РЕШЕНИЕ
№ 490
гр. София, 12 януари 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
при секретар Марияна Петрова , при становището на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 752 по описа за 2015г.
Производството е по чл.422 ал.1 т.5 от НПК.
Направено е искане от осъденият П. С. Т. за възобновяване на ВНОХД № 610/2014г. на Окръжен съд-Русе.
С присъда на Русенски районен съд № 171/24.09.2013г., по НОХД № 743/2013г. , осъденият Т. е признат за виновен в извършването на 24.09.2010г. на престъпление по чл.343,ал.1, б.“а“ вр.чл.342, ал.1, пр.3-то от НК с нарушение на правилата по чл.20, ал.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП и му е наложено наказание от 6 месеца лишаване от свобода, отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години. Постановено е и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. Осъденото лице е оправдано по обвинението да е извършило престъплението при скорост над 89км/ч., и да е причинил имуществени вреди над 7315.99лв. до 8591.25лв.
Осъдено е да заплати по предявен граждански иск сумата от 6315.99лв., държавна такса в размер на 252.64лв., както и разноски за адвокатско възнаграждение от 1440лв., както и сумата от 600лв., представляваща разноски по водене на делото в полза на съда и сумата от 165 лв., в полза на ОД на МВР-Русе.
С решение № 36/25.03.2015г., по ВНОХД № 610/2014г., Русенският окръжен съд е изменил тази присъда, като е оправдал Т. да е извършил престъплението с нарушаване на правилата за движение по чл.20, ал.1 от ЗДвП и със скорост над 69.5 км/ч. Изменил е присъдата и в санкционната част, като е наложил наказание пробация със задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти седмично за срок от една година и задължителни срещи с пробационен служител за срок от една година.
Увеличил е размера на присъденото обезщетение от 6315.99лв. на 7251.37лв., както и държавната такса от 252.64лв. на 290.05лв.
Потвърдил е присъдата в останалата част, като е осъдил Т. да заплати направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 730лв.
В искането се обосновава извършен формален въззивен контрол над незаконосъобразна първоинстанционна присъда. Твърди се, че производството се е провело в нарушение на чл.4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС, приложим съобразно чл.5 , ал.4 от Конституцията на Република България. Акцентира се на наличието на нарушение на правилата за движение, което е обусловило и наказателната отговорност на дееца, като това нарушение и тези правила за били предмет на разглеждане по административно-наказателно производство, което е приключило с отмяна на издадено наказателно постановление по НАХД № 2740/2010г. В това административно-наказателно производство е бил решен въпроса за вината на дееца, като е установено, че деянието не било осъществено нито от обективна, нито от субективна страна.
В искането се излагат доводите от решение 361/21.10.2014г. по касационно дело № 1160/2014г., където била установена тъждественост между фактическите обстоятелства, довели до ангажирането на административно-наказателната отговорност и наказателната такава на молителя Т.. Оспорват се доводи на съда от втората инстанция, в чието решение се отхвърляла възможността решението по НАХД № 2740/2010г. да се приравни на оправдателен съдебен акт, тъй като се основавало на липсата на доказателствена обезпеченост и се приемало, че Т. не бил подложен на двойна наказателна репресия.
В искането се посочва, че предимството на наказателното преследване пред административно-наказателното и въз основа на това неприложимост на чл.4 от Протокол № 7 се отхвърляло в решение на ЕСПЧ, като е посочен пример на делото Ц. срещу България. Оспорва се приложението на чл.33 от ЗАНН, тъй като при провеждането на административно-наказателното производство и наказващият орган, и съдът не се ползвали и позовавали на тази разпоредба. Излагат се и доводи относно направено искане за преюдициално запитване до Съда на Общността.
В искането се твърди наличието на наказателно обвинение, идентично като понятието престъпление, с позоваване на утвърдени критерии за дефинирането му (делото Енгел и други срещу Холандия). Осъденото лице настоява, че воденето на административно-наказателно производство срещу него, основано на обвинение за причиняване на пътнотранспортно произшествие с несъобразена или превишена скорост и налагане на глоба, е за престъпление по смисъла на чл.4 от Протокол № 7, независимо от липсата на наказване с лишаване от свобода. Решението по това производство било влязло в сила на 16.04.2011г., било задължително и изпълняемо. В това решение било прогласено, че поведението на Т. не било виновно, тъй като имало препятствие,необезопасена отводнителна шахта. Според осъденото лице било без правно значение за правната квалификация дали деецът се е движел с несъобразена или превишена скорост, тъй като имало случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, което изключвало наказателната отговорност.
В искането се настоява, че цитираното решение по административно-наказателното производство било влязло в сила, имало силата на пресъдено нещо и е неотменимо, като не съществували други правни средства, или те са изчерпани или пък са изтекли сроковете, в които страните са могли да се възползват от тях – според §107 и 108 от делото Золотухин срещу Русия.
Позовавайки се на установения принцип „ne bis in idem“, съобразно чл.4 от Протокол № 7,чл.14, т.7 от МПГПП, осъденият Т. иска да се прекрати наказателното производство срещу него, тъй като за същия случай, при същата фактическа обстановка има влязло в сила решение по НАХД № 2740/2010г. на Русенски районен съд. Алтернативно иска възобновяване на производство и отмяна на решението на Русенски окръжен съд, произнасяне по същество с оправдаване на дееца поради допуснати съществени процесуални нарушения при водене на делото и събирането на доказателствата по него, изразили се при образуване на производство, подбора на вещи лица, събиране на доказателства от тях, поддържане на противоположни тези от едното от вещите лица, при оценяването на вредите.
В съдебното заседание прокурорът от ВКП твърди, че искането с основание по чл.421 ал.1 т.4 не е допустимо, тъй като осъденото лице е легитимирано само по чл.422, ал.1, т.5 от НПК. В тази част и на това основание, било допустимо искането, но се оспорва неговата основателност. Прокурорът настоява, че при разглеждане на въззивното дело не били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, били изпълнени указанията на ВКС,ІІІ-то н.о., по к.д.№ 1160/2014г., както и била извършена цялостна проверка на правилността на атакуваното първоинстанционно решение, като бил даден изчерпателен отговор на възраженията на осъденото лице. Направените изводи на въззивната инстанция се основавали на събрани и проверени годни доказателства и доказателствени средства, и били правилни.
Осъденото лице, редовно призовано, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа искането по изложените съображения, включително и алтернативното си. Заявява, че основното искане е за приложение на практиката по решенията на ЕСПЧ и на принципа „ne bis in idem“. Заявява, че цитираното от прокурора решение на ВКС, ІІІ-то н.о., било посочено като противоречива практика в искане за тълкувателно решение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Искането е процесуално допустимо. Направено е след изтичане на давността, когато практически в последните дни от срока по чл.81,ал.3 вр.чл.80,ал.1, т.5 от НК е постановено въззивното решение по делото. Съобразно разпоредбата на чл.24,ал.2 изр.2-ро от НПК изтеклата давност не е пречка за възобновяване на наказателното дело.
Разгледано по същество, искането се явява основателно.
Основният факт по делото е установен безпротиворечиво. На 29.09.2010г. в [населено място], по централен булевард – „Б.“, в посока на центъра на града, преди обяд, при мокра от интензивен валеж на дъжд пътна настилка, осъденото лице е управлявал моторно превозно средство, собственост на фирма, негов работодател. Движейки се в най-лява пътна лента за движение в неговата посока, преминал през участък, в който имало шахта, без предпазен капак и запълнена от вода. При преминаването през тази шахта, осъденото лице загубило управлението на автомобила, отклонил се вляво, завъртял се, ударил се със задната си част в стълб от уличната мрежа и преминал през предпазната ограда (мантинела), спирайки в пътното платно за насрещно движение.
Няма спор, че на същата дата от посетил произшествието полицейски служител – А. Т. К., му бил съставен акт № 115439, за установяване на административно нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП. Било издадено наказателно постановление № 4058/18.10.2010г. на началник група в сектор ПП при ОД на МВР-Русе. С него на основание чл.179, ал.2, пр.1-во от ЗДвП му било наложено административно наказание глоба в размер на 160 лв. В наказателното постановление било описано движение на осъденото лице с несъобразена с пътните условия (мокра пътна настилка) –„…като се занася, губи контрол над МПС, блъска се в мантинела и електрически стълб, след което преминава в пътната лента за насрещно движение, като причинява ПТП с имуществени вреди“.
Това постановление било обжалвано от осъденото лице и с решение от 24.02.2011г. по НАХД № 2740/2010г. по описа на Русенски районен съд било отменено. Съображенията на съда били в посока на необоснованост на наказателното постановление, тъй като без замерване на скоростта било възприето движение с несъобразена скорост. Според решението било необходимо да се вземе предвид, че възможността за съобразяване на скоростта и за спиране се извеждала от наличието на предвидимо препятствие. Конкретното препятствие по лентата за движение на осъденото лице – отворената и запълнена с вода шахта, било скрито за видимостта му и съответно непредвидимо.
Съдът е приел, че не било безспорно установено, че жалбоподателят е извършил нарушението, за което е санкциониран, и е отменил наказателното постановление изцяло. Съдебното решение не е атакувано и е влязло в сила.
На 13.01.2011г. от прокурор при Русенска районна прокуратура било образувано досъдебно производство № 33/2011г. - затова че, на посочената дата и място осъденото лице при управляване на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение, като по непредпазливост е причинил значителни имуществени вреди, като е отбелязано, че това съставлява престъпление по чл.343, ал.1, б.“а“ вр.чл.342, ал.1, пр.3-то от НК. На 03.05.2011г. е повдигнато обвинение на Т. за това престъпление и за нарушение по чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, като стойността на имуществените вреди е определена на 8 591.25лв.
На 26.07.2011г. обвинението на Т. е прецизирано, като по същество е изменено. Прието е, че той е нарушил не чл.20, ал.2 от ЗДвП , а чл.21, ар.1 от ЗДвП, тъй като се е движил със скорост от 106 км/ч. Въз основа на това обвинение , преповторено с обвинителния акт по делото, се е развило докрай наказателното производство, приключило с посочените по-горе съдебни актове - присъда и въззивно изменително решение.
Касационната инстанция намира, че директното прилагане на националното законодателство не може да доведе до разрешаване на така развилото се правоотношение. В чл.24, ал.1, т.6 от НПК законодателят е дефинирал възможността принципа „ne bis in idem“ да се прилага само за наказателните производства,т.е. тези, които са образувани и водени по реда на наказателно-процесуалния кодекс, независимо от това дали са завършили или не с определен съдебен или прокурорски акт.
Проведеното административнонаказателно производство е започнало първо и е приключило първо, преди на Т. да бъде повдигнато обвинение. Последното видимо съставлява дублиране (bis) на производствата, като следва да се определи дали те и двете са наказателни по своя характер, разбира се, за второто поред този въпрос не стои, то е такова по своето определение и местоположение в особената част на НК.
Административнонаказателната норма по чл.179, ал.2, пр.1-во от ЗДвП субсумира факти в диспозицията си, идентични с тези на наказателната. В случая едно и също поведение на осъденото лице се оценява и попада в приложното поле на двете производства – управлението на моторно превозно средство, едно и също нарушение на правилата за движение, свързано със скоростта му на движение. Привидно има известно различие, тъй като в единия случай се интепретира нарушение , свързано със задължение за движение със съобразена скорост, а във втория - свързано с превишаване на максимално допустимата скорост. В действителност това са степени на нарушаване на изискването за движение с безопасна скорост. Резултатът и при двете норми е един и същ в основата си - причиняването на пътнотранспортно произшествие, като при административното нарушение степента на засягане на обществените отношения е по-ниска, но не и по-различна. И с двата вида санкции се защитават имуществени и лични интереси от вреди, настъпващи при движение по пътищата , във връзка с нарушаване на правилата за движение. Законодателят е очертал тази идентичност в самата административнонаказателна разпоредба, като е ограничил възможността за отговорност по административен ред, ако описаното в съответната диспозиция поведение на обвиненото лице съставлява престъпление. Разликата е в степента на засягане на защитените обществени отношения, когато те са засегнати в значителна степен и са довели до значителни имуществени вреди, стойностно определени от съдебната практика на минимум 14 минимални работни заплати или пък до средна, тежка телесна повреди или смърт на едно или повече лица, това нарушение на правилата за движения и причиняване на пътнотранспортно произшествие се преследва по наказателен ред. Ако с това деяние са настъпили вредни последици с по-ниска степен на интензивност – под тази стойност, или телесни увреждания с по-нисък интензитет, по смисъла на чл.130,ал.1 или ал.2 от НК, няма никакво съмнение, че то изпълнява състав на административното нарушение и се санкционира по административен ред.
В предишно касационно решение има позоваване на разпоредбата на чл.33 от ЗАНН, която действително установява примат на провеждането на наказателно производство. Това е така, наистина, и не съществува спор, че когато деянието, поради по-високата степен на обществена опасност, осъществява признаците на престъпление, то за преследването му не се образува административнонаказателно производство, а ако е образувано, производството се прекратява. Това е хипотеза на идеално развитие на производствата, каквато в случая не е налице. Административнонаказателното производство се е развило първо, не е установено да съставлява престъпление по време на провеждането му, успоредно с него е започнало наказателно производство и разследване и едва след приключването на първото по време административнонаказателно производство е повдигнато и предявено обвинение за извършено престъпление, като към този момент съдебното производство по НАХД № 2740/2010г. е приключило с влязъл в сила съдебен акт, който има и силата на „ res judicata“.
Защитата е навела доводи за приложимостта на критериите по делото Engel and Others v. Netherland, установени в практиката на Съда по правата на човека в Страсбург. Касационният състав, отчете обстоятелството, че българската държава не е изразила резерви по приложимостта на чл.4 от Протокол № 7.
Тези признаци за преценка дали едно производство е наказателно по своя характер и по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7 включват в себе си на първо място квалификация на деянието по националното право, на второ място - характера и естество на нарушението, и на трето място - вид и тежест на предвиденото наказание.
Разбира се, квалификацията но националното законодателство не предопределя самостоятелно характера на производството по НАХД № 2740/2010г., но е налице пълно съвпадение на съставомерните признаци относно поведението на осъденото лице. Независимо от това, необходимо е да се изследват и останалите посочени критерии. По отношение на втория критерий може да бъде посочено определено, че защитените отношения са едни и същи, кръгът от адресати практически е неограничен, не е налице специфично изключение, в случая съвпадението при субекта е плод на възможността да бъде действието извършено от всяко едно лице, което управлява моторно превозно средство. По- горе беше обяснено различието между двата вида норми, и то се дължи единствено и само на степента на засягане на обществените отношения, които обаче са едни и същи.
Третият критерий се основава на тежестта на възможното наказание. Разбира се, наказанието, което се предвижда, е различно. При нормата на чл.343, ал.1, б.“а“ максимално предвиденото наказание е до една година лишаване от свобода, което е характерното наказание за едно наказателно обвинение. Алтернативното наказание е пробация, която няма имуществен характер. При определени обстоятелства обаче, валидни и в този случай, при липсата или възстановяване на определените с обвинението значителни имуществени вреди, е възможно да се премине към административно наказване с глоба, след съответната процедура по чл.78а от НК – т.е. след освобождаването от наказателна отговорност. Тази възможност тук не е реализирана, поради оспорване на виновното поведение на дееца и невъзстановяване на твърдените с обвинението причинени вреди.
Административноказателната отговорност, самостоятелно реализирана в административноказателното производство, може да достигне максимално измерение до 200 лева глоба.
В решение от 31 май 2011 г. по делото К. и И. срещу България (жалба 16137/04), е възприето, че наложената административна санкция глоба по своята тежест не може да определи воденото производство срещу него като наказателно. Действително има съпоставим номинален размер на санкциите, но цитираното дело разглежда случай от 05.07.1995г., с реална стойност 3.07 американски долара на санкцията. В настоящия казус санкцията е значително по-тежка, представлява повече от 100 евро, така чл.29 от Закона за Българската народна банка. Подобна санкция е предвидена и по системата от наказания в общата част на НК, като и в двата случая по идентичен начин се засяга имуществената сфера на обвинените лица, като наказателната санкция освен това въздейства и върху юридическия статус на осъдените. Разбира се, наложената на осъденото лице санкция, при неплащане не е възможно да се замени с лишаване от свобода, не води до промяна на юридическия му статус, поради което разглеждането и решаването на въпроса дали обвинението за извършено нарушение представлява по съществото си наказателно обвинение, не може да се обуслови единствено и самостоятелно от този трети критерий.
Практиката на ЕСПЧ относно преценката дали двете водени производства се отнасят за едно и също деяние (idem) е уеднаквена с решение на Голямата камара на съда по цитираното дело Zolotukhin v. Russia, като е посочено, че понятието престъпление не може да бъде стеснително или ограничително тълкувано по смисъла на отделните национални законодателства, в противовес на гарантираните със забраната за повторно съдене права.
Както се приема и в ТР № 3/2015г. на ВКС, от значение е припокриването от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца поведение – „Преценката на idem изисква във всеки отделен случай да се съпоставят съществените елементи на правонарушенията, които се изследват от гледна точка на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца.“
Тази тъждественост, посочена и по-горе, кара касационната инстанция да заключи, че обявяването на осъденото лица за нарушител с акта за установяване на административно нарушение и наказването му със съответното наказателно постановление, съставлява по съществото си наказателно обвинение.
Оспорваното въззивно решение е разгледало тези въпроси с необходимата задълбоченост, стигнало е до извод за посочената тъждественост, че санкционирането на Т. по административнонаказателен път е за „несъщинско криминално престъпление“, но той не бил окончателно санкциониран, а решението на съда по НАХД № 2740/2010г. не можело по пътя на разширително тълкуване да се приравни на оправдателен съдебен акт. Съдът се е позовал на самото решение и това, че наказателното постановление било отменено предвид липсата на доказателствена обезпеченост.
Въззивната инстанция е приела, че Т. не бил подложен на двойна наказателна репресия и поради това липсвало основание за прекратяване на наказателното производство.
Тези изводи на въззивната инстанция не могат да бъдат споделени. Съставът на съда е пропуснал да вземе предвид, че производството по НАХД № 2740/2010г., което, както сам е отбелязал, по съществото си е било наказателно, е било първо по време и е приключило с окончателен съдебен акт. С този процес и последвал съдебен акт е гарантирано разглеждането, както на обвинението ( макар реализирано от административните органи), така и на доводите на защитата. Предмет на разглеждане е била виновността на дееца и в правомощията на съда е било да събере доказателства за „доказателствената обезпеченост“ на административното „обвинение“. С този съдебен акт осъденото лице е получило исканата защита и неговото поведение е било обявено за невиновно в рамките на същите фактически обстоятелства, които са послужили за основата на наказателното обвинение по досъдебно производство № 33/2011г.,пр.пр.№ 5886/2010г. на Русенска районна прокуратура.
Влезлият в сила съдебен акт не е бил преразглеждан, не е отменен и неговото правно значение е на „res judicata“, като няма никакво правно значение дали деецът е наказан или оправдан с влязъл в сила съдебен акт по протеклото първо по ред наказателно по своя характер производство, каквото несъмнено е това по НАХД № 2740/2010г. – така §108,109 и 110 от цитираното дело Zolotukhin v. Russia (жалба 14939/2003г.), разширен състав, в който съдът се позовава и на обяснителния доклад към Протокол № 7, който пък следва правната същност на Европейската конвенция за международна валидност на наказателни присъди- така и ТР № 3/2015г. на ВКС.
Изложеното дотук налага да се приеме извод, че второто поред наказателно производство по внесен обвинителен акт на Русенска РП - пр.пр.№ 5886/2010г.,досъдебно производство № 33/2011г., по което е постановена присъда на Русенски районен съд № 171/24.09.2013г., по НОХД № 743/2013г. , изменена с решение № 36/25.03.2015г. по ВНОХД № 610/2014г. по описа на Русенски окръжен съд., е протекло в нарушение на забраната „ne bis in idem“, с идентично наказателно обвинение на това, въз основа на което се е развило административнонаказателното производство . АУАН №115439/29.09.2010г., с издадено НП № 4058/18.10.2010г. на началник група в сектор ПП при ОД на МВР-Русе, отменено с решение от 24.02.2011г. по НАХД № 2740/2010г., и което е приключило първо по ред. Тази забрана нормативно е уредена в чл.4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧО и приложима във вътрешното ни законодателство съобразно нормата на чл.5 ал.4, от Конституцията на Република България (това произтича също и от ТР № 3/2015г. на ВКС).
В заключение, следва да се приеме, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е спазена забраната за провеждане на второ по ред наказателно производство.
По силата на посочената норма от Протокол № 7 във връзка с чл.24, ал.1, т.6 от НПК, изменителното въззивно решение и постановената първоинстанционна присъда следва да се отменят, а наказателното производство се прекрати.
Гражданското производство е акцесорно, то се е развило въз основа на наказателното правоотношение, но тъй като има решаване на въпроса за вината с акт, влязъл в сила, изпълняем и задължителен , равнозначен на присъда по смисъла на чл.300 от ГПК (като се изложиха по-горе съображения за това) по въпросите относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Посочи се вече, че в случая е установено наличието на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК и че деянието не е извършено виновно.
В този случай касационната инстанция приема, че предявеният граждански иск е недопустим, тъй като правният спор относно горните обстоятелства е решен с влязъл в сила съдебен акт и пререшаването му не е възможно – чл.299, ал.1 от ГПК. Това в гражданското съдопроизводство по начало предполага приложението на чл.293, ал.4 вр.чл.270, ал.3 от ГПК, като се обезсилва присъдата в гражданската и част. В случая, поради субсидиарното приложение на гражданскопроцесуалните правила, по смисъла на чл.88 ал.3 от НПК гражданският иск не следва да се разгледа. Това налага прекратяване на производството по гражданския иск.
Направените по делото разноски следва да останат в полза на държавата и страните съобразно разпоредбата на чл.190 ал.1 от НПК.
С оглед решаване на делото, по останалите направени възражения касационната инстанция не намери за необходимо да се произнесе, тъй като крайния резултат на делото дава по същество отговор или удовлетворява всички тях.
Водим от горното и на основание чл.425 ал.1 т.2 вр.чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348, ал.1 т.2 от НПК, чл.4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС вр.чл.24, ал.1 т.6 и чл. 354, ал.2, т.5 вр.чл. 88, ал.3 от НПК Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 610/2014г. по описа на Русенски окръжен съд, като ОТМЕНЯ решение № 36/25.03.2015г. по делото, както и присъда № 171/24.09.2013г., по НОХД № 743/2013г. по описа на Русенски районен съд.
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по делото.
ОСТАВЯ без разглеждане предявения граждански иск.
ПРЕКРАТЯВА производство по гражданския иск.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |