1 Р Е Ш Е Н И Е
№ 95
гр. София, 03 август 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор П. Долапчиев, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 203/2020 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. М. И. З. и жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци И. Х. Н., лично и като законен представител на А. В. Ц., срещу решение на Апелативен съд - София № 521/23.12.2019г. по внохд № 960/2018г. по описа на същия съд.
С касационната жалба на защитника на подсъдимия се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК. Изтъкват се съображения, че са налице съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност на въззивната инстанция, доколкото липсват преки и категорични доказателства за авторството на деянието, а съдилищата не са отчели, че доказателствената съвкупност опровергава обвинителната теза и напротив - подкрепя тезата на защитата. В резултат на предприетия от инстанциите едностранчив подход и при игнориране на доказателствата, оневиняващи подсъдимия, с осъждането на подсъдимия е било допуснато и нарушение на закона. Най-общо се заявява, че както на досъдебното производство, така и пред инстанциите по същество са допуснати и други процесуални нарушения, които са нарушили правото на защита на подсъдимия и са неотстраними, като се заявява намерение допълнително да се посочат доводи, в подкрепа на това оплакване. Справедливостта на наложеното наказание се оспорва с доводи за неразумен срок на наказателното производство и необходимост от прилагане на чл. 55, ал.1, т.1 от НК. В заключение се иска при условията на алтернативност отмяна на въззивното решение постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение; отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд; намаляване размера на наказанието.
В касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци се изтъкват съображения, в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК. Неправилно въззивният съд утвърдил извода на първоинстанционния съд, че деянието осъществява признаците на престъплението по чл. 115 от НК, а не по чл.116, ал. 1, т. 7 от НК, тъй като то е „извършено с користна цел”. Претендира се заниженост на наложеното наказание, като се поставя акцент на процесуалното поведение на подсъдимия, обстоятелството, че именно на него се дължи забавянето на производството, както и на липсата на съжаление и разкаяние, проявени от подсъдимия. Иска се осъждане на подсъдимия по предявеното с обвинителния акт обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК и увеличаване на наложеното му наказание на 20 /двадесет/ години лишаване от свобода. Моли се за увеличаване размера на присъдените обезщетения за причинени от деянието неимуществени вреди до пълния им предявен размер от 200 000/двеста хиляди/ лева. Претендират се и разноските по водене на делото.
В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по наведените в нея доводи. Възраженията относно аналитичната дейност на съда се защитават с аргументи за формално обсъждане на противоречията в показанията на св. С., П. и Й., неубедително аргументираното заключение за недостоверност на показанията на св. Д. при несъобразяването на житейската логика за развитие на събитията и наличието на осветеност от други източници на светлина на мястото, посочено от свидетеля. Поддържа се и възражението за завишен размер на наложеното наказание и се иска намаляване на размера му. Изразява се становище и за завишен размер на уважените граждански искове.
Повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа жалбата и моли за уважаването й. Пледира касационната жалба на защитника да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира направените пред касационния съд разноски.
Прокурорът при ВПК намира жалбите на подсъдимия и на повереника на частните обвинители за неоснователни.
Подсъдимият М. З., в последната си дума, моли за отмяна на решението и пълното му оправдаване по обвинението.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
Касационното производство е второ по ред.
С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда № 29/21.11.2016г. на Софийски окръжен съд, НО, по нохд № 243/2014г. по описа на същия съд. Въззивният акт е постановен във второ поред въззивно производство, развило се след отмяна на решение №573/19.12.2017г. по внохд № 1072/17г. на САС и връщане на делото за новото му разглеждане на САС с решение № 101/12.07.2018г. по н.д. № 263/2018г. на ВКС, ІІ н.о.
С първоинстанционната присъда подсъдимият М. И. З. е признат за виновен в това, че на 14.11.2012г., около 18,00ч., в [населено място], умишлено е умъртвил В. А. Ц., като пострадалият починал на 05.02.2013г., поради което на осн. чл.115 и чл. 54 от НК е осъдн на 10/десет/ години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието.
С присъдата, на осн. чл.304 от НПК съдът признал подсъдимия за невинен и го оправдал по първоначално повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т.7 от НК - престъплението да е извършено с користна цел.
Подсъдимият бил признат за невиновен и на осн. чл. 304 НПК оправдан по обвинението за престъпление по чл. 354 а, ал.5 във връзка с ал. 3, пр. 2, алт. 1, т. 1 от НК, поради малозначителност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК.
С присъдата подсъдимият бил осъден на осн. чл. 45 във връзка с чл. 52 от ЗЗД да заплати на гражданските ищци – И. Н. – лично и като законен представител на А. В. Ц. по 100 000/сто хиляди/ лв. – обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на престъплението, като до пълния предявен размер от 200 000/двеста хиляди/ лева гражданските искове били отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че касационната жалба на подсъдимия за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.
Касационната жалба на повереника на частните обвинители е недопустима. Проверяваният сега, по реда на касационното обжалване, въззивен съдебен акт, е втори поред в хода на съдебното разглеждане на делото. При първото по ред въззивно производство е постановено решение № 573/2017г. по внохд № 1072/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло, включително и относно оправдаването на подсъдимия по квалифициращия признак „убийството да е извършено с користна цел” по смисъла на чл.116, ал.1, т.7 от НК и размера на наложеното на подсъдимия наказание 10 (десет) години лишаване от свобода. Посоченото решение е било предмет на касационна проверка по к.д. № 263/2018г. на ВКС, ІІ н.о., като с решение №101/ 12.07.2018г. е отменено изцяло, а делото е върнато за новото му разглеждане на въззивния съд. Необходимо е да се подчертае, че к.д. № 263/2018г. е образувано единствено по протест на прокурора и по жалба на подсъдимия. Касационна жалба срещу първото по ред въззивно решение от частните обвинители не е подадена, т.е. резултатът след първото разглеждане на делото от въззивния съд е приет от тях. На следващо място, от съществено значение за преценката за допустимостта на депозираната понастоящем касационна жалба на частното обвинение срещу последвалото (второ по ред) въззивно решение е не само дали от страна на частните обвинители е изразено несъгласие с постановения първи въззивен акт, а и дали с втория такъв са накърнени законните им права и интереси. Видно е, че при провеждането на второто по ред въззивно производство се е стигнало до същия резултат - с атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение първоинстанционния акт отново е потвърден изцяло. Следователно, с повторното въззивно решение е постигнат резултатът, с който частните обвинители са се съгласили след първото въззивно разглеждане на делото и не са възразили по реда на касационното обжалване. Доколкото процесуалното развитие на производството и решаването му за втори път от въззивния съд се дължи на процесуалното поведение на прокурора и на подсъдимия, съответно депозирали касационен протест и касационна жалба срещу първото по ред въззивно решение, а не на реализирано право на касационна жалба на частните обвинители, то те не биха могли да получат по-благоприятен за тях резултат за сметка на обжалвалите страни.
Поради това, касационната жалба на повереника на частните обвинители е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството пред ВКС в тази му част следва да бъде прекратено.
Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия, е неоснователна.
Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при аналитичната дейност на инстанциите по същество при извеждане на релевантната за отговорността на подсъдимия фактология, не се споделя. Заявява се, че по делото е направен неверен извод за авторството на деянието, въз основа на косвени доказателства, които не доказват главния факт. Прегледът на съдопроизводствените действия на решаващите съдилища не разкрива каквито и да е недостатъци, с които да е била нарушена разпоредбата на чл.107 от НПК. Мотивите на решението отговарят на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, като въззивният съд е изложил убедителни съображения защо кредитира определени доказателствени източници и как установените от тях факти се отнасят към предмета на доказване по делото. Извършил е подробен, задълбочен и критичен анализ на доказателствената дейност на първоинстанционния съд, като законосъобразно е поставил в основата на доказателствените си изводи показанията на св. Д., Пл.С., Р. Д., Ив. И., Н. С., Т. И., К. Н., П. П., П. Н., М. Нанова, Г. В. и В. Т. и, изпълнявайки указанията в отменително решение № 101/12.07.2018г. на ВКС, ІІ н.о., е допуснал въззивно съдебно следствие за събиране на нови доказателства и проверка на събрания до момента доказателствения материал. Назначил е съдебно - трасологична експертиза, провел е допълнителен разпит на експертите по съдебно-медицинската и балистичната експертизи, разпитал е нови свидетели – св. С. Б., Т. П., П. П., В. Г., В. Т., Н. Г. и М. З.. Допуснал е изслушването на допълнителна авто- техническа експертиза, провел е следствен експеримент с участието на св. Д. за проверка на показанията му и е събрал допълнителни писмени доказателства, касаещи постъпването, лечението и диагностиката на пострадалия В. Ц., проявил е активност за изясняване въпросите за осветеност и видимост в района, описван от св. Д. чрез събиране на писмена информация от кмета на [населено място] и директора на ПМГ- [населено място]. Посочената процесуална дейност апелативният съд е осъществил при стриктно съблюдаване изискванията на НПК, поради което липсват основания да се приеме, твърди, че съдът е извел заключенията си по фактите, без да извърши обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.
Действително, в настоящия случай липсват свидетели – очевидци на деянието, които да са възприели начина на извършването му и дееца. Известно е, че вътрешното убеждение на инстанциите по същество подлежи на формиране на основата на всякакви доказателства, включително и косвени по своя характер, стига те да са относими и допустими към предмета на доказване и да са събрани и проверени съобразно изискванията на процесуалния закон. Щом доказателственият материал, преценен поотделно и в съвкупност, позволява извеждането на категорично и единствено заключение по въпросите по чл. 102 от НПК, включително и по въпроса за авторството на деянието, към съдилищата не може да се отправи упрек, че те са действали в нарушение на чл. 303 от НПК. Точно такъв е и настоящия казус. Софийски апелативен съд е извършил собствен анализ на всички доказателствени източници, като е дал задълбочен отговор на възраженията на защитата относно това кои от тях следва да се приемат за достоверни и поради какви причини.
Лишено от основание е възражението на защитата за наличието на съществен порок при формиране на вътрешното убеждение, поради неправилна аналитична дейност на съдилищата във връзка с показанията на св. С., П. и Й.. Съдилищата са констатирали наличието на съществено противоречие във връзка с обстоятелството дали непосредствено преди деянието подсъдимият е държал в себе си „малък черен пистолет”. Въззивният съд е утвърдил извода на първоинстанционния, че следва да се кредитират производните показания на св. П. и св. Й. (полицейски служители възпроизвели казаното им от св. С.) за сметка на заявеното от св. С. в съдебно заседание, в което той е отричал подобно обстоятелство. Паралелно с това, контролираните съдилища са признали достоверност и на заявеното от св. С., като първоинстанционният съд е конкретизирал, че е „напълно житейски възможно, а и логично, свид. С. по ред причини да е пропуснал да заяви при разпита си на досъдебното производство това обстоятелство (за намиращ се у подс. З. малък по размери черен пистолет)….”. Така всъщност е обосновал съществуващото противоречие с непълнота на проведения на досъдебното производство разпит на св. С. и липса на ясен спомен относно оспорваното обстоятелство в по-късен момент, когато е разпитан пред съда. Вярно е, че при наличие на съществено противоречие в доказателствените материали съдът е задължен да изтъкне аргументи на кой източник на информация се доверява и на кой не, както и да посочи съображенията си за това. Изпълнението на процесуалното задължение по чл.305, ал. 3 от НПК предоставя възможност да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение у решаващия орган във връзка с приетите от него обстоятелства, значими за отговорността на подсъдимия. В конкретния случай, макар и да са се доверили на показанията на св. П. и Й., без да отчетат производния им характер и принципната невъзможност за замяна на първичните с производни доказателства (с изключение на строго очертани хипотези - като средство за разкриване на първични доказателства; за проверка на първични такива и за замяна на първичните, но само ако последните се окажат недостъпни, каквито в настоящия случай не са налице), при формиране на фактическите си изводи относно авторство и механизъм на деянието, съдилищата не са допуснали процесуално нарушение от категориите на съществените. Това е така, доколкото в нито един момент, при извеждане на фактологията, не са включили в обема на приетите като безспорни фактически обстоятелства факта, че преди деянието подсъдимият е показвал/носел малък черен пистолет. Следователно, въпросът за авторството е разрешен на основата на комплексна оценка на други доказателства, които освен че не се оспорват от касатора, съставляват в своята съвкупност система от факти, свързани помежду си с главния факт и дават основание да се направи единствено възможния извод, че подсъдимият З. е автор на инкриминираното деяние.
Убедително е защитено и заключението за недостоверност на показанията на св. Д., като съдът подробно се е спрял на отделните детайли в неговите твърдения и подробно ги е съпоставил с останалите доказателствени източници. Разказаното от свидетеля предлага на обмисляне различна хипотеза за протичане на събитията и в най-общ план би могло да се прецени като версия, в подкрепа на защитната позиция на подсъдимия, че не той, а друго (неустановено) лице е извършител на убийството, поради криминалната дейност, развивана от пострадалия, свързана с контрабанда на наркотични вещества от Турция за Италия. Изнесената от св. Д. информация е в няколко насоки - че до наблюдаван от него автомобил - „голям пикап”, спрял отстрани на пътя, се приближили три силуета; двама от тях минали от лявата част на автомобила; третият се качил до шофьора, а след това задният ляв прозорец на автомобила се отворил; възприел седнал отзад друг човек; провел се разговор на висок тон; мъжът до шофьора слязъл от автомобила и блъснал вратата; шофьорът подал „рязко газ, като да тръгва”; човекът, който стоял от задната лява врата на автомобила протегнал ръка към човека, който се возел отзад….като се чул силен изплякващ/изпукващ звук, след което пикапът потеглил. Апелативният съд е проявил необходимата активност за проверка на казаното от свидетеля, като е събрал допълнителни писмени и гласни доказателства и е извършил съдебно-следствен експеримент за условията на видимост на свидетеля от мястото, където се е намирал. Обосновано е заключил, че макар и свидетелят да е имал безпрепятствена видимост към мястото, на което е посочил, че е спрял пикапът, то с оглед времевия отрязък на денонощието и сезона/м.11.-18,30ч./, липсата на улично осветление и показанията на св. Д., П., Г., Д. и С. и доколкото е било тъмно, той не е могъл да възприеме в детайли описваните от него събития. Правилно, като опровергано от проведения следствен експеримент, е прието и заявеното от свидетеля за отдалечаването на трите лица в посока близко заведение, където била паркирана „голяма черна кола, може би Ауди”, тъй като от посоченото от него място, където се е намирал липсва видимост поради намиращи се там дървета и храсти. За преценка достоверността на показанията на св. Д., въззивният съд подробно се е спрял на данните за продължителността на събитията, като пунктуално е развил съображения, че от срещата на подсъдимия с пострадалия до сигнала във ФСМП-Б. за настъпилото ПТП е изминало недостатъчно време, за да са коректни твърденията на св. Д., че в продължение на 5-10 минути е наблюдавал срещата между трите неустановени лица и пътуващите в пикапа. Всъщност, по въпросите относно видимостта и времевия диапазон на събитията, изразеното в съдебно заседание на ВКС недоволство на защитата, остава неподкрепено с конкретни правни съображения в какво се е изразяват пороците в аналитичната дейност на решаващия съд, поради което не могат да получат удовлетворителен за касатора отговор. Достатъчно е да се отбележи, че въззивният съд е подходил задълбочено към проверката на показанията на св. Д. и е изтъкнал сериозни аргументи в подкрепа на заключението си относно тяхната недостоверност. Освен това, обстоятелствата по възможността на свидетеля да възприеме описваните от него събития, респ. приетото относно осветеността на мястото и времевия диапазон, съвсем не са единствените съображения за отричане достоверността на твърденията му. Показанията на св. Д., съпоставени с обективните факти, установени от останалия доказателствен материал, също са били опровергани. Така, твърдението му, че след разговора на трите неустановени лица с пътуващите в пикапа, последният е потеглил с „мръсна газ”, се компрометира от разясненията на вещите лица, изготвили КСМБЕ, съгласно които след прострелването на пострадалия той е изпаднал в състояние на „пълна рефлексия”, при което е изключена възможността за активни съзнателни действия. След нанасянето на смъртоносното увреждане в областта на главата, според убедително защитеното експертно становище, пострадалият Ц. не само не е могъл да извърши активни действия по привеждане на автомобила в движение, но и да извърши съзнателни движения за затваряне прозорците на автомобила. Друг е въпросът, че съгласно заключението на назначената от въззивния съд трасологична експертиза, (чието заключение е неоспорено от жалбоподателя) към момента на удара на автомобила в обектите извън пътното платно, вратите му са били затворени, като стъклата на вратите също са били в затворено положение, а по купето и стъклата не са установени пробойни от огнестрелно оръжие, което допълнително изключва достоверността на лансираната от подсъдимия и св. Д. за изстрел, произведен извън купето на автомобила.
Други възражения относно процесуалните пропуски на решаващия съд във връзка с установяване на значимата за процеса фактология не се сочат, като не се твърди и неправилна оценъчна дейност на съдилищата относно обясненията на подсъдимия. Заявеното в касационната жалба намерение на защитата в по-късен момент да се изтъкне аргументация в подкрепа на оплакването за съществени нарушения на процесуалните правила, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия, е останало бланкетно, доколкото такива не са посочи нито в допълнение към касационната жалба по чл. 351, ал.4 от НПК, нито в съдебното заседание на касационната инстанция. Извън това, по делото не се констатират процесуални нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348, ал.3, т. 2 - т. 4 от НПК, за които касационният съд следи служебно и които, без инициатива от страните, биха могли да послужат за основание за отмяна на съдебния акт.
Обобщено, в осъществената от въззивната инстанция доказателствена дейност не се съзират недостатъци по смисъла на чл.348, ал. 3, т. 1 от НПК довели до неправилното приложение на материалния закон, и изразяващи се в нарушаване на принципите за формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, съобразно изискванията на чл. 13, 14 и чл.107 от НПК.
ВКС не установи твърдяното от жалбоподателя З. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, защитено с довода, че то е последица от неправилната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология. В касационната жалба не се съдържат други съображения, извън вече посочения довод, а както стана ясно по-горе той не се споделя от настоящия състав на ВКС. Затова, достатъчно е да се посочи, че в рамките на вярно установените фактически положения, законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 115 от НК.
Настоящата инстанция не констатира наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Конкретните доводи в касационната жалба на подсъдимия в насока на твърдяното нарушение са на плоскостта, че наложеното наказание от 10 (десет) години лишаване от свобода е несправедливо поради продължителността на наказателното производство и решаването му в неразумен срок по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ. Поради това следва да се даде отговор доколко срока на наказателното производство (понастоящем над 7- годишен) е „разумен” по смисъла на чл. 6 §1 от ЕКПЧ, както и налага ли се компенсиране на подсъдимия чрез значително намаляване размера на наказанието, което следва да понесе за извършеното от него. Извън съмнение разрешаването на въпроса за „разумния срок” на наказателното производство пряко рефлектира на въпроса какво би било справедливото наказание на подсъдимия. Принципно е вярно, че констатацията за допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок се „преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й, включително и като такова с изключителен характер“, като по необходимост налага компенсация на подсъдимия чрез налагане на по-леко наказание. Паралелно с това обаче следва да се съобрази, че продължителността на процеса, като времетраене, само по себе си не може да доведе до приложението на чл.55 от НК. Наред с обстоятелствата, свързани с фактическата и правна сложност на делото, поведението на подсъдимия и на компетентните органи, на преценка подлежи и наличието на втората кумулативно дадена предпоставка за приложението на института на смекчената наказателна отговорност - несъразмерност на най-леката предвидена в закона наказателна санкция. В настоящия случай не се констатира необосновано забавяне на производството поради ненавременни и забавени действия от страна на компетентните органи, а производството се отличава с фактическа и правна сложност, намерила отражение в извършените по необходимост съдебно-следствени действия за установяване авторството и механизма на деянието и за проверка на събраните доказателства. На подсъдимия е наложено наказание в предвидения в санкцията на чл. 115 от НК минимален размер от 10 години лишаване от свобода, като обективно по делото не се може да се направи извод, че в този размер санкцията е несъразмерно тежка и не съответства на данните за личността на подсъдимия и извършеното престъпление, поради което не са налице предпоставките за редуцирането й до по нисък размер на осн. чл. 55, ал. 1, т.1 от НПК.
При така изтъкнатото и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци И. Х. Н., лично и като законен представител на А. В. Ц. срещу решение № 521/23.12.2019г. на Апелативен съд – София, постановено по внохд № 960/2018 г. по описа на същия съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 521/23.12.2019г. на Апелативен съд – София, постановено по внохд № 960/2018 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|