решение е жалбоподателят Община-П., представлявана от кмета Р. Я., която чрез пълномощника адвокат Д. М. го обжалва в срока по чл.283 ГПК като счита, че е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени процесуални правила. От ответника по касация [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представляван от адвокат С. М. Л.-Н., е постъпил писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК със становище за неоснователност. Претендира за направените разноски по делото за настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените оплаквания по чл.281, т.3 ГПК и като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че като част от електрическата мрежа, трафопостът съставлява част от единната система на страната с оглед разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЕл./отм./, аналогична е последващата норма на чл.68 ЗЕЕЕ/отм./, и не е част от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужваща само територията на общината. Отчетено е, че по силата на чл.12 от ЗЕл./отм./ дейностите по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергитика”. Направен е извод, че не са налице предпоставките на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА като ал.2 касае приложението на ал.1 и за това намира приложение едновременно с нея. С определение № 390, постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед изложеното от въззивния съд относно предвидените в разпоредбата на § 7, ал.1, т.7 и ал.2 ПЗР на ЗМСМА предпоставки по следните въпроси: 1. Ако енергийният обект(трафопост) обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР, ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа? 2. Законът за електростопанството от 1975 год./отм./, заварен към влизане в сила на ЗМСМА, дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличен собственик на капитала? По първия въпрос, с оглед на който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че ако енергийният обект/трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, той представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР ЗМСМА, дори да е част от националната електроразпределителна мрежа. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.1 от действащия към момента на влизане в сила на ЗМСМА Закон за електростопанството от 1975 год./отм./, всички електрически централи, електрически уредби и мрежи, независимо от ведомственото им подчинение, както и електрическите инсталации на потребителите в цялата страна се свързват в единна електроенергийна система. В тази система следователно попадат и вътрешните електрически инсталации в жилища и други сгради на гражданите и обществените организации, които съгласно чл.1, ал.3 от закона са собственост на лицата, които притежават жилищата, респ. сградите, в които инсталациите са изградени. Поради това следва да се приеме, че обстоятелството дали съответният обект от техническата инфраструктура на енергийната система представлява и елемент от националната електроразпределителна мрежа, е ирелевантно по отношение принадлежността на правото на собственост по смисъла на Закона за електростопанството от 1975 год. Освен това подобно ограничение липсва и в разпоредбата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР ЗМСМА. По смисъла на тази разпоредба в собственост на общините преминават онези обекти /мрежи и съоръжения/ на техническата инфраструктура на енергийната система, които обслужват територията на съответната община и към момента на влизане на ЗМСМА в сила са били държавна собственост. От съществено значение следователно е предназначението на съответния обект, а именно дали същият е бил изграден с цел обслужване нуждите на населението на територията на съответната община, независимо дали този обект представлява и част от националната електроразпределителна мрежа. С разпоредбите на чл.6 ЗС/в редакцията според § 6 ПЗР ЗМСМА и § 7 ПЗР ЗМСМА/ е извършено отделянето на общинската собственост от държавната, като са посочени и обектите, по отношение на които настъпва тази трансформация. Изрично е предвидено, че към момента на влизане на тези разпоредби в сила мрежите и съоръженията от техническата инфраструктура на енергийната система, които обслужват само територията на съответната община, стават общинска собственост, освен ако не са включени в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Предвидено е следователно, че настъпва отделяне на общинската собственост от държавната и по отношение на електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическата енергия по смисъла на чл.2, ал.1 от Закона за електроразпределението от 1975 год./отм./, доколкото съгласно разпоредбата на § 3 ДР на този закон под „електрически мрежи” се разбира съвкупност от електропроводни линии, подстанции и трансформаторни постове, свързани помежду си. По отношение на мрежите и съоръженията от техническата инфраструктура на енергийната система е предвидено отделянето да се извърши с оглед предназначението на обектите, като в собственост на общините преминат онези обекти, които обслужват територията на съответната община, което с оглед действащите към момента на влизане на ЗМСМА в сила нормативни актове, до голяма степен е обуславяло и предоставянето на управлението и стопанисването им. По втория въпрос, с оглед на който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че Законът за електростопанството от 1975 год./отм./, заварен към влизане в сила на ЗМСМА, не дава основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включена в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличен собственик, респ. е била предоставена за управление и стопанисване на предприятие с държавно имущество, преобразувано в търговско дружество по реда на чл.61-63 ТЗ. Съображенията за това са следните: Действащият към момента на влизане на ЗМСМА в сила Закон за електростопанството от 1975 год./отм./ не съдържа разпоредба, която да предвижда стопанисването и управлението на всички обекти на енергийната система да се извършва само и единствено от енергийните предприятия. По отношение на част от тези обекти, а именно електрическите уредби и мрежи, както и външното изкуствено осветление в населените места в чл.8, ал.3 от закона е предвидено, че се изграждат, разширяват, модернизират и поддържат по реда на З.. Съгласно разпоредбата на чл.174, ал.3 ППЗТСУ/отм./ трансформаторните постове в сградите, както и в районите на жилищни комплекси, се изграждат и съоръжават с машини, апаратури и други уреди от народните съвети и за тяхна сметка, докато трансформаторните постове във ведомствени жилища и други сгради на учреждения, стопански и обществени организации и в свободните пространства се изграждат и съоръжават с машини, апаратура и други уредби от съответните инвеститори и за тяхна сметка, а трансформаторните постове, които са необходими за разширяване и подобряване на наличното електроснабдяване се изграждат и съоръжават от електроснабдителните предприятия и за тяхна сметка. В същия смисъл е и разпоредбата на чл.1 от ПМС № 72/10.05.1962 год. за изграждане на трансформаторни постове в жилищните части на населените места. Изрично и в Закона за самооблагането /чл.3, ал.2/ е предвидена възможност за участие на населението със средства и труд при електрификацията на съответното населено място. Анализът на тези разпоредби, както и редакцията на чл.2, ал.2 от Закона за съставяне и изпълнение на държавния бюджет след изменението, обн.ДВ, бр.36/1979 год., съгласно който всеки окръжен и общински /районен/ народен съвет има отделен бюджет, който осигурява необходимите средства за финансиране на стопанското и културно строителство и на други мероприятия, възложени за осъществяване на местните органи на държавна власт и на държавното управление, сочи, че трансформаторните постове са били изграждани и поддържани, а оттам и стопанисвани не само от електроразпределителните предприятия, но и от други правни субекти, вкл. и от народните съвети. В този смисъл следва да се има предвид и разпоредбата на чл.48, ал.2 З./отм./, съгласно която народните съвети и техните стопански предприятия експлоатират и поддържат изградените обекти по ал.1 /за благоустрояване на населените места, вкл. и чрез електрификация/, общи мрежи, проводи и съоръжения от тази инфраструктура, т.е. осъществяват управление и стопанисване на такива обекти. По волята на собственика на обектите /държавата/ и при действието на Закона за електростопанството от 1975 год./отм./ управлението и стопанисването им се е осъществявало от различни правни субекти, притежаващи юридическа самостоятелност, включително и от общините. Именно поради тази причина законодателят е предвидил изрично, че онези обекти, които са включени в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество, не преминават в собственост на общините. Касационната жалба е редовна и допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, не са допуснати нарушения на съдопроизводствени правила, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано. С изменението на чл.95 НДИ, обнародвано в ДВ, бр.29 от 10.04.1990 год., в сила от 10.01.1990 год., е предвидена възможност общините да притежават право на собственост, а по отношение на държавата в чл.17 от същия основен закон е предвидено, че осъществява правото си на собственост като образува стопански или други организации и участва в смесени предприятия, на които предоставя имоти за стопанисване и управление. От този момент общините могат занапред да придобиват право на собственост по силата на предвидените в нормативните актове способи. Такава възможност е предвидена и в чл.140 от сега действащата Конституция на Република България, обн.ДВ, бр.56/13.07.1991 год., в сила от 13.07.1991 год., като по силата на закона /първоначално с чл.6 ЗС/ в редакцията според § 6 ПЗР ЗМСМА и § 7 ПЗР ЗМСМА/, а впоследствие и с разпоредбите на Закона за общинската собственост/ част от обектите на общонародната /държавна/ собственост преминават в собственост на общините. Отделянето на общинската собственост се извършва по установените в § 7 ПЗР ЗМСМА/обн.ДВ бр.77/17.09.1991 год./ критерии едновременно с извършваното въз основа на Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество /обн.ДВ, бр.55 от 12.07.1991 год., в сила от 01.07.1991 год./ преобразуване на държавните предприятия в еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества с цел разграничаване на правомощията на държавата и общините при управлението и разпореждането с правото на собственост върху конкретни обекти, включително в процеса на образуване на търговски дружества и при предстоящата приватизация, с оглед най-пълноценното им използване при отчитане на обществения интерес. /В този смисъл са и обсъжданията на Законопроекта за местното самоуправление и местната администрация от Великото народно събрание/. С оглед на това следва да се приеме, че от съществено значение при разрешаване на спорове за принадлежността на правото на собственост между общината и правоприемниците на държавните предприятия е дали определен обект, попадащ в приложното поле на § 7, ал.1, т.7 ПЗР ЗМСМА, се е водел по баланса на предприятие с държавно имущество към момента на влизане на ЗМСМА в сила и бил ли е включен впоследствие в уставния фонд на търговско дружество с държавно имущество, независимо че същият обслужва само обекти на територията на съответната община-общината придобива по силата на закона право на собственост само върху онези мрежи и съоръжения на енергийната система, които обслужват нейната територия и не са били включени в баланса на предприятие с държавно имущество, тъй като държавата запазва правото на собственост върху мрежите и съоръженията на енергийната система, включени в баланса на държавните предприятия, дори същите да обслужват обекти само на територията на определена община. По делото не е установено [община] да е осъществявала по отношение на процесния трафопост такива действия, които да обосноват извод, че е упражнявала право на управление и стопанисване, посредством които констатациите в съставения на 22.02.1995 год. Акт за държавна собственост № 12488 биха могли да бъдат опровергани. Не е установено построеният през 1974 год. трафопост „О.” и оборудването да са записани в счетоводните книги на общината, респ. нейно предприятие да е осъществявало дейност по поддържането им съгласно чл.8, ал.3 от Закона за електростопанството от 1975 год./отм./ и чл.2, ал.2 от Закона за съставянето и изпълнението на държавния бюджет /в редакцията след изменението, обн.ДВ бр.36/1979 год./ като обект, изграден по реда на чл.174, ал.3 ППЗТСУ/отм./. Поради това следва да се приеме за правилен крайният извод на въззивния съд в обжалваното решение, че [община] не е доказала да е собственик на процесния трафопост като в случая е без правно значение с оглед естеството на предявения иск, дали ответникът е доказал, че към настоящия момент той е собственик на имота. В този смисъл решение № 202/01.12.2014 год. по гр.дело № 1384/2014 год. на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация се присъждат направените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на сумата 240 лева. С оглед на така изложените съображения по реда на чл.293, ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пернишкия окръжен съд с № 178/18.03.2014 год. по в.гр.дело № 69/2014 год. ОСЪЖДА Общината на [населено място] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 240/двеста и четиридесет/лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