Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
София, 04.03.2020 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3485 от 2019 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№4265/05.03.2019г., идентична по съдържание с касационна жалба с вх.№5937/25.03.2019г., подадени от М. Б. Я. срещу решение №146/16.01.2019г. на Софийски апелативен съд, 2-ри състав по в.гр.д.№1175/2018г., в частта, му, в която липсва произнасяне на съда по пълния размер на вземането на ищеца, от който ищецът е предявил уважения от съда частичен иск. Поддържа, че при уважаване на претенция, предявена като частичен иск, в диспозитива на решението следва да се посочи и пълният размер на вземането.
В изложението към така подадената касационна жалба поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса при произнасяне по частичен иск следва ли съдът да установи размера на основната претенция, ако да – следва ли да го включи в диспозитива.
Срещу решение №146/16.01.2019г. на Софийския апелативен съд, 2-ри състав, постановено по в.гр.д.№1175/2018г. е подадена касационна жалба от М. И. В. и Д. Б. Я. в частта, с която са осъдени да заплатят на основание чл.61, ал.2 ЗЗД сумите от по 32250.00лв., представляващи припадащата се на дела им част от разноските за подобренията, извършени от М. Б. Я. в съсобствения на страните недвижим имот, представляващ УПИ ....-... в кв.... по плана на [населено място], които подобрения се изразяват в построяване в имота на пристройка към жилищна сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120кв.м., дървена конструкция – тип барбекю с площ от 90.00 кв.м. с височина на билото 2.5м. и дървена конструкция – тип барбекю с площ от 90.00кв.м. и височина на билото 3.5м., котелно помещение – едноетажна постройка, свързана със старата жилищна сграда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В изложението към така подадената касационна жалба касаторите-ответници поддържат, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1.Следва ли да бъде съобразена волята на собствениците относно желанието им да премахнат подобренията в имота си и същата основание ли е за отхвърляне на иска за заплащане на тези подобрения по реда на чл.61, ал.2 ЗЗД /противоречие с разрешението, дадено в решение №1050/19.11.2008г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№1620/2007г./;
2.Зависи ли присъждането на обезщетение за подобрителя от отношението на собственика към подобренията в имота му, приемането на подобренията от собственика и от обстоятелството дали работата е водена уместно /противоречие с разрешението, дадено в решение №238/19.08.2013г. по гр.д.№1012/2012г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №85/24.06.2014г. по гр.д.№1157/2014г. на Второ ГО на ВКС; решение №385/08.02.2016г. по гр.д.№6740/2014г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №228/13.12.2016г. по гр.д.№5571/2015г. на Трето ГО на ВКС/;
3.От кой момент започва да тече погасителната давност за присъждане на обезщетение по чл.61, ал.2 ЗЗД за подобрения, извършени от съсобственик по отношение на частта от имота, която държи за другия съсобственик /противоречие с разрешението, дадено в решение №41/24.02.2014г. по гр.д.№6652/2013г. на Първо ГО на ВКС; решение №371/29.10.2015г. по гр.д.№1385/2012г. на Четвърто ГО на ВКС/;
4.Какво следва да е поведението на въззивния съд, ако приеме, че първоинстанционният съд не е определил в доклада си правилно правната квалификация на предявения иск и длъжен ли е да даде указания за установяване на фактите и обстоятелствата по новата правна квалификация на разглеждания от него иск / противоречие с разрешението, дадено в решение №96/05.08.2016г. по т.д.№907/2015г. на Второ ТО на ВКС; определение №394/19.04.2016г. по гр.д.№1038/2016г. на Трето ГО на ВКС; решение №46/25.05.2017г. по т.д.№572/2016г. на Първо ТО на ВКС/.
Касаторите-ответници поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационното обжалване и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като считат, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса има ли отношение търпимостта на извършените незаконни строежи към дължимостта на определеното от съда обогатяване, който има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по който няма трайно установена съдебна практика.
При неточно формулиране на поставените въпроси и некоректно посочване на противоречивата съдебна практика молят съдът да преформулира въпросите и да посочи практиката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на която обжалваното решение противоречи.
Поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по реда на чл.280, ал.2 ГПК, предложение последно, като считат за очевидно неправилен изводът на съда, че следва да заплатят извършените от М. Я. подобрения, въпреки че не желаят да ги ползват занапред, не ги считат за полезни за имота, някои от тях са направени така, че функционално обслужват единствено имота /къщата/ на ищеца и те не биха могли реално да ги ползват, като дори им пречат да ползват имота и като незаконни строежи са заявили недвусмислено желанието си да бъдат премахнати.
На 22.05.2019г. М. Б. Я. е подал насрещна касационна жалба с вх.№10204, с която обжалва въззивното решение на САС само в частта, в която е прието, че няма правата по чл.72 или чл.74, ал.2 ЗС, като поддържа, че качеството „владелец“ по смисъла на тези разпоредби би следвало да се преценява към момента на извършване на подобренията, независимо от обстоятелството, че с влязло в сила решение по гр.д.№796/2016г. правото му на собственост въз основа на давностно владение е отречено.
В изложението към насрещната жалба поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал., т.3 ГПК по въпроса към кой момент трябва да се преценява качеството на подобрителя като владелец с оглед правата му по чл.74, ал.2 ЗС.
М. Б. Я. е предявил срещу М. И. В. и Д. Б. Я. при условията на обективно и субективно съединяване главен иск за заплащане стойността на подобрения, извършени от него в съсобствен между страните недвижим имот на основание чл.72, ал.1 ЗС и акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, а при условията на евентуалност иск за заплащане стойността на същите подобрения, но на основание чл.74, ал.1 ЗС и акцесорен на него иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Искът за заплащане стойността на извършените в съсобствения имот подобрения е предявен от М. Б. Я. като частичен. Посочено е, че пълният размер на претендираната от ответниците сума е 64500лв. или по 32250лв. от всяка една от тях, като част от общо дължимата сума от 126500лв.
С решение №5606/08.11.2017г., постановено по гр.д.№217/2016г. по описа на Окръжен съд-Благоевград е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл.72, ал.1 ЗС във вр. с чл.74, ал.2 ЗС от М. Б. Я. против М. И. В. и Д. Б. Я. за заплащане на сумата от по 32 250лв. от всяка една от тях като обезщетение за извършени от него в качеството му на добросъвестен владелец подобрения в съсобствения им имот, представляващ УПИ ....-..., кв.... по плана на [населено място], [община], целият с площ от 990кв.м., като подобренията се изразяват в построяване в имота на пристройка към жилищна сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120кв.м., дървена масивна конструкция – барбекю с площ от 90кв.м. на било 2.50 метра, разположено в северозападната част на парцела и дървена конструкция тип барбекю с площ 90кв.м. и височина на билото 3.50 метра, разположена в югозападната част на парцела, както и котелно помещение-едноетажна постройка, свързана със старата жилищна сграда, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Със същото решение М. И. В. и Д. Б. Я. са осъдени да заплатят на М. Б. Я. по 32250лв. всяка една от тях, представляващи разноски за направените от М. Б. Я. подобрения, които е направил в съсобствения им имот /УПИ ...-..., кв... по плана на [населено място]/ в качеството на недобросъвестен владелец.
Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано пред Софийския апелативен съд от М. И. В. и Д. Б. Я.-С. в частта, с която са осъдени да заплатят на М. Б. Я. по 32250лв. всяка една от тях, както и от М. Б. Я. в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.72, вр. чл.74, ал.2 ЗС, като и във въззивната жалба М. Б. Я. е поддържал, че тъй като исковете са частични, в диспозитива следва да се посочи, че присъдените суми са частична претенция от общ иск в съответния посочен размер. Изрично искане в този смисъл се съдържа във въззивната жалба.
Според настоящия състав с оглед приетото в т.2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. на ОСГТК на ВКС / че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право/ неотразяването в диспозитива на съдебното решение на пълния размер на предявеното като частично вземане съставлява очевидна фактическа грешка, ако в мотивите на решението, както в настоящия случай, е посочен пълният размер на вземането, както и че искът е предявен като частичен. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, поставен от касатора М. Б. Я. в касационни жалби вх.№4265/05.03.2019г. и №5937/25.03.2019г.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че с влязло в сила на 24.03.2016г. решение №2556 от 23.06.2014г. по гр.д.№1195/2012г. на РС-Разлог, е признато за установено по отношение на М. Я., че М. В. и Д. Я. са собственици по наследство и приращение общо на ½ ид.част от процесни недвижим имот, съставляващ УПИ ...-... от кв.... по плана на [населено място], [община], целият с площ от 990кв.м., както и на сградите в него, а именно пристройка към жилищната сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120кв.м., дървена конструкция тип барбекю с площ от 90кв.м. на било 2.50 метра, разположено в северозападната част на парцела и дървена конструкция тип барбекю с площ 90кв.м. и височина на билото 3.50 метра, разположена в югозападната част на парцела, както и котелно помещение-едноетажна постройка, свързана със старата жилищна сграда, като М. Я. е осъден да предаде владението на гореописаната ½ идеална част. Посочено е, че със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Я. насрещен иск за установяване, че е придобил целия спорен недвижим имот чрез давностно владение, упражнявано в периода от 1985г. до 2012г. За безспорно е прието също така, че в периода от 1997г. до 2005г., преди предявяване на ревандикационния иск, М. Я. е извършил в имота множество подобрения, установени по вид, количество и стойност както от приетите по делото основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза, така и от показанията на разпитаните по делото свидетели Х. К., Д., К. и М. Р.. Взето е предвид, че според вещото лице описаните в исковата молба двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120кв.м., двете едноетажни барбекюта в западната част на парцела, двата навеса в западната част на парцела и котелното помещение в северната му част, съществуват на място, като увеличената стойност на имота в следствие на доказаните подобрения възлиза на сумата общо от 232560лв., а стойността на разноските за подобренията към датата на заключението – в размер на 197 662лв.
Посочено е, че по делото е спорно дали подобренията са били извършени със знанието и без противопоставянето на съсобствениците, респ. на техния наследодател, като е прието, че това твърдение не е установено от показанията на разпитаните по делото свидетели – според св.Д.Р., докато се извършвал строежът, наследодателят на ответниците е минавал по улицата, но не се е отбивал при майсторите, като свидетелят не е сигурен дали е видял строежа, макар да допуска това обстоятелство; св.К. нито е чувал, нито е виждал някой да идва и да се интересува от строящите се обекти; свидетелят М.Р. е виждал в старата къща майката на ищеца, както и дъщерите на леля Б., но не сочи дали те са посещавали имота именно през времето, в което са извършени подобренията; св.К.Р. не знае дали съсобственичките М. В. и Д. Я. са се съгласявали да се правят „такива неща“ в имота, а св.В. С. е заявила, че лично тя е уведомила ответниците за извършените строителни работи едва след като всички подобрения в имота им вече били извършени.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че са налице извършени подобрения от съсобственик в съсобствен имот, като предвид влязлото в сила решение между същите страни, с което е съдебно отречено владението на М. Я. върху имота, включително и за процесния период, в който са били направени подобренията, въпросите за последиците, свързани с твърдяното от Я. владение, не могат да бъдат пререшавани. Изложени са съображения, че щом със сила на присъдено нещо е прието, че М. Я. не е бил владелец на имота, тъй като не е изменил намерението си да бъде такъв, нито е манифестирал такова по отношение на съсобствениците си, той няма право да търси ликвидиране на отношенията си с тях по повод направените от него подобрения в съсобствения имот на плоскостта на владението и въз основа на материално-правните норми, уреждащи тази материя. Прието е, че М. Я. няма правата нито на добросъвестен, нито на недобросъвестен владелец, тъй като с влязло в сила решение е установено между спорещите страни, че той не е бил владелец изобщо. С оглед на това е прието, че М. Я. няма право на увеличената стойност на имота вследствие на извършените подобрения, с каквито права разполагат само добросъвестният владелец и приравненият на него такъв.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която преценката дали едно лице има качеството „владелец“ или „държател“ се основава на наличието, респ. липсата на правно основание за упражняване на фактическата власт, вкл. и в отношенията между съсобственици и ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена / ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г.; решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г., Първо ГО на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС; решение №37/26.03.2018г. по гр.д.№1969/2017г., Второ ГО на ВКС и др./. С Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд, р. I, е прието, че при разрешаването на въпроса кога вещта се владее и кога е налице държане, следва да се изхожда от законната презумпция на чл. 69 ЗС, че до доказването на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее. Съдебната практика приема и това, че за да се придаде на извършилия подобрения в чужд имот качеството владелец, следва да се изложат мотиви относно фактите, даващи основание да се приложи разпоредбата на чл. 69 ЗС, а именно - относно намерението на подобрителя да държи имота като свой, извършвайки действия, които запълват съдържанието на правомощията на собственика /напр. решение № 402 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 4748/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., по чл. 290 ГПК/. Конкретното правно качество, в което едно лице се е намирало при извършване на подобрения, е предмет на доказване по всяко дело / решение №180/17.12.2015г. по гр.д.№2921/2015г., Първо ГО на ВКС/. С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е изложил съображенията си досежно доказването на правното качество, в което касаторът М. Я. се е намирал при извършване на подобренията, съобразявайки силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по предявения от него като насрещен установителен иск за собственост. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в насрещната касационна жалба въпрос.
В обжалваното решение е посочено, че е възможно съсобственикът да извършва подобрения в съсобствен имот в качеството на негов владелец, но само ако е изменил основанието, на което държи имота във владение изцяло за себе си, но е прието, че настоящият случай не е такъв.
С оглед на това въззивният съд е приел, че знанието за извършването на подобренията, съгласието или противопоставянето от страна на останалите съсобственици, имат значение единствено за правното основание, на което подобрителят може да търси изравняване на имуществените сфери – по чл.30, ал.3 ЗС, ако подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици; по чл.61, ал.2 ЗЗД, ако такова съгласие липсва, или по чл.59 ЗЗД, когато те са се противопоставили изрично. Поради това е прието, че в частта, с която искът, основан на чл.74, ал.2 ЗС във вр. с чл.72, ал.1 ЗС, е отхвърлен, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По евентуалния иск за присъждане на припадащата се част от разходите за извършените подобрения от останалите съсобственици, които се ползват от тях, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е възприел посочената от ищеца правна квалификация на иска като такъв по чл.74, ал.1 ЗС.
Изложени са съображения, че определянето на правното основание на иска представлява издирване на съответната приложима към конкретния спор правна норма въз основа на наведените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства и изведения въз основа на тях петитум. Прието е, че в случая в обстоятелствената част ищецът е посочил, че ответниците са съсобственици общо на ½ ид.част от имота, а той - на останалата ½ ид.част от него, като за подобренията, които е извършил в него при съдебно отречено владение, претендира изплащането на половината от стойността им, при твърдения, че тези подобрения са извършени без тяхното противопоставяне и при липса на такива за предварително дадено съгласие или за изрично противопоставяне от останалите съсобственици. С оглед на това въззивният съд е приел, че приложимата към случая правна норма е тази на чл.61, ал.2 ЗЗД, тъй като съсобственикът, извършил подобрения в съсобствен имот без предварителното съгласие на останалите, осъществява състава на водене на чужда работа без пълномощие, предприета и в негов /на съсобственика-подобрител/ интерес, понеже полезността на подобренията ползва всички съсобственици.
Прието е, че в тези случаи заинтересованите съсобственици отговарят през гестора и дължат обезщетение за припадащата се на дела им част от разноските, с които той е обеднял, до размера на обогатяването си, съизмеримо с увеличената стойност на съсобствения имот вследствие на подобренията, като в процесния случай според заключението на вещото лице направените от ищеца разноски възлизат на сумата от 197 662лв., а увеличената стойност на имота от тях – на 232 560лв. Поради това вземането му спрямо ответниците е определено до размер на сумата от 98 831лв. /половината от 197 662лв./, с които той е обеднял и които са под размера на обогатяването им със сумата от 116 280лв. /половината от 232 560лв./.
