1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №50787 гр. София, 02.11.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.дело № 884 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. П. Н. чрез особения му представител – адв. М. П., срещу въззивно решение № 81 от 11.10.2021 г., постановено по в.гр.д. № 254/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 582 от 23.03.2021г., постановено по гр.д. № 3156/2020 г. на Варненски окръжен съд. С последното е прието за установено на основание чл. 62, ал. 2 СК, че П. Н. Н. не е баща на детето Р. П. Н., както и е прието за установено на основание чл. 69 СК, че Р. Антониов М. е баща на детето Р. П. Н.. С решението е допусната промяна в имената на детето Р. П. Н., както следва: в бащиното име от П. на Р. и във фамилното – от Н. на М.. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба е поставен следният материалноправен въпрос: „оспорването и установяването на произхода от бащата на представляваното от мен дете“ и процесуалноправният въпрос за значението и необходимостта от назначаването на ДНК експертиза. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 103/2016 г. по гр.д. № 1371/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение на ЕСПЧ, Пето отделение, от 28.09.2006 г. по делото К. и Щ. срещу България и решение на ЕСПЧ от 26.05.1994 г. Ответниците по касационната жалба Ц. Р. П., Р. Антониов М. и П. Н. Н., както и контролиращата страна Дирекция социално подпомагане – Варна не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Пред Варненски окръжен съд са предявени искове с правно основание чл. 62, ал. 2 СК и чл. 69 СК. Ищцата Ц. Р. П. излага, че ответникът П. Н. Н. е неин бивш съпруг, като бракът им е прекратен с влязло в сила на 17.12.2019 г. съдебно решение. Във фактическа раздяла се намират от лятото на 2018 г., откогато са прекъснали всякакви съпружески и интимни контакти между тях. От месец декември 2018г. ищцата заживяла на съпружески начала с ответника Р. Антониов М. и на 11.09.2020 г. родила от него дете – ответника Р. П. Н.. Тъй като детето е родено, преди да са изтекли 300 дни от прекратяване на брака, в акта му за раждане като негов баща е записан като баща П. Н. Н.. Ищцата твърди, че същият обаче не е биологичен родител на детето, тъй като то е заченато от Р. М.. От представеното по делото удостоверение за раждане на детето Р. П. Н. се установява, че същото е родено на 11.09.2020 г. и като негов баща в акта му за раждане е записан П. Н. Н.. Бракът между Ц. П. и П. Н. е прекратен чрез развод с решение, влязло в сила на 17.12.2019г. Към 11.09.2020 г. не са изтекли 300 дни от прекратяването му, поради което и на осн. чл. 61, ал. 1 СК се презюмира, че бившият съпруг е баща на детето. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели – майката на ищцата, чиито показания са ценени при условията на чл.172 ГПК и като непротиворечащи на останалите събрани доказателства и на приятелка на ищцата, която има непосредствени впечатления за семейния живот на ищцата и отглеждането на детето Р.. Приел е, че от тях се установява обстоятелството, че бившите съпрузи са се намирали в трайна фактическа раздяла от есента на 2018 г., от когато П. Н. е напуснал семейното им жилище и от тогава не поддържат интимни отношения. Същевременно, в периода на вероятното зачеване на детето Р. /приблизително 9 месеца преди 11.09.2020 г./, т. е. към началото на 2020 г., ищцата вече е живеела на съпружески начала с Р. М.. Поради така установената липса на интимни отношения между съпрузите след есента на 2018 г. въззивният съд е приел, че детето Р. не произхожда от презюмирания баща П. Н. Н. и презумпцията за бащинство е опровергана. В този смисъл са и направените изрични изявления в производството от същия. Въззивният състав е приел още, че детето Р. е заченато и родено по време на съвместното съжителство на ищцата и ответника М., включително интимни отношения, които от раждането му и понастоящем заедно се грижат за него. Затова съдът е стигнал до извода, че детето Р. произхожда биологично от ответника М., в който смисъл са и изявленията на последния, направени в производството. Въззивният съд е отхвърлил твърденията на особения представител на въззивника, че вероятно се развива симулативен процес като неподкрепени от нито едно от събраните по делото доказателства. Във връзка с искането за назначаване на ДНК експертиза, което не е уважено, е изяснил, че тази експертиза няма характеристиката на абсолютно доказателство в производството, а следва да бъде обсъдена заедно с всички останали относими доказателства. Съдът може да се произнесе относно произхода на детето, като установи категорично факта на зачеването чрез косвени доказателства, без да е необходимо изготвянето на такава експертиза. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Поставеният от касатора материалноправен въпрос: „оспорването и установяването на произхода от бащата на представляваното от мен дете“ не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва формулировка под формата на въпрос, а и такъв не може да бъде конкретизиран от обстоятелствената част на изложението към касационната жалба. Процесуалноправният въпрос, уточнен от настоящия състав, за значението и необходимостта от назначаването на ДНК експертиза по дело за установяване на произход на дете, не е решен в противоречие с цитираното от касатора решение. Трайно е прието в практиката на ВКС, включително в посоченото от касатора решение, на което изрично се е позовал и въззивният съд, че тъй като фактът на зачеването не може да бъде възприет непосредствено, настъпването му се установява по косвен път чрез доказателствени факти, които в своята съвкупност трябва еднопосочно да индицират, изключвайки всяка друга вероятност, осъществяването му и да са достатъчни за формирането на категоричен извод за него. Макар кръвно-груповите и ДНК експертизите да са от съществено значение в процеса на доказване на произхода, те нямат характеристиката на абсолютни доказателства в производството, а следва да бъдат обсъдени заедно с всички останали доказателства от значение за спора. Затова и липсата им не е пречка съдът да се поизнесе по така предявения иск, като установи категорично факта на зачеването чрез косвени доказателства. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тяхната преценка е приел, че произходът на детето е доказан по несъмнен начин от събраните косвени доказателства. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се твърди противоречие на въззивното решение с решение на Съда на ЕС, а е цитирана практика на Европейския съд по правата на човека, която е неотносима към посоченото основание. Липсва и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая по поставените въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Освен това касаторът само бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В процеса касаторът е представляван от адвокат М. П. от ВАК, назначен за негов особен представител при условията на чл. 29, ал. 4 ГПК. На особения представител се дължи адвокатско възнаграждение за всяка инстанция, като размерът му се определя от съда и същият се внася от ищеца, инициирал производството. С оглед на това настоящата инстанция определя дължимото адвокатско възнаграждение съобразно чл.9, ал.2 от Наредба №1 /2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на сумата 600 лв., която следва да бъде изплатена на адвокат М. П. от ищцата. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г.о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 81 от 11.10.2021г., постановено по в.гр.д. №254/2021 г. на Варненски апелативен съд. ОСЪЖДА Ц. Р. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат М. П. П. от ВАК със служебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 1, адвокатско възнаграждение за особен представител в размер от 600 лв. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: