Р Е Ш Е Н И Е № 167 София, 09 април 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 258 по описа за 2014 година. В производство по реда на чл.381—383 НПК било внесено споразумение за решаване на досъдебно производство № 2071/12 г. по описа на 09 РУ, по преписка № 7881/12 г. по описа на СГП, като с определение от 24 април 2013 г. по нохд № 1887/13 г. Софийският градски съд на основание чл.382, ал.8 НПК не го одобрил и върнал делото на СГП. С присъда № 268 от 24.09.2013 г. по нохд № 2222/13 г. СГС осъдил подсъдимия Е. Г. Д., както следва: на основание чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1, чл.29, ал.1, б.”б” и чл.54 НК на 6 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор; на основание чл.354а, ал.3, пр.2, т.1 и чл.54 НК на 2 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор, и на глоба в полза на държавата в размер на 2500 лева; на основание чл.23, ал.1 НК на подсъдимия е наложено едно общо наказание – 6 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор; на основание чл.59, ал.1 НК СГС приспаднал при изтърпяване на наказанието времето през което подсъдимият е бил задържан под стража, считано от 06.09.2013 г.; със същата присъда подс.Д. е оправдан по част от първоначалното обвинение по чл.354а НК. Съдът се произнесъл и по деловодните разноски, които възложил в тежест на подсъдимия. С решение № 446 от 10.12.2013 г. по внохд № 1018/13 г., образувано по жалба на подс.Д., Апелативният съд – гр. София потвърдил изцяло посочената присъда на СГС. Против решението на САС е постъпила касационна жалба от името на подсъдимия, подадена от неговия защитник, с която се претендира да са налице всички основания по чл.348, ал.1 НПК. Иска се оправдаване по предявените обвинения. Пред ВКС подсъдимият лично и защитата му поддържат жалбата. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за отмяна или изменение на оспорения съдебен акт. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, ВКС установи: Изводимо от съдържанието на жалбата, очевидно вън от настоящата проверка е оправдаването на подсъдимия за част от първоначалното обвинение по чл.354а НК. Жалбата е неоснователна. Свързано с релевираното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК защитата на подсъдимия навежда доводи, че неправилно съдът е кредитирал показанията на св.К., тъй като те са противоречиви и не е имал основание да не даде вяра на показанията на майката на подсъдимия – св.Д.. Все в тази връзка се твърди, че показанията на св.Ч., П. и М. са интерпретирани от съда неправилно. Оплакванията не намират опора в данните по делото. Показанията на пострадалата К. не са противоречиви и непоследователни. Вярно е, че в съдебно заседание пред първоинстанционният съд тя е уточнила златното съдържание на отнетата вещ – 18 карата, но това обстоятелство, не е изяснявано при разпита й на досъдебното производство. Това съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението не е инкриминирано надлежно, по единствено възможния начин, чрез използване на института на изменение на обвинението, по реда на чл.287 НПК, поради което решаващият съд не е имал процесуална възможност да го отчете при постановяване на присъдата. Същата свидетелка подробно е разяснила грамажа на пръстена, като не е пропуснала да отбележи загубата на тегло, констатирана при последната му проверка. Възражението, че св.К. не разпознава категорично и несъмнено подсъдимия, не държи сметка не само за протокола за разпознаване, приложен на л.17 от досъдебното производство, но най-вече на показанията на пострадалата, депозирани пред СГС. Що се отнася до останалата група свидетели, на които е поставен акцент в жалбата на подсъдимия, ВКС намира, че съдът по същество не е имал основание да ги кредитира. Съображенията на СГС по оценката на същите показания не са декларативни, а прецизни, детайлни и свързани с останалия доказателствен материал, поради което и няма необходимост да бъдат преповтаряни тук. Възражението, че по делото не е установена връзката между подс.Д. и жилището на [улица], втори етаж, игнорира предмета на доказване по обвинението по чл.354а НК, който съвсем не е претендираната от защитата връзка, а отношението на подсъдимия към намереното наркотично вещество (коноп и хероин). Последното добре е изяснено от обясненията на самия подсъдим, намиращо опора в показанията на св.Д. и Ч., протокола за претърсване и изземване, надлежно одобрен от съответния съд. На последно място, в касационната жалба е отправен упрек към въззивния съд, че е допълнил мотивите на първоинстанционния съд с количество съображения, които, според защитата на подсъдимия, не задоволяват изискванията на закона; твърди се, че в голямата си част, мотивите на въззивното решение са препис на мотивите на СГС. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че в случаите, когато въззивната инстанция постановява решение по реда на чл.339, ал.1 и 2 НПК, тя е длъжна само да посочи основанията, поради които поставените на вниманието й възражения не са възприети като основателни. Проверявайки изцяло дейността на контролирания съд, като достигне до извод, че дейността по доказателствата, в това число и оценката им е съответна на процесуалните изисквания, въззивният съд няма задължение да повтаря доводите на проверяваната инстанция. Съгласието с тях фактически ги инкорпорира в съдебния акт. Безспорно е, че тези доводи могат да бъдат допълвани и като е сторил тъкмо това, САС не е нарушил закона – НПК. При изложеното ВКС не установи да е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК. В рамките на фактите, приети за установени от решаващия съд, законът правилно е приложен. Наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпните състави по чл.199, ал.1, т.4, във връзка с чл.198, ал.1 НК и по чл.354а, ал.3, т.1 НК предпоставят ангажиране на наказателната отговорност на жалбоподателя. Всъщност за наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не са изложени данни в негова подкрепа. Изводимо от касационната жалба неправилното приложение на закона се възразява като последица от допуснати съществени нарушения на процесуални правила, която претенция на подсъдимия и защитата, при казаното по-горе, се прецени като неоснователна. По идентичен начин стоят нещата и с релевираното основание по чл.348, ал.1 т.3 НПК. Отделни данни в негова подкрепа не са ангажирани с касационната жалба и заявеното в хода на касационното производство. Според изложеното в жалбата наказанията са несправедливи, тъй като обвиненията не са доказани. На плоскостта на казаното дотук, ВКС не намери наказанията да са индивидуализирани в нарушение на закона. Данните по делото не сочат наличието на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко. Поради това правилно наказанията на подс.Д. са определени в рамките на предвиденото от закона. По вид, размер и начин на изтърпяване наложените наказания не са очевидно несъответни по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такива са справедливи. Правилно и законосъобразно е приложението на чл.23, ал.1 НК. Водим от изложеното, като не намери основания за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 446 от 10.12.2013 г., постановено по внохд № 1018/13 г. на Апелативния съд – гр. София. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: