Р Е Ш Е Н И Е №. 50142 гр. София, 16.11.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1833 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. С. срещу решение №411 от 21.04.2021 г. по в.гр.д.№3194/2020 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №26 от 25.06.2020 г. по т.д.№109/2017 г. на ОС Кюстендил, с което С. И. С. е осъден да заплати на „Банка ДСК” АД, на основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 78 858.57 лв., главница по договор за жилищен кредит от 04.04.2007 г. и допълнително споразумение от 16.10.2009 г., ведно със законната лихва върху посочената главница от 28.08.2017 г. до окончателното изплащане; сумата от 32 267.40 лв., договорна лихва по посочените договор и споразумение; сумата от 302.58 лв., лихва за забава по т.20.1 от ОУ и сумата 1642.45 лв. такси и разноски. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил наведените от С. И. С. доводи, че в допълнителното споразумение от 16.10.2009 г. задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, поради което е нищожно, което е довело и до неправилни правни изводи относно основателността на претенцията. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за неоснователност на жалбата. С определение №313 от 18.05.2022 г. решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че сключеният договор за жилищен кредит и допълнителното споразумение към него от 16.10.2009 г., са подписани от посочените в тях лица, поради което и при липсата на оспорване авторството следва да се приеме, че изявленията, обективиращи съгласие за обвързване при условията, при които е сключен и последващите изменения, са направени именно от тези лица. Посочил е, че съгласно действаща към момента на сключване на договорите за банков кредит нормативна уредба - чл.143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключван с потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Цитирал е разпоредбата на чл.146 от ЗЗП, според която неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи, че клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена. Изразил е становище, че законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП, като съгласно чл.147 и чл.145, ал.2 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, а в разпоредбата на чл.144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се прилагат правилата на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи. Изложил е съображения, че в случая пред въззивната инстанция не се поддържа спор, че страните по договора за банков кредит, както и последващото споразумение са потребител и търговец по смисъла на §13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП и следователно регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между тях. В този смисъл е намерил, че нищожни са клаузите досежно изменението на лихвата, каквито са предприети за периода до подписване на допълнителното споразумение, в което е бил фиксиран лихвеният процент и което има действие занапред по отношение на ответника, който го е подписал, предвид което не следва да се вземат предвид сочените изменения на лихвения процент в този период. Счел е, че изключението на чл.144, ал.2, т.1 от ЗПП даващо възможност за едностранно изменение на цената при сделки с финансови инструменти, е приложимо към договорите за банков кредит, само ако същите по ясен и недвусмислен начин формулират начина на изменение на дължимата се насрещна престация /лихвата по кредита/ и то в зависимост от обективни критерии, които не са под контрола на страните по договора, а в случая не се установява изменението да е било с оглед договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти, съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент, при което изменение на база решения на КУАП не следва да се отчетат и това води до промяна на структурата и размера на дълга към момента на допълнителното споразумение. Намерил е за неоснователни доводите на ответника физическо лице, че лихвата е основен елемент на договора и липсата му води до нищожност на целия договор - лихвата има акцесорен характер и в тази връзка е вторичен елемент на договора за кредит, а сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Ето защо е достигнал до извод, че не следва да се вземат предвид измененията на лихвения процент в периода 04.04.2008 г. -16.10.2009 г., а при горните изводи за действителността на клаузите от договора в останалите им части, с оглед на общите правила за тълкуване на договорите, съдържащи се в чл.20 от ЗЗД и заключенията на вещото лице /съгласно което ако не се взима предвид увеличението на лихвения процент, съгласно решенията на КУАП за периода от 04.04.2008 г. до 16.10.2009 г., непогасеният остатък по кредита до момента на получаване препис от исковата молба е: главница - 78 858.57 лв.; договорна лихва - 32 734.90 лв.; лихва по т.20.1 от ОУ-327.66 лв./, е приел, че исковете са основателни за уважените с първоинстанционното решение суми. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана константна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202 от 21.12.2013 г.по т.д.№866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06. 2012 г. по т.д.№377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение и мн.др., с която в обобщение се приема, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения /вкл. и правните доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, съобразяването на които не предпоставя необходимост от промяна в защитната позиция на другата страна, нито събиране на нови доказателства или проверка на събраните/, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав споделя изцяло правното разрешение на въпроса, дадено с цитираните актове на ВКС, а в случая въззивният съд в противоречие с посочените разяснения, допускайки съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не е обсъдил своевременно наведените от ответника в отговора на исковата молба, поддържани и във въззивната жалба доводи, че в допълнителното споразумение от 16.10.2009 г. задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, поради което е нищожно /вкл. и в частта му, с която е фиксиран лихвен процент в размер, по-висок от размера, уговорен при сключване на договора за кредит/. Липсата на произнасяне на въззивния съд лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка за основателността на посочените доводи и възражения, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.3, вр. чл.236, ал.2, вр. чл.269 от ГПК, а делото върнато за ново произнасяне от друг състав на въззивния съд, при което следва да се обсъдят всички доводи и възражения на страните, като съдът се произнесе и по въпроса нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит от 16.10.2009 г. и да определи какъв е размерът на вземанията на кредитора, вкл. и във вариант на уговорена лихва в размер към момента на сключване на договора за кредит /при евентуална основателност на възраженията на ответника/ и да установи каква част от тези задължения е била погасена с извършени плащания по договора. При новото разглеждане, на основание чл.294, ал.2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №411 от 21.04.2021 г. по в.гр.д.№3194/2020 г. на САС. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на САС. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.