Р Е Ш Е Н И Е № 286 гр. София, 25 юли 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 1512/ 2011г. Производството е за възобновяване, на основание чл. 423, ал. 1 НПК, образувано по искане на задочно осъдения Б. А. С., от [населено място], за възобновяване на НОХД № 1567/ 2004г., по описа на Районен съд- гр.Сливен, наказателно отделение, и отменяване на постановената по същото дело влязла в сила присъда № 469 от 12. 05. 2005г. Молителят, лично и чрез назначения му в настоящото производство служебен защитник, поддържа искането, по изложените в него съображения, със заявеното искане. Аргументира се, че не е знаел за провежданото по отношение на него наказателно производство. Служебният защитник се позовава и на основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК, с твърдение за наличие на факти и обстоятелства, които не са били известни на съда, постановил атакувания влязъл в сила съдебен акт. След съдебно заседание е получена писмена защита от упълномощен защитник на осъденото лице, с приложено пълномощно. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането на осъдения е неоснователно, тъй като същият е знаел за воденото срещу него наказателно производство, но съзнателно се е укрил и отклонил от наказателното преследване. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в искането, становищата на страните, и в рамките на правомощията си по чл. 425, вр. чл. 423 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането е процесуално допустимо. Макар присъдата, чиято отмяна се иска в настоящото производство, да е постановена на 12. 05. 2005г. (влязла в сила на 27. 05. 2005г.), а искането за възобновяване да е с пощенско клеймо от 22. 03. 2011г. (липсва щемпел с дата на постъпване от администрацията на пенитенциарното заведение, съгласно чл. 184 НПК, по делото няма данни, въз основа на които да се направи извод, че осъденото лице е знаело за постановената присъда в един по- ранен момент, предхождащ превеждането му в Затвора- [населено място], за изпълнение на присъдата на 22. 02. 2011г., съобразно приложеното уведомително писмо на Районна прокуратура- Сливен (л. 115 от делото). Ето защо, настоящата инстанция приема, че искането е направено в срока по чл. 423, ал. 1 НПК. Разгледано по същество, е неоснователно. Съображенията за това са следните: С атакуваната присъда Сливенският районен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия Б. А. С., от [населено място], за виновен в извършено от него престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 НК, за което, и на основание чл. 54 НК, го е осъдил на четири години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при строг първоначален режим. Оправдал го е по първоначалното обвинение по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Със същата присъда подсъдимите Я. А. А. и А. Д. Т. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, предл. 2 НК, и чл. 54 НК- на по три години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, и глоба в размер на 1000 лв.- за всеки от тях. Присъдил е разноски по делото, възложени в тежест на подсъдимите по делото. Присъдата не е била обжалвана от посочения подсъдим и е влязла в сила, при условията на чл. 412, ал. 2, т. 3 НПК. Съдебното производство по НОХД № 1567/ 2004г., по описа на РС- гр.Сливен, срещу молителя С. и още две лица, е било образувано по обвинителен акт на РП- гр.Сливен, по дознание № 270/ 2004г., вх. № 551/ 2004г., по описа на същата прокуратура. С разпореждане от 30. 09. 2004г., съдията- докладчик е насрочил делото в открито съдебно заседание и е разпоредил призоваването на страните, с връчване на подсъдимите на преписи от обвинителния акт, с вписване на указания за упражняване на гарантираните им от закона процесуални права. След като призовката, адресирана до Б. С. е била върната в цялост, с отбелязване, че същият е на работа в чужбина, а майка му не желае да я получи, съдът е изискал справка от РДВР- гр.Сливен дали лицето е напускало пределите на РБ и при положителен отговор- има ли данни за завръщане в страната. С писмо рег. № 10507/ 18. 10. 2004г. РДВР- Сливен е уведомила компетентния районен съд, че С. е напуснал страната на 24. 07. 2004г., през ГКПП- К., заминавайки за Кралство Испания, с цел екскурзия и няма данни за завръщане след посочената дата. Идентични са данните, описани и в следващото уведомление от РДВР- Сливен- рег. № 11888 от 27. 11. 2004г. В първото насрочено съдебно заседание- на 1. 12. 2004г. съдът е назначил на подсъдимия С. служебен защитник, но поради отсъствието на останалите двама подсъдими, редовно призовани, делото е било отложено за друга дата. На 9. 02. 2005г. делото отново е отложено. На 6. 04. 2005г. РС- [населено място], като е взел предвид обстоятелството, установено посредством цитираните писмени справки, а именно, че подсъдимите Б. С. и А. Т. са напуснали страната и се намират в чужбина, без известен адрес и липса на данни за завръщането им, е дал ход на делото по отношение на двамата при условията на задочно производство, като им е назначил служебни защитници. По този начин е продължило съдебното производство по делото, включително и в следващото съдебно заседание- на 12. 05. 2005г., когато е постановена атакуваната влязла в сила присъда. Прегледът на материалите от досъдебното производство показва, че първоначално дознанието е започнато на 9. 03. 2004г., срещу неизвестен извършител, и на същата дата С. е бил задържан за 24 часа с постановление на дознателя, което прокурорът е удължил до 72 часа. На 10. 03. 2004г. същият е бил разпитан като уличено лице, след като е бил надлежно уведомен, че спрямо него започва наказателно преследване за престъплението, за което е признат за виновен и осъден впоследствие, с влязлата в сила присъда. Разяснени са му били правата в наказателния процес, включително и правото на адвокатска защита, каквато осъденият е ползвал- по време на досъдебното разследване е участвал неговият упълномощен защитник- адв. Ст. С.. С определение на РС- гр.Сливен, по НЧД № 408/ 2004г., от 12. 03. 2004г. по отношение на осъденото лице е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. Това определение е било потвърдено от Сливенския окръжен съд, по ВНЧД № 134/ 2004г. Впоследствие, след като с постановление на прокурор от РП- гр.Сливен от 4. 05. 2004г., мярката за процесуална принуда на посочения подсъдим е изменена в по- лека- подписка, и след като е бил освободен от ареста, той се е явявал лично и е участвал в двете предявявания на разследването, съответно на 10. 05. и 11. 06. 2004г. Както вече се посочи, въпреки неприключилото наказателно производство, същият е напуснал пределите на РБ на 24. 07. 2004г., установявайки се в Кралство Испания, с неизвестен адрес. При така очертаната фактология относно протичането на наказателния процес, е очевидно, че компетентният първоинстанционен съд е изчерпил всички процесуални възможности да открие местонахождението на молителя и да го призове за съдебните заседания, осигурявайки му възможността да упражни правото си на лично участие в производството по делото. Съдът, след като е събрал убедителни и непротиворечиви доказателства за това, че осъденият по своя воля се е укрил, напускайки пределите на РБ, и по този начин се е отклонил от провежданото срещу него наказателно производство, намиращо се вече в своята съдебна фаза, е разгледал делото в негово отсъствие, при условията на чл. 268, ал. 3 НПК (отм.), действал към момента. На основание чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК (отм.) му е назначил служебен защитник, с участието на който производството е приключило с постановяване на влязлата в сила осъдителна присъда. От всичко изложено до тук става ясно, че процесуалната дейност на СРС по конкретното дело, не страда от пороци. Нормата на чл. 423, ал.1 НПК регламентира в кумулативна даденост предпоставките за уважаване на искането за възобновяване на наказателно дело на задочно осъдено лице, а те са следните: депозирането му в шестмесечен срок, считано от узнаване на влязлата в сила присъда, и неучастието на осъдения в наказателното производство, освен когато след изпълнение на процедурата по чл. 254, ал. 4 НПК осъденият не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина или се е укрил. В конкретния случай обаче, от данните по делото става ясно, че осъденият С. е знаел за образуваното и провеждано по отношение на него наказателно производство. Участвал е лично по време на цялото досъдебно производство, и възползвайки се от промяната на мярката му за неотклонение от „задържане под стража” в по- лека, за да избегне правосъдието, се е укрил на територията на чужда държава, откъдето по- късно е екстрадиран за изтърпяване на наказанието. Казано с други думи- задочното осъждане на С. е изцяло резултат на обективираната му собствена воля за укриване от наказателното преследване, което е отделно и самостоятелно основание да бъде постановен отказ за възобновяване на делото. Спазването на изискванията за връчване на препис от обвинителния акт, включително на правилата, уредени с изменението на чл. 254, ал. 4 НПК (ДВ, бр. 109/ 2008г.), в сила от 26. 12. 2008г., следва да се преценява на базата на действащото към съответния момент процесуално законодателство, а не на актуалното. Обратният подход би означавал безалтернативно и по дефиниция да се възобновят всички наказателни дела, разгледани при условията на задочно производство преди тази дата. Вън от съмнение е, че не такава е волята на законодателя. Процесуалният закон действа за в бъдеще, и следователно законността на всяко конкретно процесуално действие следва да се оценява съобразно онзи закон, който е действал към датата на извършването му, а не който и да било последващ. Ето защо, механичното отнасяне на актуалната норма на чл. 254, ал. 4 НПК, синхронизирана с тази на чл. 423, ал. 1 НПК, посредством едновременното им изменение в идентична насока, към процесуални действия, извършени преди влизането на цитираните разпоредби в сила, би довело практически до придаване на обратно действие на процесуалния закон, което е недопустимо. Следва да се изтъкне, че всички обсъждани актуални норми са съобразени с повдигането на обвинение пред съда с обвинителния акт, което съществено ги отличава от съществувалия по отменения НПК процесуален ред, действал в периода на воденото срещу молителя наказателно производство. Регламентираният с нормата на чл. 423 НПК институт на възобновяването на наказателни дела по искане на задочно осъдения, цели да възстанови правото на това лице да участва лично в процесуалните действия, предприети срещу него, в рамките на наказателното преследване. Негово конституционно право, скрепено с разпоредбата на чл. 55 НПК, уредено като стандарт и съгласно чл. 6, §3, б. „c” и „d” ЕКПЧОС, е участието в наказателното производство. Поради това, задочно осъденият успешно може да претендира възобновяване на наказателното дело само тогава, когато правото му на лично участие е било накърнено, и то в резултат на незаконосъобразните действия на компетентните органи на досъдебното производство и/ или съда, но не и в случаите, когато причина за това е собственото му недобросъвестно процесуално поведение, сочещо на отклонение и/ или укриване. Когато обвиняемият (подсъдимият) не е бил уведомен по надлежния ред за предстоящите процесуални действия спрямо него, в резултат на нарушена процедура по призоваването му, и въпреки това съответният орган ги е осъществил в условията на задочно производство, или то е проведено в негово отсъствие, но при липсата на предвидените по чл. 269, ал. 3 НПК предпоставки, няма съмнение, че напълно основателно задочно осъденото лице би се позовало на допуснатите нарушения, рефлектиращи в негативен аспект върху правото му на защита в процеса, едно от които е това на лично участие. Безспорно, процесуалният механизъм за отстраняването им е именно възобновяването на делото, свързаната с това отмяна на опорочения влязъл в сила съдебен акт, и връщане на делото в стадия, когато е започнало задочното производство- чл. 425, ал. 2 НПК. Съвсем различно е обаче положението, когато компетентните органи са изпълнили перфектно задълженията си да обезпечат законосъобразното упражняване на правата на страните в процеса, и основанието за провеждане на задочното производство е единствено недобросъвестното процесуално поведение на осъденото лице. Тук е мястото изрично да се посочи, че последното освен права, има и определен кръг от задължения в процеса, включително за явяване пред съответния орган, след призоваване. В този смисъл, евентуалното удовлетворяване на искания за възобновяване, основани на доказано процесуално поведение от вида на коментираното, като цяло сочещо на злоупотреба с права от обвиняеми и подсъдими, практически би довело до обезсмислянето на задочното производство, като уредена от закона възможност за разглеждане и приключване на наказателните дела, при наличието на изрично лимитирани основания. Предвид гореизложеното, като обсъди и оцени наличните безспорни данни по делото, касационната инстанция прие, че като неоснователно, искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение, съгласно чл. 423, ал. 1, изр. 2 НПК. Изтъкваното от служебния защитник на осъдения основание за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1 т. 3 НПК, не може да бъде предмет на обсъждане и преценка в настоящото производство, доколкото компетентен да сезира ВКС с искане, основано на разкрити чрез разследване обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, е окръжният прокурор, съгласно чл. 420, ал. 1 НПК. Липсва основание да се удовлетворят исканията в представената от адв. Е. М. писмена защита, наименована „допълнение към искане за възобновяване”. Тя не може да има качеството на допълнение, тъй като е представена два дни след провеждане на съдебното заседание по делото, а съгласно чл. 426, вр. чл. 351, ал. 3 НПК, такова може да бъде направено до даване ход на делото. Въпреки това, защитникът прави конкретни възражения, чиято основателност следва да бъде обсъдена и преценена от състава на ВКС. Доводът, че съдът не е положил усилия да уведоми С. за възможността да участва в съдебното производство, а е прибегнал до механизмите на задочното производство, е несъстоятелен, доколкото именно процесуалното поведение на осъдения, безусловно обективиращо отклонение от наказателно преследване, чрез укриване, е станало единствената причина за разглеждане и решаване на делото в негово отсъствие, подробни съображения за което подробно бяха изложени по- горе. Няма допуснато от първостепенния съд нарушение на процесуалните правила, извеждано от непризоваването на упълномощения на досъдебното производство защитник на осъдения- адв. Ст. С., тъй като видно от приложеното на л. 13 от дознанието адвокатско пълномощно, текстът, даващ мандат за водене на делото до окончателното му приключване във всички инстанции, е зачертан. В този смисъл е очевидно, че пълномощното за процесуално представителство е ограничено само до приключване на визираното в него дознание № 270/ 2004г., т. е. в случая е налице изключението от установеното общо правило- „уговорено друго”, по смисъла на действащата към момента процесуална норма- чл. 69, ал. 4 НПК (отм.) (идентична по съдържание на актуалната- чл. 93, ал. 5 НПК). Ето защо, от обсъдените до тук данни става ясно, че съвсем правилно Сливенският районен съд е назначил служебен защитник, който да представлява осъдения в съдебната фаза на процеса, при положение, че към този момент той не е имал упълномощен. По въпроса за качеството на упражнената пред районния съд адвокатска защита от назначения служебен защитник, ВКС не е компетентен да се произнесе в това производство. Налице са органи, които могат да бъдат сезирани, и приложима процедура, различни от настоящите. Мотивите на първоинстанционната присъда, са съответни на процесуалните изисквания на чл. 303, ал. 3 НПК (отм.), сега- чл. 305, ал. 3 НПК, поради което липсва основание да се удовлетвори и искането за възобновяване на наказателното дело, поради допуснати и аргументирани по този начин съществени нарушения на процесуалните правила, на основание чл. 422, ал. 1 т. 5 НПК. Ето защо, предвид конкретните данни, подробно обсъдени до тук, ВКС намери, че като неоснователно, искането на осъдения С. за възобновяване на наказателното дело, следва да бъде оставено без уважение. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, вр. чл. 423 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на задочно осъдения Б. А. С., от [населено място], за възобновяване на НОХД № 1567/ 2004г., по описа на Районен съд- гр.Сливен, наказателно отделение, и отменяване на влязлата в сила присъда № 469 от 12. 05. 2005г., постановена по същото дело. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :