Р Е Ш Е Н И Е
№ 15
София,06.02.2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ:Снежанка Николова
Зоя Атанасова
при участието на секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 311 от 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Б., п. о. м. н. р. р. и б. и по касационна жалба на М. н. в. р. на Р. Б. срещу въззивното решение на Софийски градски съд,ГО,ІІ-Д въззивен състав,постановено на 18.06.2010г. по гр.д.№1158/2008г.,поправено с решение от 01.12.2010г. по същото дело.
С определение №584/07.06.2011г.,постановено по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване по въпроса за възможността да бъде възстановена собствеността върху имот по силата на ЗВСОНИ,ако върху него са предоставени вещни права на чужда държава в изпълнение на задължение по международен договор; за правомощията на съда да променя териториалното планиране и да възстановява имот,който реално не съществува в градоустройствения план и не би могъл да бъда обособен, ако не се извърши промяна на плана досежно предназначението на терена; за задължението на съда да обсъди и съобрази всички относими към делото доказателства,обстоятелства и становища и по въпроса подлежи ли на реално възстановяване по реда на ЗВСОНИ имот в хипотеза,при която в полза на правоимащото лице е допуснато обезщетение с компенсаторни записи с влязла в сила заповед на областния управител.
Касаторите поддържат,че обжалваното решение е неправилно,тъй като съдът не е съобразил обстоятелството,че процесният имот не се намира в тяхно владение,а е предаден на посолството на К. н. р.,поради което и решението не може да бъде изпълнено. Излагат съображения,че неправилно въззивният съд е приел,че учреденото в полза на К. право на строеж е погасено по давност без да съобрази клаузите на подписаната на 20.11.2006г. междуправителствена спогодба, както и клаузите на спогодбата между двете държави от 1980г. Подържат също така,че е налице обезщетяване по реда на ЗОСОИ,с оглед на което въззивният съд неправилно е приел,че правото на собственост може да бъде възстановено реално. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба А.-М. К. Б. изразява становище,че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това Р. Б., п. о. м. н. р. р. и б. и М. н. в. р. на Р. Б. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на А.-М. К. Б. владението върху ½ ид.част от имот,означен с буквите А-Б-В-Г-А,оцветен в зелено,с площ от 252кв.м. и имот,означен с буквите А-Г-Д-Е-Ж-А,оцветен в жълто с площ от 570кв.м. на скицата на в.л.Й. Н.,намираща се на стр.76 по гр.д.№4693/1996г. на СРС,32 състав,представляващи части от бивша нива в [населено място],м.Д.Л.,с площ от 1320кв.м.,при съседи:Н.М.,Б.,Ц. Вл. Б. и път,част от УПИ-*,кв.* по регулационния план на [населено място],м.Л.-ІІ част,ободрен със заповед №РД-09-050-739 от 28.12.1994г.
Прието е,че А.-М. К. Б. е единствен наследник по закон на Т. К. Б.,който заедно със своя брат Г. на 25.12.1918г. /н.а.№*,том *,н.д.№*/1918г./ е закупил празно място-нива с площ от 1320кв.м.,находящо се в [населено място],м.Д. Л., впоследствие отчужден през 1949г. по реда на ЗОЕГПНС като празно дворно място от 931кв.м.,находящо се на [улица]-ъгъл с [улица]. Към настоящия момент е прието,че 822кв.м. от имота съществуват в размерите,до които са били отчуждени и попадат в УПИ *,кв.* по регулационния план на [населено място],м.”Л.-ІІ част”. През 1961г. този имот е отреден за посолски нужди и върху него е учредено право на строеж в полза на К. н. р.,като е съставен и констативен н.а.№*,том *,н.д.№*/1965г.,с който К. е призната за собственик на право на строеж върху имота,като стойността на правото на строеж в размер на 104000лв. е заплатена с платежно нареждане 24429 от посолството на К.. Прието е обаче,че така учреденото право на строеж не е реализирано и е погасено по давност,като описаните в диспозитива на решението части от имота са незастроени и могат да бъдат обособени като самостоятелен имот,отговаряйки на изискванията на чл.19 ЗУТ. Обстоятелството,че със спогодба между НРБ и К.,подписана на 21.05.1980г. в чл.7 е уговорено българската страна да придобие владението върху терена и сградите на [улица] /сега [улица]/ след като бъде завършен и приет от китайската страна посолският комплекс на [улица] [населено място],както и че със спогодба между двете държави,одобрена с решение №124/05.2005г. на МС на Република България правителството е предоставило на К. правото да ползува терен с площ от 12706кв.м.,находящ се на [улица] за построяване на сгради за посолство на К. в България е прието за ирелевантно.
Първият въпрос,произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае приложимостта на разпоредбата на чл.1,ал.1 ЗВСОНИ досежно обекта,правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на този закон и по-специално възможността да бъде възстановена собствеността върху имот по реда на този закон,ако върху него са предоставени вещни права на чужда държава в изпълнение на задължение,поето с международен договор.
По така поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В т.А.1. на ТР №1 от 17.05.1995г. на ОСГК на ВС по повод тълкуване на разпоредбата на чл.1,ал.1 ЗВСОНИ в хипотеза на извършено след отчуждаването на имота застрояване е прието,че последващото застрояване е пречка правото на собственост да бъде възстановено въпреки изрично предвидената в разпоредбата на чл.63 ЗС възможност правото на собственост върху земята и правото на собственост върху построената върху нея сграда да принадлежат на различни лица,тъй като според чл.15,ал.3 и чл.15в,ал.1 ЗС /действали към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила/ правото на строеж върху държавна земя или държавен или общински парцел включва и ползването на незастроената част от земята, като следва да се има предвид и обстоятелството,че с оглед и на разпоредбите на чл.38,ал.1 и чл.40,ал.1 и 2 ЗС в застроения имот постройката има главно значение,а теренът-несамостоятелно,обслужващо. Прието е,че доколкото теренът не може да се отдели от сградата като обособен,самостоятелен имот,независим от сградата върху него,то имотът, съществувал преди застрояването,вече реално не е същият.
Само по себе си наличието на право на строеж върху един имот не отнема правата на собственика на имота,а само ограничава възможността за ползването му според установените в чл.64 ЗС. Според настоящия състав обаче изразеното в ТР №1 от 17.05.1995г. на ОСГК на ВС становище,макар да касае хипотеза при която към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът вече е застроен, следва да намери приложение и при надлежно учредено и съществуващо към същия момент право на строеж върху имота,което дава право на притежателя си да построи сградата и да стане собственик на построеното,ако по отношение упражняването на правата на титуляра на правото на строеж в законодателството е установен специален режим,ограничаващ правата на собственика на терена. Дори към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ правото на строеж да не е реализирано, допустимата възможност за възстановяване правото на собственост,т.е. за промяна в титуляра на правото на собственост върху терена,не би могла да заличи вече настъпилия ефект на надлежно учредяване на ограничено вещно право върху този терен,доколкото подобно правило не е установено в самия закон. А след като едно лице е придобило възмездно право на строеж върху един имот и правото на строеж съществува към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ,т.е. може да бъде реализирано и да доведе до ограничаване правата на собственика на терена до степен да не могат да бъдат упражнявани в обема,установен от чл.63 и чл.64 ЗС,то не може да се приеме,че обремененият с ограничено вещно право имот съществува във вида,в който е бил отчужден по смисъла на чл.1,ал.1 ЗВСОНИ-лицето, от което имотът е бил отчужден ще следва да търпи установените ограничения с оглед възможността от застрояване на имота. Поради това в подобна хипотеза приложение следва да намери разпоредбата на чл.3 ЗОСОИ,по реда на която да бъде определено надлежно обезщетение по причина невъзможността имотът да бъде възстановен реално във вида, в който е бил отчужден. Още повече ако върху имота са предоставени възмездно вещни права на чужда държава,за упражняването на които във В. конвенция за дипломатическите отношения са установени и допълнителни изисквания и ограничения.
По изложените по-горе съображения по поставения по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК въпрос следва да се приеме,че ако върху имот, отчужден по реда на ЗОЕГПНС са предоставени вещни права на чужда държава в изпълнение на задължение,поето от българската държава с международен договор,с оглед разпоредбите на чл.27 от В. конвенция за правото на договорите от 1969г. и чл.21 и чл.22 от В. конвенция за дипломатическите отношения,правото на собственост не може да бъде възстановено реално по реда на ЗВСОНИ. Предоставянето на вещни права на чужда държава,предхождащо влизането на ЗВСОНИ в сила,съставлява пречка за реалното възстановяване на правото на собственост.
По въпроса за правомощията на съда да променя териториалното планиране и да възстановява имот,който реално не съществува в градоустройствения план и не би могъл да бъде обособен,ако не се извърши промяна на плана досежно предназначението на имота,в производството по чл.288 ГПК е установено наличие на противоречива практика на съдилищата.
В обжалваното решение е изразено становище,че е достатъчно части от такъв имот да са незастроени и да могат да бъдат обособени като самостоятелен имот,отговаряйки на изискванията на чл.19 ЗУТ. Аналогично становище е изразено и в представеното от ответницата по касационна жалба решение №1392/27.11.2006г. по гр.д.№2055/2005г. на ІV Б ГО на ВКС,в което е прието,че възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ не поставя изисквания имотът,подлежащ на реституция,да съставлява самостоятелно обособена кадастрална единица,нито въвежда зависимост на реституцията от провежданите административни производства по промяна на регулацията,като настъпването на реституционния ефект е обусловено единствено от наличието на специалните изисквания на закона и като свързано с тях обстоятелство- свободната площ да отговаря на условията за обособяване на самостоятелна регулационна единица.
В представеното с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решение №41/28.01.2009г. на ВКС по гр.д.№5584/2007г. е прието,че имотът не съществува реално по смисъла на чл.2,ал.3 ЗВСОНИ, ако към момента на влизане на закона в сила не съществува на място като имотна и кадастрална единица,както и че съдът не е компетентен да променя териториалното планиране и да възстановява имот,който реално не съществува по градоустройствения план и не би могъл да бъде обособен, ако не се извърши промяна на плана досежно предназначението на терена,което правомощие принадлежи на други органи и се реализира по административен ред. В решение №1343/21.11.2001г. на ВКС,ІV ГО по гр.д.№1233/2001г. е прието,че собствеността върху недвижим имот,отнет без законово основание,се възстановява на правоимащите лица,ако при влизане в сила на ЗВСОНИ този имот съществува реално,като тази предпоставка липсва,когато по градоустройствения план на населеното място имотът не съществува като кадастрална единица,теренът му е предназначен за обществено обслужване и предназначението е реализирано.
За да се произнесе по разрешаване на констатираното противоречие по реда на чл.292 ГПК настоящият състав взе предвид следното:
В т.А.2 на ТР №1 от 17.05.1995г. на ОСГК на ВС е прието,че ако в хипотеза на частично застрояване на отчужден имот от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот,респ. при имот в регулация тази част е достатъчна съобразно З. и нормативните актове по приложението му /понастоящем ЗУТ/ за образуването на самостоятелен дворищнорегулационен парцел,така отделената част ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите,в които е бил отчужден и се възстановява собствеността върху незастроената част от имота.
И доколкото законът не установява изискване незастроената част да е вече обособена като самостоятелна кадастрална единица,респ. дворищнорегулационен парцел към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила и доколкото по реда на този закон правото на собственост се възстановява ex lege ,следва да се приеме за правилно становището,изразено в обжалваното решение,както и в решение №1392/27.11.2006г. по гр.д.№2055/2005г. на ІV Б ГО на ВКС. Обстоятелството,че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила имотът не съществува като самостоятелна кадастрална единица,респ. като самостоятелен урегулиран имот,не съставлява пречка за възстановяване на собствеността,ако е отговарял на изискванията на действуващите към този момент устройствени закони за образуването на самостоятелен урегулиран имот,освен ако не е налице пречка за преотреждането на терена. В същия смисъл е и становището, изразено от други тричленни състави на ВКС в постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения /решение №86/15.06.2011г. по гр.д.№722/2010г. на ІІ ГО на ВКС и решение №32/15.02.2011г. по гр.д.№509/2010г. на ІІ ГО на ВКС/.
По въпроса за задължението на съда да обсъди и съобрази всички относими към делото доказателства,обстоятелства и становища,в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличие на основание за допускане на касационно обжалване с оглед изразеното в обжалваното становище за ирелевантност към спорния предмет на съществени обстоятелства,на които ответниците по предявения иск са изградили защитата си.
В решение № 220/07.03.2005г. на ВКС,ІІ ТО,ТК по т.д.№482/2004г. е прието,че необсъждането на релевантни за делото доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за касиране на решението.
В решение №1086/06.03.2008г. на ВКС по т.д.№648/2007г.,ІІ ТО на ТК е прието,че всички доказателства,ангажирани за установяване на съществуващите между страните отношения,от които произтича исковата претенция, следва да бъдат обсъдени от съда.
По реда на чл.291,т.1 ГПК настоящият състав приема за правилно становището,изразено в решение №220/07.03.2005г. на ВКС,ІІ ТО,ТК по т.д.№482/2004г. и в решение №1086/06.03.2008г. на ВКС по т.д.№648/2007г.,ІІ ТО като съображенията за това са следните:
Съдебното решение следва да се основава на приетите от съда за установени обстоятелства /чл.188,ал.2 ГПК/отм./ и върху закона,като съдът в процеса на установяване на имащите значение за спора факти и обстоятелства следва да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение /чл.188,ал.1 ГПК/отм./. Само извършената по този начин преценка на събраните доказателства гарантира изясняването на спора от фактическа страна. Необсъждането на някои от представените доказателства би могло да доведе до игнорирането на имащ значение за спорното правоотношение факт,а незачитането на правните последици от такъв факт може да обуслови неправилност на решението. Поради това съдът е длъжен,постановявайки решението си, да обсъди и съобрази всички относими към спорния предмет доказателства, т.е. всички доказателства,които са ангажирани с цел установяване осъществяването на имащ правно значение факт и да прецени значението и правните последици от осъществяването на този факт за съществуването на спорното право,обсъждайки при това всички наведени от страните доводи,свързани с осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и значението им за възникването,съществуването и погасяването на спорното правоотношение.
По въпроса дали подлежи на реално възстановяване по реда на ЗВСОНИ имот в хипотеза,при която в полза на правоимащото лице е допуснато обезщетение с компенсаторни записи с влязла в сила заповед на областния управител настоящият състав приема следното:
Лицето,от което един недвижим имот е бил отчужден по реда на изброените в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ закони,респ. неговите наследници,имат правото да получат било реално възстановяване на собствеността,ако са налице предпоставките на чл.3 от същия закон,било да получат обезщетение,определено по реда на чл.3 ЗОСОИ,като преценката за начина на обезщетяване и наличието на предпоставките за това се извършва по административен ред. Ако по реда на ЗОСОИ компетентният административен орган е приел,че са налице предпоставките правоимащото лице да бъде обезщетено с компенсаторни записи по причина невъзможност правото на собственост върху отчуждения имот да бъде възстановено реално и издаденият индивидуален административен акт е влязъл в сила,правоимащото лице не би могло наред с определеното по този ред обезщетение да получи и реално възстановяване на собствеността на първо място по причина,че с необжалването на индивидуалния административен акт е приело заместващата реалното възстановяване на собствеността облага и на второ място с оглед на обстоятелството,че извършената от административния орган преценка сочи на невъзможност правото на собственост да бъде възстановено реално.
С оглед изложеното по основателността на касационната жалба настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно,процесуално допустимо,но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон /чл.1 ЗВСОНИ,чл.3 ЗОСОИ и чл.67,ал.2 /отм./ ЗС и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност /чл.188 ГПК/отм./.
Неправилно на първо място въззивният съд е приел,че учреденото възмездно в полза на К. н. р. през 1964г. право на строеж не е съществувало към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила,при което на първо място не е обсъдено значението на съществуващата в спогодбата между НРБ и К.,подписана на 21.05.1980г. клауза,че българската страна ще придобие владението върху терена и сградите на [улица] /сега”Д. Б.”/ след като бъде завършен и приет от китайската страна посолският комплекс на [улица] [населено място],както и че това обстоятелство е установено в административното производство по повод подадени от А.-М. К. Б. заявления вх.№№РД-97-00-1566/08.04.1998г. и РД-97-00-7851/04.12.1998г. до областния управител на Област София. Тази клауза сочи на наличие на отлагателно условие за проявяването на вещноправните последици от съглашението досежно прехвърлянето на притежаваните от китайската страна вещни права върху имота,находящ се на [улица] /сега [улица]/. Обстоятелството,че отлагателното условие не е било осъществено към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила е установено в административното производство,образувано по посочените по-горе заявления,както и в производството по подадената от А.-М. К. Б. жалба срещу отказа на областния управител на Област София да преразгледа,отмени или измени влязлата в сила заповед № РД-21-327/18.03.1999г.-въз основа на представените пред Върховен административен съд по адм.д.№3777/2004г. писмени доказателства /писмо №4ПР/07.12.2004г. на главен секретар на М. на в. р.,данните за отреждането на имота в протокол №14/28.04.1960г. на ИК на СГНС и писмо №РГР-92-00-533/06.12.2001г. на С. о.,дирекция “Архитектура и благоустройство”/ е прието,че не са налице обстоятелства,даващи основание за изменение на становището за липсата на предпоставки за реално възстановяване на собствеността,респ. за обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Спорът за липсата на такова основание е разрешен с влязло в сила решение,постановено от СГС,АК,ІІІ-Б състав по адм.д.№623/2002г.,което е оставено в сила с решение №2397/16.03.2005г. от ВАС,ІІІ отделение по адм.д.№3777/2004г. В нарушение на съдопроизводствените правила /чл.188,ал.1 и ал.3 ГПК/отм./ въззивният съд не е обсъдил тези представени по делото доказателства, не е съобразил значението на издадената на 18.03.1999г. заповед на областен управител на Област София,както и на влязлото в сила решение на СГС по адм.д.№623/2002г.,което е обусловило неправилния извод,че правото на собственост върху отчуждения по реда на ЗОЕГПНС от наследодателя на А.-М. К. Б. недвижим имот към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е могло да бъде възстановено реално.
Неоснователни са доводите на ответницата по касационна жалба за възможността по пътя на косвения съдебен контрол правните последици на заповед №РД-21-327/18.03.1999г. на областен управител на Област София да не бъдат зачетени в настоящето производство. Заповедта е издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма и при спазване на установените в ЗОСОИ предпоставки. Освен това контрол върху същата е осъществен в административното производство по адм.д.№623/2002г. по описа на СГС,АК по повод искане за нейното изменение именно по причина несъгласието на А.-М. К. Б. с мотивите за обезщетяване и липса на предпоставки за реално възстановяване на собствеността. Както в производството по адм.д.№623/2002г.,така и в настоящето исково производство, не се установява преценката за липсата на предпоставки за реално възстановяване на собствеността да е била извършена в нарушение на предвидения в ЗОСОИ ред или в нарушение на материалноправни норми,касаещи възможността правото на собственост да бъде възстановено. Отразеният в писмо № РСГ-92-00-468/11.04.2002г. на дирекция “Архитектура и градоустройство” при СО факт,че посолски сгради на К. са изградени в м.”О. к.”,кв.*,на [улица]не дава основание да се приеме,че при издаването на заповед №РД-21-327/18.03.1999г. е допуснато такова нарушение на закона,което да обоснове извод за нейната нищожност,доколкото посоченото по-горе писмо не удостоверява сбъдването на уговореното в чл.7 на спогодбата между НРБ и К. от 1980г. условие,а именно посолският комплекс на [улица]да бъде завършен и приет от китайската страна,което изрично се отбелязва в представените в административното производство доказателства,както и в книжата по повод подписването на Меморандум за разбирателство на министерствата на външните работи на Б. и К. от 18.11.2005г. и сключването на последваща спогодба между двете страни,както и в протокол от среща между представители на двете министерства,състояла се на 25.06.1992г. в П.,съдържащ съгласие за прекратяване действието на спогодбата,подписана на 21.05.1980г. /което пък сочи на невъзможност отлагателното условие по чл.7 от спогодбата да бъде осъществено/.
Както вече беше отбелязано,наличието на възмездно придобити от чужда държава вещни права върху отчужден по реда на ЗОЕГПНС недвижим имот представляват пречка за реалното възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. В случая по делото е установено,че възмездно учреденото през 1964г. в полза на К. право на строеж е съществувало към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и не е било погасено по давност,доколкото действувалата към този момент разпоредба на чл.67,ал.2 ЗС разпоредба е предвиждала,че правото на строеж,учредено върху държавна земя,може да бъде отнето само с решение на председателя на ИК на ОбНС. Установено е също така по категоричен начин,че теренът е бил отреден за нуждите на К.-за к. легация,като впоследствие това отреждане не е променяно /отразено е в действащия кадастрален и регулационен план отреждане на имота за нужди на Б.,което е отбелязано и в заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза на в.л.Н./,като в писмо № РГР-92-00-533 на С. община,дирекция “Архитектура и благоустройство” изрично е посочено,че преотреждането на такива терени не е в компетентността на Д.. Неправилно при наличието на тези данни за имащите значение за спора факти и обстоятелства въззивният съд е приел,че не са съществували пречки за реалното възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ върху отчуждения по реда на ЗОГПНС от Т. Б. недвижим имот. Отчитайки наличието на отреждане на терена за нужди на К. и на възмездно учредено по предвидения в закона ред право на строеж в полза на чужда държава,които обстоятелства са взети предвид при издаването на заповед № РД-21-327/18.03.1999г. на областен управител на Област София, която не е била обжалвана от А.-М. К. Б. и я обвързва, както и на факта,че по причина невъзможността за реално възстановяване на правото на собственост върху отчуждения недвижим имот по предвидения в ЗОСОИ ред е определено обезщетяване с компенсаторни записи, настоящият състав приема,че по делото не се установява правото на собственост върху имота да е било възстановено по реда на ЗВСОНИ,а оттам не се установява към настоящия момент процесният недвижим имот да принадлежи на А.-М. К. Б.. С оглед на това по реда на чл.293,ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от А.-М. К. Б. ревандикационен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съобразно изхода на спора в полза на М. н. в. р. н. Р. Б. следва да бъде присъдена сумата 340.10лв., представляваща направените по делото разноски с оглед разпоредбата на чл.81 ГПК. По реда на чл.78,ал.8 ГПК в полза на държавата следва да бъде присъдена сумата 766.20лв.,представляваща адвокатско възнаграждение за осъществявана по делото защита от юрисконсулт.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски градски съд,ГО,ІІ-Д въззивен състав, постановено на 18.06.2010г. по гр.д.№ 1158/2008г., поправено с решение от 01.12.2010г.,постановено по същото дело и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска за предаване владението на ½ идеална част от имот,означен с буквите А-Б-В-Г-А,оцветен в зелено с площ от 252кв.м. и имот,означен с буквите А-Г-Д-Е-Ж-А,оцветен в жълто,с площ от 570кв.м. на скицата на в.л.Й. Н.,намираща се на стр.76 от гр.д.№4693/1996г. на СРС,32 състав,неразделна част от решението, представляващи части от бивша нива в [населено място],м.”Д. Л.” с площ от 1320кв.м. при съседи:Н.М.,Б.,Ц. Вл.Б. и път,понастоящем част от УПИ *,кв.* по регулационния план на [населено място],м.”Л.-ІІ част”,одобрен със заповед №РД-09-050-739 от 28.12.1994г.,предявен от А.-М. К. Б.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] против Р. Б., п. о. м. н. р. р. и б. и М. н. в. р. на Р. Б..
ОСЪЖДА А.-М. К. Б. да заплати на М. на в. р.сумата 340.10лв./триста и четиридесет лева и 10ст./,представляваща направените по делото разноски и на Р. Б.,п. о. м. н. р. р. и б. сумата 766.20лв./седемстотин шестдесет и шест лв. и 20ст./ на основание чл.78,ал.8 ГПК.
Председател:
Членове:
|