Р Е Ш Е Н И Е № 85 гр. София, 11 май 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 297 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. К. Ц. срещу присъда № 279 от 14.11.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХVІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 4314/2017 г. В жалбата са изложени доводи за допуснати при постановяването на въззивната присъда съществени нарушения на процесуалните правила и нарушения на материалния закон, свързани с отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Направено е искане за отмяна на оспорения съдебен акт, като в условията на алтернативност се предлага подсъдимият да бъде оправдан на осн. чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК поради липса на извършено престъпление или инкриминираното деяние да бъде преквалифицирано по чл. 216, ал. 4 НК и подсъдимият отново да бъде оправдан, доколкото престъплението по този текст се преследва по реда на частното обвинение, а в случая липсва частен обвинител и съответно негова инициатива за осъдителен акт. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към жалбата възражението за съществени процесуални нарушения е подкрепено с нови аргументи. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на жалбата, като заявява становище за наличие на материално-правни предпоставки за преквалифициране на деянието по чл. 216, ал. 4 НК и за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на осн. чл. 78а, ал. 1 НК. Подсъдимият, уведомен за датата и часа на съдебното заседание, не взема лично участие. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 09.11.2015 г. на Софийския районен съд-Наказателно отделение, 97-ми състав, постановена по НОХД № 15060/2013 г., подсъдимият Х. К. Ц. е признат за невиновен в това на 05.05.2013 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с неустановени по делото лица противозаконно да е повредил чужда движима вещ – товарен автомобил „марка“, м. „модел“ с рег. [рег.номер на МПС] , собствен на [фирма], като общата стойност на повредата възлиза на 304 лв., поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 216, ал. 1 НК. По подаден от прокурор при Софийската районна прокуратура протест срещу така постановената присъда е било образувано ВНОХД № 4314/2017 г. по описа на Софийския градски съд-Наказателно отделение ХVІ-ти въззивен състав. Производството по това дело е приключило с оспорената понастоящем по касационен ред въззивна присъда, с която присъдата на СРС е отменена и подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 216, ал. 1 НК, като при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. Касационната жалба срещу тази присъда е основателна, макар и не по всички, изложени в нея съображения. Липсват процедурни нарушения във връзка с процеса по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по фактите, както и нарушения при изготвянето на мотивите към въззивната присъда, които да отговарят на критериите за съществени такива. Не се установяват пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, като фактическите негови изводи са детерминирани от действителното съдържание на събраните по делото доказателства, без да е допуснато игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях или изопачаване на съдържанието им. Доказателствената интерпретация по нов, различен от възприетия от първостепенния съд начин и формулирането на друга оценка за изводимото от доказателствата относно обстоятелствата, при които са били нанесени установените по процесния автомобил деформации, са извършени изцяло в рамките на правомощията на въззивната инстанция. Мотивите към присъдата са ясни и макар да не съдържат необходимия детайлен анализ на всеки от доказателствените източници, позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав. Подходът му, както към обвинителната теза, така и към тази, поддържана от подсъдимия, е обективен и съответен на процесуалните правила по чл. 14, чл. 18, чл. 107, ал. 2-5, чл. 303 и чл. 304 НПК. Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на убеждението на контролирания съд е протекъл при игнориране на обясненията на подсъдимия и при немотивирано кредитиране с пълно доверие на показанията на свид. С.. Това, че съдът е отказал да приеме като част от фактологията по случая нанасяне по процесния автомобил на един единствен удар с невъоръжена ръка от страна на подсъдимия, съобразно с неговите твърдения не означава, че е пренебрегнал обясненията му. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност (в този смисъл Р 210-78-ІІ; Р 57-87-ОСНК; Р-278-88-ІІ и др. на ВС). Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Като се има предвид, че свободната оценка на доказателствата е суверенна дейност на съдилищата от предходните инстанции, неподлежаща на касационен контрол, констатациите на настоящия състав по необходимост следва да се ограничат до евентуалното наличие на пороци в процеса на формиране на съдебните изводи за достоверност на показанията на свид. С., че удари по автомобила подсъдимият е нанесъл не с невъоръжена ръка, както самият той твърди, а с дърво. Такива пороци липсват. Вярно е, че въззивният съд е бил твърде пестелив в усилията си по излагане в документално-словесен вид на анализа и оценката си на ползваните доказателствени източници. Това обаче не елиминира факта, че изводите му по фактите не са произволни. Напротив, те са съответни на смисловия и информационния капацитет на обясненията на подсъдимия и на показанията на свид. С. и показват действително извършена преценка за вътрешната и външната тяхна съгласуваност, както помежду им, така и с доказателствата, изводими от останалите свидетелски показания и констатациите при извършения оглед на процесния лек автомобил (стр. 3 - 4 от мотивите на СГС ). Що се касае до възражението за неяснота по делото относно това кой от извършителите и какви точно удари е нанесъл по управлявания от С. автомобил, то макар да е фактологически вярно, не предопределя порочност на въззивния акт. При съизвършителската дейност, каквато е инкриминираната в случая, престъпният резултат (когато се установи такъв) бива причинен с общите усилия на всички съизвършители, като поначало не е нужно степента на оказано от всеки от тях въздействие върху обекта на посегателство да бъде еднаква, за да бъде отговорен всеки един за настъпването на този резултат. С основание е отбелязано в допълнението към касационната жалба, че въззивният съд е пропуснал да посочи разпоредбата на чл. 20, ал. 2 НК, изписвайки цифрово квалификацията на приетото от него за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 НК. Тази непълноценност във въззивната присъда е факт, който обаче не е от естество да създаде неяснота във волята на съда. Словесно и в диспозитивната, и в мотивната част на присъдата въззивният съд е посочил неколкократно, че инкриминираната по делото дейност на подсъдимия, която е преценил, че следва да бъде санкционирана, е реализирана в условията на съучастие под формата на съизвършителство по чл. 20, ал. 2 НК. Погрешното посочване на стр. 4 от мотивите към въззивната присъда, че по делото е признат „подсъдимия С. А. О. за виновен в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК“ с основание се изтъква от защитника като непрецизност в работата на въззивния съд. Касае се обаче за грешка от технически характер, която не предпоставя неяснота в присъдата и нарушаване на правата на подсъдимия по съществен начин, както се твърди в допълнението към касационната жалба. Още по-малко е възможно сама по себе си тази грешка да провокира съмнение в относимостта на изготвените мотиви към обявения в съдебното заседание диспозитив на въззивната присъда, постановена по делото, както се настоява от защитата. Връзката между приложените към делото диспозитив и мотиви към въззивна присъда, като съставни части от един и същи акт следва да се преценява на базата на цялостното тяхно съдържание, а не въз основа на изолираното от това съдържание цитирано изречение. Основателно е възражението, че осъждането на подсъдимия по чл. 216, ал. 1 НК е извършено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е подходил изключително формално, като механично е квалифицирал деянието на Ц. като престъпление, икономисвайки старание да изведе и аналитично да осмисли обстоятелствата, значими за преценката на обективната негова съставомерност и субективните му характеристики. Правните изводи на този съд са сведени до общия извод, че от подсъдимият „е осъществил от обективна и субективна страна признаците от състава на престъплението по чл. 216, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК“. Подобно третиране на инкриминираната проява е дисбалансирано от гледище на принципа за справедливостта, тъй като престъпният състав единствено „стандартизира“, задава модела на съответния вид престъпна дейност, като сам по себе си не осигурява база за постигане на индивидуална справедливост. Функция на съда е да прецени не само дали фактически извършеното съответства на признаците от конкретен престъпен състав, но и дали носи обществена опасност и дали тя съответства на онова ниво на обществена опасност, което законодателят е имал предвид, въвеждайки съответния престъпен състав. Тази функция в случая не е удовлетворително изпълнена, доколкото не е съобразена конкретната тежест на деянието, не са взети предвид индивидуалните негови особености, специфичното съчетание на обективните и субективните негови свойства, определящи нивото на противоречие между него и интересите на обществото. Преценката за обществената опасност е всякога комплексна. В случая, с оглед на възведеното обвинение, тя следва да обхване обстоятелства, като вида на засегнатото имущество и неговата стойност; характера и степента на нанесените повреди и размера на паричния еквивалент на труда и материалите за отстраняването им; личността на дееца; подбудите за извършване на посегателството. Според обвинението, с деянието на подсъдимия е бил повреден лек автомобил „марка“, м. „модел“, като повредите се изразяват в счупване на стъклата на двете странични огледала; подбитост върху предния капак в лявата му част; подбитост върху предна дясна греда до вратата; подбитост върху заден десен панел над задното дясно стъкло и изкривяване на задния десен панел в долната му част. Доколкото за съставомерността на деянието по чл. 216, ал. 1 НК е нужно повреждането да е довело до негодност на повредената вещ, свързана с временна или частична невъзможност тя да се ползва съобразно с предназначението й, такъв характер в случая очевидно може да се признае на счупването на стъклата на двете странични огледала, които са част от оборудването на автомобила, осигуряващо безопасност при движението, но не и на единичните подбитости (3 на брой) по автомобила и на изкривяването на задния десен панел. От друга страна, паричната стойност на ремонта за отстраняването на повредите е определена по експертен път на 304 лева, от които 24 лева – за смяна на стъклата на двете странични огледала. Тези стойности са под минималната работна заплата за страната за 2013 г., определена с ПМС № 250/11.10.2012 г. – 310 лева. Този факт, както и характера на повредите и степента, в която те са засегнали възможността за ползване на автомобила правят нереални измеренията, които са придадени с въззивната присъда на обществената опасност на деянието. Мащабът на вредите обаче не е единственият значим фактор за обществената опасност на извършеното. Налице са и ред други обективни и субективни обстоятелства с влияние върху социалната тежест и укоримостта на инкриминираното деяние. Едно от тези обстоятелства е личностната характеристика на подсъдимия, формирана от установените по делото факти, като чистото негово съдебно минало, образование, добрата негова социална и професионална интеграция, отговорното и грижовно отношение към близките му. Фактът, че след деянието е изпълнил моралния и правния си дълг да възстанови причинените с деянието вреди, превеждайки по сметка на собственика на процесния автомобил сумата, на която е оценено поправянето на повредите по него, свидетелства за това, че той е осмислил ценностно поведението си и е поел отговорността за последиците от него. Начинът, по който е бил генериран процеса по вземане на решение за извършване на деянието и причините, поради които се е стигнало до извършването му също имат своето място при преценката на обществената опасност на проявата. Преди всичко касае се не за предварително планиран акт, а за инцидентно взето решение, провокирано от поведението на управлявалия процесния автомобил свидетел С., което е съдържало целево насочена действена тенденция по отношение на възрастната и болна майка на подсъдимия. На „набезите“ на С. 76-годишната и страдаща от редица хронични и сериозни по тежест заболявания В. Ц. е реагирала емоционално, като на стресиращ я факт. Поведението на свидетеля е предизвиквало у нея напрежение, тревожност, възприемала го е като социално и морално неприемливо спрямо себе си и е споделила притесненията си със сина си. Всичко това не само грубо е засегнало естествената емоционална връзка между син и родител. То е провокирало понятни притеснения у подсъдимия за начина, по който подобно въздействие, като упражненото от С. над майка му би могло да се отрази на здравето й, а и на сигурността й. Поредното посещение на С. в процесния ден е изиграло ролята на ситуационен стимул за него да последва свидетеля с автомобила си и настигайки колата му, да реагира с агресия в желанието си да отстрани източника на психологически тормоз над своята майка и да я защити срещу бъдещо травмиращо я въздействие. Именно това е изиграло в случая определяща и направляваща действията на подсъдимия роля, а не специфични характеристики на личността му, като „ниско правно съзнание и незачитане на установения в страната правов ред“, каквито е открил в поведението му въззивният съд. Касае се за шаблонна фразеология, лишена от конкретно, подчинено на данните по делото съдържание. Преценката на инкриминираното деяние от гледище на изложените обстоятелства налага безспорна очевидност на незначителното ниво на обществена негова опасност, като го превръща в неутрален за наказателното право акт. Налице е класически случай на малозначително деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, предопределящ касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Поради което искането за отмяна на въззивната присъда и за оправдаване на подсъдимия следва да се уважи. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 279 от 14.11.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХVІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 4314/2017 г., като на осн. чл. 9, ал. 2 НК признава подсъдимия Х. К. Ц. с ЕГН [ЕГН] за невиновен и го оправдава по обвинението по чл. 216, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.