8 Р Е Ш Е Н И Е № 17 София, 21.04.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: К. Е. БОНКА ЙОНКОВА при секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 213/2010 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Р. /България/” Е.,[населено място] против решение № 108 от 02.12.2009 г. по в. гр. д. № 590/2009 г. на В. апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Р. окръжен съд решение № 17 от 15.07.2009 г. по т. д. № 19/2009 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от банката-касатор срещу Н. Д. П., Т. Ж. В., С. М. С., тримата от[населено място], и Д. А. П. от[населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 45 675 лв., произтичащо от запис на заповед от 29.06.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.09.2008 г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда за неоснователност на предявения срещу авалистите по процесния запис на заповед иск, предвид липсата на доказателства за обявена предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит, сключен между банката и издателя на записа на заповед. Развива подробни съображения в подкрепа на становището си, че поради самостоятелния и неакцесорен характер на авала спрямо менителничното задължение, което той обезпечава, авалистите не могат да противопоставят на приносителя на ефекта възражения, които издателят би могъл да направи във връзка със съпътстващата каузална сделка, каквито в случая са заявените от ответниците С. М. С. и Т. Ж. В. и уважени от съда възражения за частично погасяване на дълга /в размер на 10 000 лв./ и за неизискуемост на вземането по записа на заповед и обезпечения с него договор за банков кредит. С определение № 603 от 30.09.2009 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по следния значим за делото въпрос: допустимо ли е авалистите да релевират менителнични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение на издателя на записа на заповед. Ответницата – Т. Ж. В. – моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 26.02.2010 г. Ответникът – С. М. С. от[населено място] – счита касационната жалба за неоснователна с доводи, подробно развити в депозираната по делото писмена защита, както и в съдебно заседание от 26.01.2011 г. Ответниците – Н. Д. П. от[населено място] и Д. А. П. от[населено място], [община] – не заявяват становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за недължимост на сумата 45 675 лв. по заповед за незабавно изпълнение от 24.09.2008 г. и изпълнителен лист № 3031 от 29.09.2008 г., издадени по ч. гр. д. № 3111/2008 г. на Р. районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 29.06.2007 г., въззивният съд е приел за недоказано съществуването на вземане за посочената сума към настоящия момент. Като е отчел безспорния по делото факт, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на сключения между издателя му Я. С. Я. и “Р. /България/” Е.,[населено място] договор за банков кредит, решаващият състав е обвързал съществуването на вземането на банката към авалиралите менителничното задължение лица от съществуването на задължението на издателя на записа на заповед по каузалното правоотношение. С оглед на това е направил извод, че по отношение на сумата 10 000 лв. искът е неоснователен, тъй като тази сума е погасена още преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, а по отношение на разликата до цялата сума по записа на заповед 45 675 лв. – е приел, че липсват доказателства същата да е обявена от банката за предсрочно изискуема. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е частично неправилно. Не може да бъде споделено становището на въззивния съд, че липсата на доказателства за настъпване на предсрочна изискуемост на обезпеченото с процесния запис на заповед задължение на неговия издател, произтичащо от каузалното му правоотношение с банката-поемател /договора за банков кредит от 29.06.2007 г./, има за последица несъществуване на задължението и на лицата, авалирали същия запис на заповед. Този извод е в пряко противоречие със закона и съдебната практика. Основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 ТЗ, е, че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. Проявление на този принцип е невъзможността на авалиста да се позове на недействителността на задължението на хонората. Поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение на възражението относно формата), така и неговите лични (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Това следва от изричната разпоредба на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения (в т. ч. и лични) във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право – извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса /чл. 154 ГПК/, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста. С оглед изложените съображения, настоящият състав счита, че отговорът на приетия за значим за делото въпрос следва да бъде отрицателен: не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. В този смисъл е и произнасянето на ВКС в постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен характер за съдилищата съобразно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решение № 5 от 09.02.2010 г. Независимо, че като значим по посоченото дело не е бил поставен конкретно въпросът, може ли авалистът да противопостави на приносителя личните възражения на хонората, по необходимост е бил даден отговор и на този въпрос, доколкото същият е приет за обуславящ по отношение на значимия по делото въпрос – за валидността на авала, подписан от пълномощник на авалиста без надлежна представителна власт. Приетото в обжалваното решение е в противоречие с цитираната практика. Неправилно въззивният съд е преценил за допустимо и е уважил направеното от ответниците С. С. и Т. В. възражение за недължимост на претендираната сума, основано на договора за банков кредит от 29.06.2007 г., т. е. на каузалното правоотношение между “Р. /България/” Е.,[населено място] и издателя на процесния запис на заповед Я. Я.. Съществуването или несъществуването на задължение по този кредит в тежест на издателя на записа на заповед е ирелевантно за съществуването на задължение на лицата, авалирали издадения от него запис на заповед, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за недобросъвестност или за злоупотреба с право от страна на приносителя. Следователно, посоченото възражение не може да обуслови отхвърлянето на предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Основателно обаче е другото заявено от ответника С. М. С. възражение, а именно – възражението за липса на надлежно поето менителнично поръчителство. Разпоредбата на чл. 484, ал. 1 ТЗ предвижда, че поръчителството се дава върху менителницата или върху алонжа. Съгласно чл. 468, ал. 1 ТЗ, алонжът представлява прикрепен към менителницата лист, т. е. част /продължение/ на самия ефект. В настоящия случай не може да се приеме за установено, че представеният по делото алонж, обективиращ поетото от лицата Т. Ж. В., Д. А. П. и С. М. С. менителнично поръчителство, се отнася именно за задължението по процесния запис на заповед. От една страна, този извод произтича от различието в задължението по процесния запис на заповед и задължението по записа на заповед, посочено в алонжа. В записа на заповед, издаден от Я. Я. в полза на “Р. /България/” Е.,[населено място], е поето задължение за плащане на сумата 45 675 лв., ведно с 13 % лихва годишно върху тази сума, считано от датата на издаване на записа на заповед, докато алонжът съдържа указанието, че същият е към запис на заповед, издаден на 29.06.2007 г. от Я. С. Я. в полза на “Р. /България/” Е.,[населено място] за сумата 45 675 лв. От друга страна, различен е и начинът, по който е поето поръчителството върху самата ценна книга и върху алонжа – подписите на поръчителите Я. С. Я. и Н. Д. П., положени на лицевата страна на записа на заповед, са под текст „Авалираме това задължение, при условията, при което е поето”, а подписите на поръчителите Т. Ж. В., Д. А. П. и С. М. С. са под текст „Авалираме настоящото задължение, при условията, при което е поето”. Посоченото различие и липсата на конкретни доказателства за връзка между алонжа и процесния запис на заповед налагат извода за недоказаност на твърдението на касатора, че лицата Т. Ж. В., Д. А. П. и С. М. С. са авалирали именно този запис на заповед. Дори и да се приеме, че поетото от тези три лица менителнично поръчителство касае процесния запис на заповед и че с него се обезпечава част от задължението на издателя на записа на заповед, предявеният срещу тях иск отново е неоснователен. Безспорно, разпоредбата на чл. 483, изр. 1 ТЗ допуска авалът да се отнася само за част от дължимата по ефекта сума. За да е валидно, обаче, ограничението на отговорността на авалиста трябва да е направено изрично – с писмена бележка върху документа, подписана от авалиста. В случая такова отбелязване липсва, което има за последица недействителност на авала поради неспазване на предвидената в закона форма и съответно несъществуване на задължение за учредилите го лица. С оглед изложеното, настоящият състав приема, че по отношение на авалистите Т. Ж. В., Д. А. П. и С. М. С. не е възникнало задължение във връзка с процесния запис на заповед. Поради това, предявеният срещу тях иск е неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен. По отношение обаче на ответницата Н. Д. П. претенцията е основателна. Поради това, че подписът на същата е положен върху самия запис на заповед, а не върху алонжа, развитите по-горе съображения за недействителност на авала са неотносими. Поетият от посочената ответница авал касае именно процесния запис на заповед и е действителен от гледна точка на законовите изисквания за форма при авалиране на задължението по менителничния ефект. Поради това и доколкото тази ответница не е заявила конкретни доводи за недължимост на претендираната сума, предявеният срещу нея иск е основателен и след отмяна на въззивното решение същият следва да бъде уважен. При посочения изход на делото, ответницата Н. Д. П. следва да заплати на касатора направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 2 770.50 лв. – платени държавни такси, както и юрисконсултско възнаграждение /поисканото само за настоящата инстанция/ в размер на претендираната сума 1 007.86 лв. /а не в действителния размер на същото 1 363.50 лв./. От своя страна, касаторът „Р. /България/” Е. следва да заплати на ответницата по касация Т. Ж. В. разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 78135 от 04.02.2010 г. Искането на ответника С. М. С. за присъждане на разноски за настоящата инстанция е неоснователно, предвид липсата на доказателства за извършени такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 108 от 02.12.2009 г. по в. гр. д. № 590/2009 г. на В. апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Р. окръжен съд решение № 17 от 15.07.2009 г. по т. д. № 19/2009 г. за отхвърляне на предявения от “Р. /България/” Е.,[населено място] срещу Н. Д. П. от[населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 45 675 лв., произтичащо от запис на заповед от 29.06.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.09.2008 г. до окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземане на “Р. /България/” Е.,[населено място], [улица], към Н. Д. П. от[населено място], ул. „А. І”, № 45, в размер на сумата 45 675 /четиридесет и пет хиляди шестстотин седемдесет и пет/ лева – главница по запис на заповед от 29.06.2007 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.09.2008 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение от 24.09.2008 г. и изпълнителен лист № 3031 от 29.09.2008 г. по гр. д. № 3111/2008 г. на Р. районен съд. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 108 от 02.12.2009 г. по в. гр. д. № 590/2009 г. на В. апелативен съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Н. Д. П. от[населено място], ул. „А. І”, № 45 да заплати на “Р. /България/” Е.,[населено място], [улица] направените по делото разноски за всички инстанции и юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 4 133.50 лв. /четири хиляди сто тридесет и три лева и петдесет стотинки/. ОСЪЖДА „Р. /България/” Е.,[населено място], [улица] да заплати на Т. Ж. В. от[населено място] направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 500 /петстотин/ лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: