Р Е Ш Е Н И Е № 78 гр. София, 03 юни 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 100/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. В., защитник на подсъдимия И. Н. П., и Д. Д. чрез защитника му адв. С. срещу решение № 32 от 07.12.2015 г. на Апелативния специализиран наказателен съд (АСпНС), ІІІ състав, постановено по ВНОХД № 169/2015 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на защитника на подсъдимия П. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и прекратяване на воденото срещу подсъдимия П. наказателно производство или оправдаването му по всички или част от предявените му обвинения, или връщане на делото за ново разглеждане, или изменение на атакуваното решение и намаляване на наложените на подсъдимия наказания. Изложени са твърдения за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, чрез които е било осуетено приложението на разпоредбата на чл. 369, ал. 4 от НПК. В хода на досъдебното производство при условията на чл. 368 от НПК бил определен тримесечен срок за решаване на делото. Същото било внесено с обвинителен акт, но съдебното производство било прекратено от съдията-докладчик и делото било върнато за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. В предвидения 30-дневен срок делото било отново внесено в съда, но отново с процесуални нарушения, най-драстичното от които било отсъствието в диспозитива на обвинителния акт на правна квалификация на престъплението по пункт 2 от обвинението. Въпреки наличието на основанията по чл. 369, ал. 4 от НПК, първоинстанционният съд отказал да прекрати наказателното производство, вместо което дал срок на прокуратурата да измени обвинението по този пункт. Въззивната инстанция приела това действие за нормално, като незаконосъобразно приела, че допуснатото процесуално нарушение било отстранено по реда на изменение на обвинението. С това разбиране съдът обективирал отказ за прилагане на императивната норма на чл. 369, ал. 4 от НПК, с което нарушил принципа на разглеждане на делото от безпристрастен съд. Въззивното решение било постановено и в нарушение на материалния закон, тъй като по отношение на деянието по чл. 321, ал. 6 от НК не били установени каквито и да е конкретни действия по сговаряне на подсъдимите в периода 1.10. – 15.11.2005 г., както и поради отказа за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК по отношение на деянието по чл. 354а от НК. Наложително било намаляване на наложените наказания с оглед изминалия период от повече от десет години от момента на извършване на инкриминираните престъпления. С касационната жалба на подсъдимия Д. Д., подадена чрез защитника му адв. С., се претендират допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимите, както и нарушение на материалния закон, а в условията на алтернативност – и явна несправедливост на наложените на подсъдимия Д. наказания. Първоинстанционният съд неправилно отказал да прекрати съдебното производство по делото поради несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК. Тези нарушения били неотстраними в хода на съдебното следствие чрез изменение на обвинението, което било допуснато при отсъствие на която и да е от предпоставките по чл. 287, ал. 1 от НПК. Възражението за нарушение на материалния закон е мотивирано със съображения, че от събраните по делото доказателства не можело да се направи извод за авторството на деянията, вменени на подсъдимия Д.. По делото били налице единствено използвани СРС и свидетелски показания на полицейски служители, извършили наблюдението и задържането на лицата, от които не можело да се изведе обективна и субективна съставомерност на престъплението по чл. 321 от НК. При внимателния анализ на приложените ВДС не можело да се установи Д. да се е занимавал с противозаконна дейност и да се е сговарял за извършването на такава с другия подсъдим. Изложеното се отнасяло и до обвинението по чл. 244, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по отношение на което в касационната жалба също са изложени доводи за отсъствие на доказателства за авторството. Наложеното на подсъдимия Д. наказание било явно несправедливо, тъй като продължителният период на наказателното производство обуславял задължително приложението на правилата на чл. 55 от НК. Неправилно била приложена разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК поради изтичането на предвидените в закона срокове за изтърпяване на това наказание. В съдебно заседание на ВКС подсъдимите И. П. и Д. Д. и техните защитници адв. В. и адв. С., редовно призовани, не се явяват. По делото е постъпило допълнително изложение към касационната жалба на жалбоподателя Д. чрез защитника му адв. С.. Представителят на ВКП дава заключение, че касационните жалби са неоснователни, а атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 15.05.2015 г., постановена по НОХД № 526/2014 г., Специализираният наказателен съд (СпНС), І състав, е признал подсъдимия И. Н. П. за виновен в извършването на престъпления по чл. 321, ал. 6 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода; по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, за което го е осъдил на три години лишаване от свобода; по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 2 000 лева; по чл. 339, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК го е осъдил на пробация – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с периодичност два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил по отношение на подсъдимия П. общо наказание в размер на три години лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, а на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединил към определеното общо наказание лишаване от свобода наказанието глоба в размер на 2 000 лева. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е било зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан, а на основание чл. 189, ал. 1 от НПК подсъдимият П. е бил осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 3 145.40 лева. С присъдата той е бил оправдан на основание чл. 304 от НПК, както следва: частично за времето от началото на м. юни 2005 г. до края на м. септември 2005 г., включено в периода на продължаваното престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК; по обвинението по чл. 244, ал. 2 от НК да си е служил с подправени банкови карти в периода 20.10. – 10.11.2005 г., както и на датите 11, 12 и 14 ноември 2005 г. да си е служил с описаните в диспозитива на присъдата подправени банкови карти; по обвинението по чл. 243, ал. 2, т. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това в периода от началото на м. юни до м. октомври 2005 г. в съучастие като извършител с подсъдимия Д. да е изготвил 4 броя неистински кредитни и разплащателни карти. С присъдата си СпНС е признал подсъдимия Д. А. Д. за виновен в извършването на престъпления по чл. 321, ал. 6 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, и по чл. 244, ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 2 от НК, за което го е осъдил на две години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил по отношение на подсъдимия Д. общо наказание в размер на две години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор на основание чл. 61, т. 2 вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС, като е зачел на основание чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият Д. е бил задържан. На основание чл. 189, ал. 1 от НПК в негова тежест са били възложени направените по делото разноски в размер на 3 145.40 лева. С присъдата подсъдимият Д. е бил оправдан на основание чл. 304 от НПК, както следва: частично за времето от началото на м. юни 2005 г. до края на м. септември 2005 г., включено в периода на продължаваното престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК; по обвинението да си е служил с подправени банкови карти в периода 20.10. – 10.11.2005 г., както и на датите 11 и 12 ноември 2005 г. в съучастие като извършител с подсъдимия И. П. да си е служил с описаните в диспозитива на присъдата 13 броя подправени банкови карти, а на 14 ноември 2005 г. – да си е служил с описаните в диспозитива на присъдата 6 броя подправени – неистински банкови карти, както и по обвинението по чл. 243, ал. 2, т. 3, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това в периода от началото на м. юни до м. октомври 2005 г. в съучастие като извършител с подсъдимия П. да е изготвил 4 броя неистински кредитни и разплащателни карти. С присъдата са отнети в полза на държавата наркотичните вещества, предмет на престъплението по чл. 354а от НК, и 22 броя патрони, предмет на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК. По жалби на защитниците на подсъдимите П. и Д. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 169/2015 г. по описа на АСпНС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 32 от 07.12.2015 г. въззивният съд на основание чл. 338 от НПК е потвърдил присъдата на СпНС. Касационните жалби на адв. В., защитник на подсъдимия П., и на подсъдимия Д. чрез защитника му адв. С. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са частично основателни. Релевираните от касаторите оплаквания се субсумират под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Тяхната съдържателна идентичност позволява едновременното им обсъждане. На първо място трябва да се разгледат възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като евентуалната им основателност би предопределила изхода на делото. Правилното решаване на повдигнатите с жалбите въпроси по необходимост предпоставят преглед на усложненото процесуално развитие на настоящото наказателно производство: - Досъдебното производство № Д 651/2005 г. е започнало на 15.11.2005 г. и е водено срещу двамата подсъдими И. П. и Д. Д.. С молба до Варненския окръжен съд (ВОС) от 28.12.2007 г. на основание чл. 368 от НПК (отм.) подсъдимият П. е поискал делото му да бъде разгледано от съда. Съдът се произнесъл с определение от 11.01.2008 г. по НЧД № 13/2008 г., като на основание чл. 369, ал.1 от НПК (отм.) дал на прокурора двумесечен срок да упражни правомощията си – да внесе обвинителен акт, споразумение или да прекрати наказателното производство. В посочения срок Варненската окръжна прокуратура внесла обвинителен акт и било образувано НОХД № 415/2008 г. по описа на ВОС. С определение, постановено в открито съдебно заседание от 12.05.2008 г., ВОС прекратил съдебното производство и го върнал на прокурора за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения при повдигане на обвинението и предявяване на разследването на подсъдимия П.. На 10.06.2008 г. ВОП отново внесла обвинителен акт срещу двамата подсъдими, като било образувано НОХД № 957/2008 г. по описа на ВОС. Съдията-докладчик приел, че е изпълнена процедурата по чл. 368 и сл. (отм.) от НПК, прокурорът е внесъл в предвидения едномесечен срок обвинителния акт и на досъдебното производство не са били допуснати нарушения на процесуалните правила. Делото било насрочено и разгледано, като с присъда № 98 от 10.09.2009 г. ВОС признал подсъдимите П. и Д. за виновни и ги осъдил, както следва: за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК на подсъдимия П. било наложено наказание две години лишаване от свобода, а на подсъдимия Д. – три години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 244, вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал.1 от НК на подсъдимия П. било наложено наказание четири години лишаване от свобода, а на подсъдимия Д. – пет години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 243 вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК на подсъдимия П. било наложено наказание шест години лишаване от свобода, а на подсъдимия Д. – седем години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 354а от НК на подсъдимия П. били наложени наказания една година лишаване от свобода и глоба в размер на 2 000 лева, а за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК му е било наложено наказание три месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК по отношение на подсъдимия П. е било определено общо наказание от шест години лишаване от свобода при ефективно изтърпяване и глоба в размер на две хиляди лева. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Д. е било определено общо наказание от седем години лишаване от свобода, като на основание чл. 68, ал. 1 от НК спрямо него е било приведено в изпълнение наказанието от три години лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 1408/2003 г. По жалби на защитниците на подсъдимите срещу така постановената присъда е било образувано ВНОХД № 337/2009 г. по описа на ВАС, като с решение № 7 от 27.01.2010 г. първоинстанционната присъда била отменена и делото било върнато за ново разглеждане. При второто разглеждане на делото с присъда № 66 от 27.05.2010 г. по НОХД № 115/2010 г. ВОС отново признал подсъдимите за виновни по повдигнатите им обвинения и им наложил наказания при условията на чл. 55 от НК, както следва: за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК на подсъдимия П. и на подсъдимия Д. били наложени наказания пробация; за престъплението по чл. 244, вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал.1 от НК на подсъдимия П. и на подсъдимия Д. били наложени наказания пробация; за престъплението по чл. 243 от НК на подсъдимия П. било наложено наказание три години лишаване от свобода, а на подсъдимия Д. – три години лишаване от свобода за помагаческа дейност, като е бил оправдан по обвинението за извършителство; за престъплението по чл. 354а от НК на подсъдимия П. били наложени наказания шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4 000 лева, а за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК му е било наложено наказание пробация. На основание чл. 23, ал. 1 от НК ВОС определил общо наказание на подсъдимия П. от три години лишаване от свобода и глоба в размер на четири хиляди лева, като отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години, определяйки и пробационна мярка. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил общо наказание на подсъдимия Д. от три години лишаване от свобода, като на основание чл. 68, ал. 1 от НК привел в изпълнение наказанието от три години лишаване от свобода по НОХД № 1408/2003 г. По протест на прокурор от ВОП (в частта относно наложените на подсъдимите наказания – за отмяна на приложението на чл. 55 от НК и на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия П.) и жалби на подсъдимите е било образувано ВНОХД № 243/2010 г. по описа на ВАС, като с въззивна присъда № 4 от 07.10.2010 г. подсъдимите П. и Д. били оправдани по обвинението по чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК; наказанията за останалите престъпления били определени при условията на чл. 54 от НК, като за престъпленията по чл. 321, ал. 6 от НК и по чл. 244, вр. чл. 20, ал. 2 от НК били наложени наказания от три години лишаване от свобода на всеки от подсъдимите; за престъплението по чл. 354а, ал. 3 от НК на подсъдимия П. било наложено наказание една година лишаване от свобода, а размерът на глобата бил намален на 2 000 лева. На подсъдимия П. било определено общо наказание по съвкупността три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години с включване на пробационна мярка „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, като глобата не била присъединена. По отношение на подсъдимия Д. било определено общо наказание три години лишаване от свобода при общ режим на изтърпяване. В останалата част първоинстанционната присъда на ВОС № 66 от 27.05.2010 г. по НОХД № 115/2010 г. била потвърдена (относно приложението на чл. 68, ал. 1 от НК спрямо подсъдимия Д. и относно наложеното на подсъдимия П. при условията на чл. 55 от НК наказание пробация за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК). Срещу новата присъда били подадени жалби от защитниците на двамата подсъдими, като с решение № 660 от 25.01.2012 г. по касационно дело № 2507/2011 г. ВКС, ІІІ н. о., отменил изцяло въззивната присъда поради допуснати процесуални нарушения и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. По образуваното ВНОХД № 38/2012 г. ВАС постановил нова присъда № 5 от 26.04.2012 г., с която отменил частично присъда № 66 от 27.05.2010 г. по НОХД № 115/2010 г. в частта, касаеща подсъдимия И. П., като на основание чл. 334, ал. 4 от НПК (отм.) вр. § 66, ал. 1 от ПЗР ЗИДНПК прекратил наказателното производство спрямо него. Подсъдимият Д. бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Наказанията му за престъпленията по чл. 321, ал. 6 от НК и по чл. 244, вр. чл. 20, ал. 2 от НК били определени при условията на чл. 54 от НК и увеличени на по три години лишаване от свобода за всяко от тях, като на основание чл. 23, ал.1 от НК въззивният съд определил общо наказание за съвкупността от три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим. В останалата й част присъдата № 66 от 27.05.2010 г. по НОХД № 115/2010 г. била потвърдена. По протест на Варненската апелативна прокуратура в частта относно прекратяването на наказателното производство спрямо подсъдимия И. П. и жалба на подсъдимия Д. Д. срещу присъда № 5 от 26.04.2012 г. по ВНОХД № 38/2012 г. на ВАС било образувано касационно дело № 1050/2012 г., като с решение № 470 от 07.12.2012 г. на ВКС, ІІ н. о., присъдата на въззивния съд № 5 от 26.04.2012 г. била отменена, а делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С отменителното решение било прието, че наказателното производство спрямо подсъдимия П. било незаконосъобразно прекратено на основание чл. 334, ал. 4 от НПК (отм.), вр. § 66 от ПЗР ЗИДНПК. ВКС не се произнесъл по жалбата на подсъдимия Д., тъй като двамата подсъдими били осъдени за престъпления, извършени при съучастие, поради което оплакванията му за допуснато нарушение на закона и за процесуални нарушения при формиране на фактическите изводи следвало да бъдат обсъдени при новото разглеждане на делото, наред с тези на подсъдимия П.. След връщането на делото във ВАС било образувано ВНОХД № 364/2012 г., което било прекратено и изпратено на ВКС за промяна на подсъдността на основание чл. 43, т. 3 от НПК. Делото било възложено за разглеждане на Бургаския апелативен съд, в който съдебен орган било образувано ВНОХД № 33/2013 г. С решение от 25.04.2013 г. БАС отменил изцяло присъда № 66 от 27.05.2010 г. по НОХД № 115/2010 г. по описа на ВОС и върнал делото на ВОП за отстраняване на съществени процесуални нарушения, допуснати на досъдебното производство. След въвеждането на процедурата по Глава двадесет и шеста от НПК (ДВ, бр. 71 от 2013 г.) по нова молба на защитника на подсъдимия П. за разглеждане на делото в съда по чл. 368, ал. 2 вр. ал. 1 от НПК е било образувано НЧД № 1364/2013 г. по описа на СпНС, 4 състав. Съдът се произнесъл с определение от 29.10.2013 г., с което на основание чл. 369, ал.1 от НПК върнал делото на прокурора и му дал възможност в тримесечен срок да упражни правомощията си – да внесе обвинителен акт, споразумение, предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или да прекрати наказателното производство. По внесен от СпП обвинителен акт е било образувано съдебно производство по НОХД № 287/2014 г. по описа на СпНС, І състав, като с разпореждане на съдията-докладчик № 550 от 21.03.2014 г. съдебното производство е било прекратено, а делото – върнато на СпП за отстраняване на процесуални нарушения и внасянето му в съда в едномесечен срок. В посочения срок е бил внесен обвинителният акт, въз основа на който е образувано НОХД № 526/2014 г. по описа на СпНС, присъдата по което е била потвърдена с атакуваното в настоящото производство въззивно решение. С разпореждане от 21.05.2014 г. съдията-докладчик на основание чл. 411д, ал. 2 от НПК насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като приел, че на досъдебното производство не били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторите настоятелно оспорват именно извода за липса на процесуални нарушения на досъдебното производство, впоследствие споделен от състава на въззивния съд, като претендират отмяна на постановените от първата и въззивната инстанция съдебни актове и прекратяване на наказателното производство спрямо подсъдимите. Защитниците окачествяват като драстично нарушението, изразяващо се в липса на правна квалификация в диспозитива на внесения обвинителен акт по отношение на деянията по пунктове ІІ от обвиненията срещу подсъдимите П. и Д.. В заключителната част на обвинителния акт (л. 29 и л. 36 от НОХД № 526/2014 г. на СпНС) действително не е отразена изрично цифровата правна квалификация на деянията по пунктове ІІ от обвиненията срещу двамата подсъдими. Няма спор, че правната квалификация на инкриминираното деяние е неотменим компонент от заключителната част на обвинителния акт. С оглед задължителните разяснения в т. 4.2. от ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС предвидените в чл. 246, ал. 3 от НПК реквизити са задължителни (с изключение на предложението за прилагане на чл. 53 от НК) и наличието им обуславя валидността на обвинителния акт, тъй като установяват необходимите предпоставки за гарантиране на правото на защита. Конкретиката на разглеждания в настоящото производство случай обаче не позволява да се приеме, че се касае за липса на задължителни елементи от заключителната част на внесения обвинителен акт по обвинението на подсъдимите И. П. и Д. Д.. Процесуалният документ, въз основа на който е било образувано НОХД № 526/2014 г. по описа на СпНС, като цяло отговаря на основните изисквания на чл. 246 от НПК и на указанията, дадени с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, макар че начинът на изготвянето му от структурна гледна точка, както и в съдържателно отношение, не разкрива дължимия от автора му професионализъм. Цифровата правна квалификация на инкриминираните деяния по пункт ІІ е двукратно посочена в обстоятелствената част на обвинителния акт – по чл. 244, ал. 1 от НК (л. 6 от НОХД № 526/2014 г. по описа на СпНС), по чл. 244, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 вр. чл. 20, ал. 2 от НК (л. 16 от НОХД № 526/2014 г. по описа на СпНС). В посочените фрагменти от обвинителния акт, както и в диспозитива му, съставомерните признаци на състава на инкриминираните престъпления са описани и словесно с достатъчна изчерпателност. Тези официално отразени обстоятелства представляват елементи от съдържанието на обсъждания процесуален документ и следва да се приемат за изискуеми реквизити на обвинителния акт, макар и неудачно ситуирани в обстоятелствената му част. На практика при оформянето на обвинителния акт е допусната непрецизност, тъй като словесното описание и цифровото изражение на квалификацията на инкриминираните деяния са напълно ненужно повторени двукратно в обстоятелствената част на акта, а са пренесени механично и за трети път в заключителната му част, при които действия е била пропусната обозначената правна квалификация на деянията по пункт ІІ. Обективно залегналата в обстоятелствената част на обвинителния акт информация относно правната квалификация на деянията позволява да се заключи, че непълнотата в заключителната му част представлява формален технически пропуск, който не накърнява правото на защита на подсъдимите. След като тези обстоятелства фигурират в съдържанието на акта, констатираният пропуск да бъдат отразени и в заключителната му част не може да бъде приравнен на пълна липса на съответните реквизити и не се отразява на валидността на осъщественото от прокурора процесуално правомощие. При положение, че от съдържанието на обвинителния акт е ясно за какви точно престъпления е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите П. и Д., възраженията на защитниците са неоснователни и индицират прекомерен процесуален формализъм. С оглед извода, че изтъкнатият от защитниците недостатък при изготвянето на обвинителния акт няма характер на съществено процесуално нарушение, ВКС споделя мотивирания и убедителен отказ на въззивния съд да упражни правомощията си по чл. 334, т. 4, пр. 2 от НПК (л. 23 от ВНОХД № 169/2015 г. на АСпНС) по отношение на подсъдимия И. П.. Неоснователността на искането на защитника на подсъдимия Д. за прекратяване на наказателното производство пък се обуславя не само от отсъствието на съществено нарушение на чл. 246, ал. 3 от НПК, а и от обстоятелството, че по отношение на него поначало е неприложима разпоредбата на чл. 369, ал. 4 от НПК. Този подсъдим не се е възползвал от процесуалната си възможност да поиска съдебно разглеждане на делото му по правилата на Глава двадесет и шеста от НПК и следователно възраженията му могат да бъдат разгледани само на плоскостта на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, като в тази насока вече бе обсъдено отсъствието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК с оглед претендираните недостатъци на обвинителния акт. За пълнота на изложението следва да се посочи още, че обсъжданото правомощие на въззивния съд по чл. 334, т. 4, пр. 2 от НПК може да се приложи само в случаите на инициирана процедура и при наличие на предвидените предпоставки от особените правила по Глава двадесет и шеста от НПК (отм. глава – ДВ, бр. 32 от 2010 г., нова глава, бр. 71 от 2013 г.). В хипотезата на чл. 369, ал. 4 от НПК – ако до изтичане на едномесечния срок по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или го внесе, но съществените процесуални нарушения не са отстранени или са допуснати нови – процедурата по Глава двадесет и шеста се задължително се финализира с прекратяване на наказателното производство. Когато това не е сторено, а делото бъде разгледано и решено въпреки наличието на специалните основания за прекратяването му, процедурата по Глава двадесет и шеста очевидно не е приключила, като всяка следваща инстанция може и следва да отстрани допуснатото нарушение чрез отмяна на постановените актове и прекратяване на наказателното производство (чл. 334, т. 4, пр. 2 от НПК, чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК). Процесуална възможност да направи това съществува и за състава на първоинстанционния съд, ако съдията-докладчик е пропуснал да констатира наличието на неотстранени или нови процесуални нарушения и не е приложил разпоредбата на чл. 369, ал. 4 от НПК. (В този смисъл са постановени Р № 14 от 25.02.2009 г., І н. о., Р № 467 от 19.12.2011 г. по н. д. № 2442/2011 г., І н. о., Р № 261 от 21.07.2014 г. по н. д. № 552/2014 г., І н. о. на ВКС). В светлината на така застъпеното разбиране настоящият състав на ВКС не споделя позицията на първоинстанционния съд, който също е оставил без уважение искането на адв. В. за прекратяване на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 от НПК, но поради липсата на процесуална възможност за това в стадия на съдебното заседание с оглед разпоредбата на чл. 289, ал. 1 от НПК, препращаща ограничително към основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 и ал. 4 от НПК. Правилни са разсъжденията на АСпНС, залегнали на л. 22 от атакувания съдебен акт, че прекратителното основание по чл. 369, ал. 4 от НПК е особено, извън формулираните по чл. 24, ал. 1 и ал. 4 от НПК общи основания за прекратяване на наказателното производство, като следва да бъде приложено независимо от съответния стадий на съдебната фаза. Все в тази връзка следва да се подчертае, че изменението на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК в съдебно заседание принципно не би могло да санира съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт (ако такива бяха допуснати в действителност), каквото незаконосъобразно становище е застъпил първоинстанционният съд. Такъв подход допълнително би злепоставил правото на защита на подсъдимите. Приложението на института на изменението на обвинението във всички случаи изисква разглеждането на делото да е започнало законосъобразно въз основа на процесуално годен обвинителен акт, изготвен в съответствие с изискванията на чл. 246 от НПК. Съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението е налице, когато на подсъдимия се вменяват в отговорност нови факти, извън конкретно описаните в обвинителния акт, които не са му били известни като включени в обхвата на неговото обвинение и по които поради тази причина той не се е защитавал. Неяснотата обаче на самото първоначално обвинение не може да се отстранява по реда на чл. 287, ал. 1 от НК, защото в такъв случай не са налице основания за разглеждане на делото в съдебно заседание въобще. Прокурорът може да повдигне ново обвинение на основание съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, когато на съдебното следствие установи, че извършеното от подсъдимия деяние е различно от описаното в обвинителния акт, но не и когато предявеното с обвинителния акт обвинение е неясно, непълно или вътрешно противоречиво. В такава хипотеза се касае до допуснато на досъдебната фаза процесуално нарушение, което в първата инстанция би могло да бъде отстранено само по реда на чл. 249, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК, респ. на чл. 288, т. 1 от НПК. В касационните жалби на защитниците на подсъдимите П. и Д. не са посочени други конкретни процесуални нарушения, които настоящата инстанция да обсъди. Аргументите на адв. В., че по отношение на престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК не били установени никакви конкретни действия по сговаряне на двамата подсъдими, както и възраженията на адв. С. относно недоказаността на обвиненията срещу подсъдимия Д., по съществото си са насочени срещу правилността на възприетите от двете съдебни инстанции фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на инкриминираните по отношение на подсъдимите деяния. С жалбите, предмет на разглеждане в настоящото производство, директно се претендира ВКС да пререши делото, като оправдае подсъдимите. Такива правомощия касационната инстанция няма. В частност доводите на касатора Д., макар формално да са мотивирани с позоваване на „нарушение на материалния закон”, представляват буквално възражения за необоснованост на съдебните актове, което показва, че жалбоподателят не разграничава процесуалните правомощия на касационния съд от тези на въззивния. Контролът, който касационната инстанция осъществява в настоящото производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпросите за достоверността на доказателствените материали, решени от предходните инстанции. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно основание за проверка на атакуваните съдебни актове, поради което настоящият състав не дължи отговор на доводи, извън обхвата на посочените в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Като инстанция „по правото”, процесуалните задължения на ВКС се свеждат само до проверка за спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект ВКС не установи наличието на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при постановяване на решението по ВНОХД № 169/2015 г. по описа на АСпНС. При извеждането на значимите за обективната и субективна съставомерност на престъпната деятелност на подсъдимите И. П. и Д. Д. обстоятелства е спазен регламентираният процесуален ред. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. В доказателствената дейност на съда няма процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съдебния акт. При изготвянето на въззивното решение не са допуснати съществени непълноти. Съдържанието му не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на АСпНС оплаквания срещу присъдата на СпНС са били пренебрегнати и не са получили отговор. Фактологията на инкриминираните деяния е много подробно развита в атакуваното решение, като на л. 6 – л. 15 от въззивния съдебен акт са изброени и обстойно изследвани поотделно и в общата им съвкупност всички доказателствени материали, обусловили фактическите констатации на въззивната инстанция, кореспондиращи изцяло по съдържание и с приетите от СпНС факти. Всички възражения на защитниците са били обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е било преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от въззивния съдебен състав аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимите, по-специално подсъдимия Д., който голословно оспорва доказателствената обезпеченост на осъдителните изводи на съда, от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав. С оглед изложеното ВКС може да обобщи, че констатациите и изводите на съдилищата по същество се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, поради което вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е правилно формирано и в процесуален план законосъобразно обективирано в постановените съдебни актове. В пределите на установените фактически положения съставът на АСпНС е приложил правилно и точно материалния закон. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение (л. 15 – л. 20) почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВКС и се споделят от настоящия касационен състав. Релевираният в жалбите касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е декларативно формулиран и се извежда единствено като следствие от претенциите за фактическа необоснованост на съдебните актове, които ВКС не може да обсъжда. В касационните жалби не са изложени други конкретни доводи за материална незаконосъобразност, които настоящият съдебен състав да обсъди. ВКС констатира, че възраженията на защитниците на подсъдимите П. и Д. за допуснати нарушения при индивидуализацията на наказанията им са основателни. В настоящия казус на специална преценка подлежи прекомерната продължителност на наказателното производство, който фактор има самостоятелно значение за справедливостта на наложените наказания. Видно е от материалите по делото, че наказателният процес се води вече над десет години, считано от момента на започването на досъдебното производство № Д 651/2005 г. срещу двамата подсъдими И. П. и Д. Д.. Посоченият срок категорично следва да бъде окачествен като неразумно дълъг. Забавянето се дължи изцяло на поведението на компетентните органи, без привлечените към наказателна отговорност лица да са допринесли за него по някакъв начин с поведението си. Това обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. Съгласно критериите, формулирани в решението на ЕСПЧ по делото „Д. и Х. срещу България”, § 128, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, § 1 по „достатъчно ясен начин” и да компенсират подсъдимия „по изричен и измерим начин”. Това означава, че: - Съдебните органи следва да изведат недвусмислена констатация за допуснато нарушение на разумните срокове за разглеждане на делото и да посочат причините за това (доколко се дължи на поведението на подсъдимите и доколко на поведението на компетентните власти); - Компенсацията следва да бъде изрична и реална – да е от такова естество и в такъв обем, че практически да облекчат положението на подсъдимия и да възстановяват накърнените му права. Затова нарушението на разумния срок за разглеждане и решаване на делата се преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й, включително и като такова с изключителен характер. Съдебните органи следва да конкретизират каква точно компенсация следва да се предостави на подсъдимите, т.е. конкретния размер на намалението на дължимото се наказание. Практическото приложение на този механизъм изисква в хипотезите на нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ съдилищата 1) да посочат какво би било полагаемото се на подсъдимите по правилата на НК наказание, ако не беше допуснато нарушението, и 2) да уточнят конкретния размер на редукцията. (Този способ на редукция е разяснен и в решение № 299 от 12.06.2013 г. по н.д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о.); - Възможността да се иска намаляване на наказанието трябва „да е установена като право за осъденото лице”. Тази компенсаторна мярка не следва да бъде игнорирана или заобикаляна с доводи за обществената опасност на деянието. Дори и при най-тежките престъпления, надхвърлянето на разумните срокове на разглеждане на делото задължително се отчита като смекчаващ наказанието фактор, с което се цели справедливо обезщетяване на ограниченията, неизбежно понесени от подсъдимия следствие дългия период на неизясненост на наказателноправното му положение. Застъпената от двете съдебни инстанции позиция, че обществената опасност на конкретните деяния на подсъдимите не позволява приложението спрямо тях на правилата по чл. 55 от НК, би могла да бъде споделена, само ако наказателният процес срещу тях се беше развил в разумни срокове. Изтъкнатата в съдебните актове на СпНС и АСпНС съвкупност от смекчаващи обстоятелства поначало е обусловила извод за определяне на полагаемите се на подсъдимите наказания при превес на смекчаващите обстоятелства. При индивидуализацията им е следвало да се отчетат допълнително обширните оправдателни диспозитиви за определени части от обвиненията. Необходимо е било да се съобрази и обстоятелството, че в разглеждания случай с оглед забраната на чл. 355, ал. 2 от НПК максималните наказания, които биха могли да бъдат наложени на подсъдимите за престъпленията по чл. 321, ал. 6 от НК и по чл. 244 от НК не надхвърлят три години лишаване от свобода, а за извършените самостоятелно от подсъдимия П. престъпления по чл. 354а и чл. 339, ал. 1 от НК – съответно една година лишаване от свобода и пробация. Такъв извод се налага при проследяването на последователното процесуално развитие на наказателното производство, от което е видно, че след постановяването на въззивната присъда № 4 от 07.10.2010 г. по ВНОХД № 243/2010 г. по описа на ВАС, с която са били определени посочените наказания, по-нататъшният ход на производството е бил иницииран само по жалби на подсъдимите, без да има съответен протест за увеличаване на наказанията им. ВКС оценява констатираното дългогодишно забавяне на наказателното производство за твърде значимо по продължителност и го дефинира като смекчаващо обстоятелство с изключителна тежест и значение. С оглед на това дължимите наказания на подсъдимите следва да бъдат значително редуцирани по механизма на чл. 55 от НК като полагаща се компенсация за неразумно дълготрайния ход на процеса. Наказанията за извършените от подсъдимия И. П. престъпления следва да се определят, а именно: за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК – пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от две години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от две години; за престъплението по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 1 от НК (Ред., ДВ, бр. 24 от 2005 г.) при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК – пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години; за престъплението по чл. 354а, ал. 3, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК – лишаване от свобода за срок от осем месеца и глоба в размер на 2 000 лв. Определеното по отношение на подсъдимия П. по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода следва да бъде намалено на осем месеца, а определеният му изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 от НК следва да бъде ограничен на три години. Приложението на чл. 23, ал. 3 от НК –присъединяването на наложената глоба в размер на 2 000 лева – следва да бъде отменено като постановено в нарушение на чл. 355, ал. 2 от НК, тъй като с цитираната по-горе присъда № 4 от 07.10.2010 г. по ВНОХД № 243/2010 г. по описа на ВАС глобата не е била присъединена към най-тежкото наказание, срещу което прокурорът не е подал протест. Наказанията за извършените от подсъдимия Д. Д. престъпления следва да се определят: за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК – пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години, а за престъплението по чл. 244, ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 1 от НК (Ред., ДВ, бр. 24 от 2005 г.) при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК – пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години. По реда на чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Д. следва да се наложи общо наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години, а приложението на чл. 68, ал. 1 от НК, както и определеният му строг режим на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода следва да бъдат отменени. Въз основа на изложените аргументи ВКС прие за частично основателни доводите на защитниците на подсъдимите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция чрез изменение на атакувания съдебен акт в посочения смисъл. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 32 от 07.12.2015 г., постановено по ВНОХД № 169/2015 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, в частта за наложените на подсъдимите И. Н. П. и Д. А. Д. наказания, като: ЗАМЕНЯВА на основание на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК наложеното на подсъдимия И. Н. П. наказание една година и шест месеца лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК с наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от две години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от две години; ЗАМЕНЯВА на основание на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК наложеното на подсъдимия И. Н. П. наказание три години лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 1 от НК (Ред., ДВ, бр. 24 от 2005 г.) с наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години; НАМАЛЯВА на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наложеното на подсъдимия И. Н. П. наказание една година лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1, вр. чл.2, ал. 2 от НК на осем месеца лишаване от свобода; НАМАЛЯВА определеното на подсъдимия И. Н. П. по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от три години на осем месеца лишаване от свобода и ОТМЕНЯ приложението на чл. 23, ал. 3 от НК – присъединяването на наложената глоба в размер на 2 000 лева към определеното най-тежко наказание; НАМАЛЯВА определения на основание чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия И. Н. П. изпитателен срок на три години, считано от влизането на присъдата в сила. ЗАМЕНЯВА на основание на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК наложеното на подсъдимия Д. А. Д. наказание две години лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК с пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години; ЗАМЕНЯВА на основание на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК наложеното на подсъдимия Д. А. Д. наказание две години лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 244, ал. 1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 1 от НК (Ред., ДВ, бр. 24 от 2005 г.) с пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години; ОПРЕДЕЛЯ по реда на чл. 23, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Д. А. Д. общо наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от три години с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от три години; ОТМЕНЯ решението в частите относно приложението на чл. 68, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Д. А. Д., както и относно определения му строг първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите части. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.