Само предвид грешната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която ответниците са били осъдени да заплатят по 32250лв. всяка една от тях и вместо това исковете бъдат уважени в същия размер, но на основание чл.61, ал.2 ЗЗД.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива към настоящия момент практика на ВКС / решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо ГО; решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.; решение №122/02.07.2015г. по гр.д.№291/2015г., Първо ГО на ВКС; решение №108/08.07.2015г. по гр.д.№415/2015г., Първо ГО на ВКС/, според която въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска, както и че ако съдът констатира недобросъвестно владение, при установени от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска като иск по чл.72, ал.1 ЗС.
Сочените от касаторите М. В. и Д. Я. актове на тричленни състави на ГК и ТК на ВКС не обосновават наличие на поддържаното от тях основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за задълженията на въззивния съд в подобна хипотеза. На първо място по причина, че в тези съдебни актове не е разглеждана хипотеза, в която въззивният съд е променил правната квалификация на заявената претенция. В решение №96/05.08.2016г., постановено по т.д.№907/2015г. по описа на Второ ТО на ВКС е прието, че въззивният съд, предвид правомощията на въззивната инстанция, не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил само въведени от спорещите страни възражения, факти и обстоятелства и се е произнесъл по надлежно очертания предмет на спора.
В решение №46/25.05.2017г., постановено по т.д.№572/2016г. по описа на Първо ТО на ВКС е прието, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са събрани по делото. В настоящия случай така установените от съдебната практика правила са изцяло съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.
И в двете решения на тричленни състави на ТК на ВКС въпрос, касаещ промяна в правната квалификация и действията, които въззивният съд следва да извърши в подобна хипотеза, не е бил разрешаван.
Определение №394/19.04.2016г., постановено по реда на чл.288 ГПК по гр.д.№1038/2016г. по описа на Трето ГО на ВКС пък не представлява акт, с който състав на ВКС се произнася по правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите М. В. и Д. Я. основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос, включително и в хипотеза на уточняване на същия с оглед представените с изложението актове на състави на ВКС.
По въпроса за задълженията на въззивния съд при непълен или неточен доклад на първоинстанционния съд е дадено задължително тълкуване в т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящия случай обаче, доколкото въззивният съд е приел, че работата е била предприета и в собствен интерес и приложение следва да намери разпоредбата на чл.61, ал.2 ЗЗД, то обстоятелството дали работата е била предприета уместно и управлявана добре в чужд интерес, за което касаторите поддържат, че е следвало да бъде изяснено по делото и за което въззивният съд не е дал указания, е ирелевантно.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че подобренията не са узаконени и подлежат на премахване, поради което и заплащането им не се дължи. Прието е, че това твърдение се опровергава от приетото като доказателство по делото удостоверение за търпимост по §127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ.
Според настоящия състав не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали следва да бъде съобразена волята на собствениците относно желанието им да премахнат подобренията в имота и същата представлява ли основание за отхвърляне на иска за заплащане на тези подобрения по реда на чл.61, ал.2 ЗЗД, тъй като в настоящия случай през 2012г. М. В. и Д. Я. са предявили срещу М. Я. по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението именно на постройките, за изграждането на които М. Я. претендира присъждане на обезщетение по настоящето дело, и с решение №2556/23.06.2014г. на Районен съд – Разлог по гр.д.№195/2012г. искът им е уважен за ½ идеална част от имота. Това обстоятелство, което недвусмислено сочи на намерение за ползване на подобренията, е взето предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и сочи на такава особеност в настоящия случай, която прави сочената в изложението практика на ВКС неприложима, още повече, че иск за премахване на подобренията не е бил предявяван преди или едновременно с претенцията за предаване владението върху дворното място, в което те са построени /в този смисъл решение № 315/25.10.2012 г. по гр.д. № 1189/2011 г., Първо ГО на ВКС./ . По въпроса дали в подобна хипотеза следва да се съобрази волята на съсобствениците относно желанието им да премахнат подобренията с оглед определянето им като незаконен строеж въззивният съд изцяло се е съобразил с константната практика на ВКС, както и с даденото в т.ІІ.7 на ППВС № 6/74г. тълкуване, според което незаконните строежи не се заплащат като подобрения, само ако подлежат на премахване, освен ако собственикът на имота желае да ги запази, като при определяне на стойността им се държи сметка за евентуалното им премахване. Кога един строеж е незаконен и подлежи на премахване се определя от техническите органи съгласно разпоредбите на действащото законодателство.
Възражението на ответниците по иска за погасяване на претенциите по давност е прието за неоснователно по съображения, че погасителната давност за вземанията на извършилия подобрения в съсобствен имот спрямо другия съсобственик започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а вземанията на съсобственика спрямо останалите съсобственици за извършени подобрения в съсобствения имот ставата изискуеми от момента на поканата.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения според настоящия състав е налице основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатия от касаторите М. В. и Д. Я. въпрос от кой момент започва да тече погасителната давност за присъждане на обезщетение по чл.61, ал.2 ЗЗД за подобрения, извършени от съсобственик по отношение на частта от имота, която държи за другия съсобственик.
В представеното с изложението решение №371/29.10.2015г., постановено по гр.д.№1385/2012г. по описа на Четвърто ГО на ВКС е изведено общото правило, че за всички вземания давностният срок тече от датата на тяхната изискуемост, но изискуемостта настъпва в различен момент според източника на задължението : при договорен източник давността тече от датата, на която е следвало да бъде изпълнено задължението или от момента на възникването му, ако задължението е безсрочно, докато при извъндоговорните източници на задължения, предвид тяхното естество и невъзможността да има съгласие за момента на възникването им, давността за кореспондиращите им вземания тече във всеки случай от датата на възникването им, с изключение на деликтните вземания, когато авторът на противоправното поведение не е известен – в този случай давността, съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД тече от откриване на дееца.
В случая настоящият състав приема, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел тълкуване на начина, по който този общ принцип намира приложение в хипотеза на присъждане на обезщетение по чл.61, ал.2 ЗЗД, доколкото в подобна хипотеза в отношения между съсобственици поставеният въпрос не е получил категоричен отговор в практиката на ВКС, съдържаща се в отговор на правен въпрос в постановени по реда на чл.290 ГПК решения – в соченото от касаторите решение №41/24.02.2014г., постановено по гр.д.№6652/2013г. от състав на Първо ГО на ВКС действително е прието, че погасителната давност по вземанията, упражнени с иска при квалификацията на чл.61, ал.2 ЗС, започва да тече от момента на извършване на разноските, защото тогава настъпва тяхната изискуемост по смисъла на чл.114, ал.2 ЗЗД, но изводът се съдържа в мотивите на решението при разрешаване на спора по същество и това решение не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №146/16.01.2019г., постановено от 2-ри състав на Софийския апелативен съд по в.гр.д.№1175/2018г. в частта, с която М. И. В. и Д. Б. Я. са осъдени да заплатят на основание чл.61, ал.2 ЗЗД на М. Б. Я. сумите от по 32250.00лв., представляващи припадащата се на дела им част от разноските за подобренията, извършени от М. Б. Я. в съсобствения на страните недвижим имот, представляващ УПИ ...-... в кв.... по плана на [населено място], които подобрения се изразяват в построяване в имота на пристройка към жилищна сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120кв.м., дървена конструкция – тип барбекю с площ от 90.00 кв.м. с височина на билото 2.5м. и дървена конструкция – тип барбекю с площ от 90.00кв.м. и височина на билото 3.5м., котелно помещение – едноетажна постройка, свързана със старата жилищна сграда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №146/16.01.2019г., постановено от 2-ри състав на Софийския апелативен съд по в.гр.д.№1175/2018г. по подадените от М. Б. Я. касационни жалби с вх.№4265/05.03.2019г. и вх.№5937/25.03.2019г., както и по подадената от М. Б. Я. насрещна касационна жалба.
Указва на касаторите М. И. В. и Д. Б. Я.-С. в едноседмичен срок да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер общо на 1290лв. или по 645лв. всяка една от тях и да представят доказателства, че държавната такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: