Р Е Ш Е Н И Е № 157 гр.София , 21 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Мадлена Велинова след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 220/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от подсъдимия С. Б. А., чрез служебния му защитник адв.А. срещу решение №412 от 24.11.2014 г., постановено по внохд №727/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, на основание чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. В жалбата се твърди, че главния факт, подлежащ на доказване в процеса,а именно авторството на деянието в лицето на подсъдимия е останал недоказан ,като приетото от решаващите съдилища в тази насока се основава единствено и само на предположения. Извършва се собствен анализ на показанията на св.В., от който се извеждат фактически изводи, различни от тези, направени от инстанциите по същество. Оспорва се сходството между изготвения фоторобот и чертите на лицето на подсъдимия, като се акцентира на собствените възприятия на защитата на подсъдимия досежно отделни идентификационни белези.В резултат се извежда заключение, че е невъзможно да се приеме с категоричност, че фоторобота отговаря на изследваните снимки , визуализиращи лицевата част на главата на подсъдимия. Оплакването за съществено нарушение на процесуалните правила се аргументира с твърдение за допуснато нарушение от въззивния съд на разпоредбата на чл.14 от НПК и правилата на формалната логика при оценка на доказателствата, довело до опорочаване на вътрешното му убеждение. Заявява се неправилност в позицията на апелативния съд за кредитиране с доверие на показанията на св.В. Х., доколкото според защитата, заявеното от нея е в противоречие с данните ,съдържащи се в разпита на пострадалия Т. В. относно факта дали свидетелят е видял снимки на подсъдимия преди посещението си при Х. в болницата. На следващо място се твърди ,че са били налице основанията на чл.29 ал.2 от НПК за отвод на съдебния заседател Роза И., която е участвала и в първоинстанционното производство срещу подсъдимия по обвинение за посегателство спрямо св. В. Х., като в това отношение се изразява несъгласие с аргументите на апелативната инстанция за липса на връзка и съвпадение в релевантните за обвинението по двете дела факти,обсъждането на които да мотивира предубеденост на член от съдебния състав.Посочва се,че решението на апелативния съд е немотивирано. Моли се да бъде отменен съдебния акт на САС и постановена оправдателна присъда, алтернативно да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг законен състав. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия-адв.А. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Посочва, че авторството на деянието не е доказано по несъмнен начин, като същото се основава единствено на показанията на пострадалия и проведеното с него разпознаване; че са налице противоречия между показанията на св. В. и св.Х.- заинтересовани от изхода на делото лица, търсещи възмездие. Акцентира на оплакването си за наличие на незаконен състав при първоинстанционното разглеждане на делото, като в тази насока привежда допълнителен аргумент, а именно самоотвода на съдия В., разглеждал въззивното производството, водено спрямо С. Б. А. с пострадало лице св.Х.. Моли да бъде уважена касационната жалба. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Т. В.- адв.С. намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна и като такава моли да бъде оставена без уважение,а решението на апелативния съд-потвърдено. Моли да бъде уважен гражданския иск на Т. В.. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира ,че материалния закон е бил приложен правилно от решаващите съдебни инстанции; че липсват допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като в съответствие с разпоредбата на чл.14 от НПК апелативният съд е обсъдил задълбочено и обстойно всички обстоятелства по делото, като правилно е кредитирал показанията на пострадалото лице, съпоставяйки ги и с останалите доказателства по делото; че не са били налице основанията на чл.29 ал.2 от НПК за съдебния заседател Роза И.,като изводите, направени от въззивната инстанция в тази насока приема за правилни. Изразява несъгласие с довода на защитата,че всички събрани доказателства са били ценени само в полза на обвинителната теза ,тъй като съдът е извършил цялостен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност ,позволил му да направи единствено възможния извод относно авторството на деянието в лицето на подсъдимия.В заключение предлага жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Реализирайки правото си на последна дума,подсъдимият С. Б. А. изказва съжаление и надежда да му се намали присъдата. Върховният касационен съд след като обсъди основанията , изложени в касационната жалба, становището на страните в съдебното заседание и след проверка на материалите по делото, в рамките на правомощията си, намери за установено следното: С присъда от 15.05.2014 г., постановена по нохд №5676/2013 г., Софийски градски съд, НО е признал подсъдимия С. Б. А. за виновен в това, че на 27.05.2013 г. в [населено място], на [улица],на изхода на паркинга на „Централни хали” направил опит умишлено да умъртви Т. Ц. В., като чрез използване на нож му нанесъл прободно-порезни рани на няколко места в тялото и врата, като опита останал недовършен по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на единадесет години лишаване от свобода. На основание чл.25 ал.1 във вр.с чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия е наложено едно общо и най-тежко наказание е именно единадесет години лишаване от свобода по настоящата присъда и по присъда по нохд №218/2013 г. на РС-Елхово, влязла в сила на 10.10.2013 г., което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален „строг” режим,в затвор. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият С. Б. А. е осъден да заплати на Т. Ц. В. сумата от 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на сумата,като гражданският иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 100 000 лв. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства,а също така е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия, депозирана чрез защитника му ,пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №727/2014 г., приключило с решение №412 от 24.11.2014 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло, като на подсъдимия са били възложени в тежест и разноските, направени пред въззивната инстанция . Жалбата на подсъдимия С. Б. А. е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място не се констатира основателност на претенцията на защитата на подсъдимия, обосноваваща основанието по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК-липса на мотиви на решението на въззивната инстанция. Съдебният акт на апелативния съд изключително подробно и детайлно отразява възприетата фактическа обстановка и изведените въз основа на нея правни съображения. Решението се отличава със задълбоченост, аналитичност и прецизност при анализа на доказателствата и в максимална степен удовлетворява изискванията на чл.339 ал.1 и 2 от НПК.Убедително и аргументирано е отговорено и на всички възражения, направени от страните. По отношение на релевираното в жалбата оплакване за недоказаност на авторството на подсъдимия С. Б. А. в извършването на инкриминираното му престъпление, ВКС намира за необходимо да отбележи, че по естеството си това оплакване е за необоснованост на съдебния акт, което не представлява касационно основание по чл. 348 ал.1 от НПК, поради което не може да е предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Все в тази насока следва да се посочи, че Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения, а извършваната от него проверка е в рамките на установените от решаващите съдилища факти. Въпреки , че ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, винаги когато се констатира неправилен подход при неговото формиране, е необходима намеса. По настоящето дело при извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия обстоятелства са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. В дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата и доказателствените средства не се набелязват нарушения. САС не е надценил едни доказателства за сметка на други, не е пропуснал да извърши проверка на достоверността на гласните доказателствени средства,а осъществената от него интерпретация на доказателствения материал, детайлно отразена в решението, е според действителното му съдържание. По отношение спорния въпрос по делото - авторството на деянието в лицето на подсъдимия, инстанциите по същество са посочили в съдебните си актове, че то е установено по несъмнен и категоричен начин, така както изисква разпоредбата на чл.303 ал.2 от НПК и този извод не е произволен,а резултат от сериозен, задълбочен и внимателен анализ на всички доказателства по делото, разгледани както по отделно, така и в тяхната логическа връзка и съвкупност.Действително основните доказателства за авторството са фактическите данни, съдържаща се в показанията на пострадалото лице Т. В. и данните от протокола за разпознаване. Анализирайки посочените доказателствени източници, апелативният съд е дал верен отговор на въпроса, свързан с тяхното кредитиране. Правилно въззивният съдебен състав е приел,че показанията на св.В. както по отношение на събитията преди ,по време и след нападението, така и досежно авторството следва да се ползват с доверие, поради тяхната добросъвестност, последователност и безпристрастност. Независимо, че св.В. е страна в процеса /същият е конституиран като частен обвинител и граждански ищец/, то това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се приеме наличието на тенденциозност или предубеденост в изнесените от него фактически обстоятелства и автоматично да доведе до компрометиране на показанията му. По дело не са налице каквито и да е било данни, които да внасят съмнение в обективността му. Нещо повече, мястото където е извършено нападението /същото е било осветено/, продължителността на посегателството /подсъдимият е нанесъл множество удари с нож по тялото на пострадалия , което изисква време/ , непосредствената близост, от която е сторено това и разположението на подсъдимия спрямо пострадалия /лице в лице/ обективно са дали възможност на св.В. да възприеме добре и запамети външния вид на извършителя и неговото облекло. Оттук насетне е необходимо да се посочи,че пострадалият още в първият си разпит на досъдебното производство /протокол от 03.06.2013 г./ е направил описание на извършителя и е бил категоричен в позицията си ,че ако го види несъмнено ще го разпознае. Тази позиция е поддържана и в разпита му, проведен на 07.11.2013 г., като направеното тогава описание на извършителя е идентично с предходното. Отделно от това ,от приложения по делото протокол за разпознаване на лица, който съдът правилно е кредитирал като годно доказателствено средство, доколкото същият отговаря от една страна на изискванията на чл.129 от НПК, а от друга- на тези, визирани в разпоредбата на чл.171 ал.1 т.2 от НПК /следственото действие е извършено в присъствието на две поемни лица,като подсъдимият е бил предоставен за разпознаване заедно с още три сходни по външност лица/ е видно, че св.В. е разпознал подсъдимия С. Б. А. като извършител на деянието именно по онези белези, които преди това е описал- ръст, телосложение, очи , поглед. Допълнително посочения разпознавателен белег –ръце, нефигуриращ при направеното описание на извършителя, като такъв по който е възможно да се извърши разпознаването, не дискредитира идентификационната дейност.От една страна- налице са достатъчно други индивидуализиращи белези, предварително описани, каквито са височината, телосложението и отделни черти от лицето- в случая „очи и поглед „ /последните две силно изразени характеристики, индивидуални за всеки човек/ ,които преценени в съвкупност аргументират достоверност на разпознаването,а от друга – пострадалият в разпита си пред първоинстанционния съд напълно логично е обяснил причината ,поради която няма как да сгреши ръката на извършителя. Обстоятелството, че при извършеното разпознаване пострадалият не е бил повлиян от публикуваните снимки на подсъдимия в медиите, се обосновава с факта, че той достоверно е описал при изготвянето на фоторобота още на досъдебното производство важни идентификационни признаци от лицето именно на подсъдимия, което не би могло да е така, ако възприетия от него нападател е различен от С. Б. А.. В тази връзка от значение е назначената и приета от въззивната инстанция лицево-идентификационна експертиза,от която е видно, че в резултат на проведеното сравнително изследване между фоторобота, изготвен по данни на пострадалия и снимки на подсъдимия, може да се направи заключение,че важни идентификационни признаци /лицеви елементи, като линия на косата, вежди, очни апертури, нос и устни/ са достоверно отразени при изготвянето на фоторобота. Ето защо, изводът на въззивната инстанция,че направеното от пострадалия описание на извършителя, послужило за изработване на фоторобота обективно съответства на лицевите характеристики на подсъдимия, е верен и се споделя от настоящият съдебен състав. Независимо, че адв.А. е отправила критика към първоинстанционния съд за това, че си е позволил да аргументира изводите си за авторството на подсъдимия с личните си субективни възприятия за сходство между фоторобота и чертите на лицето на С. Б. А. ,то самата тя в жалбата си е направила същото, посочвайки ,че е достатъчно „обикновен човек да погледне снимките и виждаме ,че макар и формата на косата да е еднаква,челото е различно”. Както за съда, така и за останалите страни в процеса е недопустимо да правят идентификационни изводи /наличие или липса на сходство/ въз основа на лично възприета образна информация ,като подобни заключения са единствено от компетентността на съответните специалисти, разполагащи със специални знания, което е мотивирало и въззивната инстанция да назначи коментираната по-горе експертиза.По-нататък ,с приоритетно значение за изграждането на извод за обективност на свидетелските показания на В. относно идентификацията на извършителя, се явява обстоятелството, че същият не е посочил нито едно от показваните му от разследващите органи в различни фотоалбуми лица, което сочи, че същият не е имал стремеж да уличи което и да е лице / било, за да удовлетвори чувството си за възмездие, било, за да получи материално обезщетение/, а се е ръководел единствено от това ,че извършителя не е бил след лицата от предявените му снимки. Това поведение на пострадалия, както правилно е отбелязал въззивния съд, изключва възможността в последствие свидетелят да е посочил подсъдимия като извършител на деянието,мотивиран от желание все пак някой да отговаря за посегателството спрямо него. От друга страна липсата на познанство и на каквито и да е било предходни отношения между пострадалият и подсъдимия дефинитивно изключват хипотезата за възможен интерес у В. да посочи точно С. Б. А., с цел да му навреди. В показанията си,св. В. е посочил ,че след като е видял разпространената от МВР снимка на подсъдимия /след инцидента с В./ е бил убеден, че това е извършителя и на нападението, осъществено спрямо него, но независимо от това, едва когато го е видял вече на живо /при разпознаването/, тогава това убеждение се е потвърдило категорично /на 100%/. Тези показания показват, че пострадалият се е отнесъл изключително сериозно и отговорно към идентифицирането на нападателя ,като е целял чрез разпознаването ,проведено на живо да постигане несъмнена вътрешна убеденост, че лицето от снимките в медиите е действително извършителя, и по този начин да елиминира каквато и да е било опасност от грешка . По-нататък, във връзка с показанията на свидетелите В. и Х. относно факта ,дали към момента на посещението на пострадалия в болницата при свидетелката, същият е бил видял снимки на подсъдимия в медиите ,настоящият съд намира следното:В разпита си пред първоинстанционния съд св.В. е отрекъл този факт, за разлика от разпита, проведен в хода на въззивното съдебно следствие, в който е съобщил за хронологията на събитията / възприемането на снимката на подсъдимия в медиите,последвано от посещение при В. в болницата, след което проведено разпознаване на лица/ и е обяснил причината ,поради която е невъзможно да не е бил видял снимката преди срещата му със св.Х..Тези му показания напълно се потвърждават и от заявеното от св.Х.,която е посочила,че В. и е споделил ,че е видял снимката на извършителя по телевизията.Така или иначе,по делото е безспорно установено ,че към момента на проведеното разпознаване,обективирано в протокола за разпознаване на лица, пострадалият вече е бил видял снимката на подсъдимия в медиите, но това обстоятелство,с оглед изложените по-горе мотиви, наред с подробните съображения на въззивната инстанция /л.142 от съд.дело/, които ВКС напълно споделя, не дискредитира извършеното разпознаване. Отричането на участието в престъплението, е процесуална позиция , която подсъдимото лице по свое виждане избира, и от тази позиция не могат да се правят изводи нито във негова вреда ,нито пък в негова полза,поради което абсолютно несъстоятелно е твърдението на защитника на С. Б. А., „че е житейски нелогично,ако той е извършил вмененото му във вина деяние, да има такова поведение /т.е да отрича/, ясно съзнавайки риска да си навреди”. Касационният съд намира за неоснователна и претенцията на защитата за това ,че делото пред първоинстанционния съд е разгледано от незаконен състав, поради предубеденост на съдебния заседател Р.И.. Действително по делото са налице писмени доказателства,установяващи , че един и същи съдебен заседател е участвал в състава на първоинстанционния съд по настоящето дело и по делото, имащо за предмет обвинение срещу подсъдимия С. Б. А. за посегателство срещу св.В. Х..Това обстоятелство е било подробно разгледано от въззивната инстанция /л.151 от съд.дело/,която мотивирано е приела, че поради липсата на общи релевантни за инкриминираните обвинения факти, то липсва и основание да се приеме , че при вземането на своите решения по чл.301 ал.1 т.1 и т.2 от НПК двата първоинстанционни състава са обсъждали едни и същи доказателствени факти.За да е налице основанието по чл.29 ал.2 от НПК е необходимо да са налице обстоятелства,поради които съдията или съдебния заседател може да се счита предубеден или заинтересован от изхода на делото. В решението на Европейския съд по правата на човека „Lindon,Otchakovsky-Laurens and July срещу Франция” се казва ,че личната безпристрастност на съдията трябва да се предполага до доказване на противното. Съгласно редица решения на ЕС, горното означава,че следва да са налице доказателства /напр.при наличие на външни признаци на пристрастност; ако от поведението в съдебната зала може да се направи извод за пристрастност; от изявления, направени извън съда; при влияние на коментарите в пресата; от влияние на други лица/, които да сочат, че съдебния състав или отделни негови членове не са били безпристрастни. В случая липсват доказателства, които да сочат, че въпросната съдебна заседателка при постановяване на първоинстанционната присъда е била повлияна от лична предубеденост. Само обстоятелството,че две или повече наказателни производства се водят срещу едно и също лице ,не може да бъде основание за предубеденост на съдебния състав, който ги разглежда. Ако някой от членовете на състава има някаква друга субективна причина, обосноваваща лична предубеденост ,поради която причина след участието му в едното дело, той не може да участва и в другото, то е длъжен да се отведе. Фактът, че съдебния заседател Р.И. не се е отвела от разглеждане на делото сочи ,че не са били налице обстоятелства, поради които тя самата да се е считала за предубедена или заинтересована от изхода на делото. Предвид изложените дотук съображения,настоящият състав намира ,че не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия С. Б. А. правилно са били подведени под състава на престъплението по чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 от НК. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението, ангажирало наказателната отговорност на подсъдимия . Мотивите по правото на апелативния съд са изключително подробни и задълбочени /л.146 от съд.дело/,споделят се от настоящата инстанция и поради тяхната изчерпателност, не следва да бъдат преповтаряни. В касационната жалба липсва оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание /независимо ,че в последната си дума С. Б. А. моли за намаляване на присъдата/,поради което основанието по чл.348 ал.1 т.3 от НПК не следва да се разглежда. Гражданският ищец не е обжалвал първоинстанционната присъда /с въззивното решение присъдата в гражданско –осъдителната част е била потвърдена/, поради което и отправеното от повереника му искане в съдебното заседание пред ВКС за уважаване на гражданския иск /вероятно се има предвид в пълен размер/, не подлежи на удовлетворяване. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №412 от 24.11.2014 г., постановено по внохд №727/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/