Р Е Ш Е Н И Е № 349 гр. София, 11 октомври 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 608 по описа за 2023 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. П. Р., депозирана чрез защитата, срещу решение на Варненски апелативен съд № 64 от 3.05.2023 г, по ВНОХД № 337/22, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Варна, № 49 от 12.09.2022 г, по НОХД № 1283/21, като съдебният акт е отменен в частта относно постановеното отнемане в полза на държавата на превозни средства, собственост на подсъдимия, актът е изменен относно размера на дължимите разноски и е потвърден в останалата му част. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че през периода от 2.05.2017 г до 31.12.2017 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като пълномощник на /фирма/, [населено място], е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по Закона за корпоративното подоходно облагане / ЗКПО /, възлизащи на сумата 11 915, 76 лв, големи размери, като осъществявал счетоводството в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство по отношение на отразяване на договори за услуги, като използвал неистински и с невярно съдържание частни документи при упражняване на стопанската дейност и при предоставяне на информация пред органите по приходите, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 5 и т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода“, при „общ“ режим, и глоба от 2 000 лв, като е оправдан по обвинението да е извършил престъплението в периода от 1.01.2017 г до 1.05.2017 г, както и относно неподаване на годишна данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО за календарната 2017 г. Със същата присъда са отнети в полза на държавата лек автомобил /марка/ /рег. №/ и товарен автомобил /марка/ [рег.номер на МПС] , собственост на подсъдимия. Със съдебния акт на жалбоподателя са възложени сторените по делото разноски. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Съдът от първата инстанция е възпроизвел дословно фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, и същото нарушение е допуснато от въззивната инстанция. Апелативният съд е извършил доказателствен анализ в отклонение от процесуалните изисквания. Мотивите на съда не съдържат еднозначни изводи относно фактическите положения, имащи значение за съставомерността на деянието. Налице е съществено процесуално нарушение, изразяващо се в пропуска на съдебните състави да констатират порок при изготвяне на обвинителния акт. Липсва кръг от факти в обвинителния акт, относими към формите на изпълнителното деяние, за които жалбоподателят е осъден. Не е взето предвид, че подсъдимият не е имал съпричастност към осъществяване на счетоводната дейност на дружеството. Изводът на съда, че жалбоподателят е използвал процесните документи, като е целял да извърши данъчно престъпление, почива на невярна интерпретация на доказателствените източници. Обясненията на подсъдимия, че счетоводството на дружеството е водено от св. А., която би могла да бъде потенциален субект на престъпление, неправилно са отхвърлени. Не е съобразено, че показанията на св. Б. не следва да бъдат безкритично кредитирани, при условие, че той също е потенциален извършител на данъчно престъпление. Не са взети предвид доказателствата, че е изпълнен договорът, сключен между /фирма/ и „/фирма/. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите, приобщени на основание чл. 371, т. 1 НПК, но не е съобразил частта от показанията им, че тези лица действително са работили на строителен обект, стопанисван от дружество /фирма/. Неправилен е изводът на съда, че св. Б. не е имал знание относно стопанската дейност на дружеството. От заключението на Агрономическата експертиза, показанията на св. Ж., св. Д., св. Р., св. Я., е установено, че /фирма/ е изпълнило дейностите, предмет на договора с /фирма/, но това обстоятелство не е съобразено от съда. Допуснатите съществени процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон. Не е взето предвид, че процесните граждански договори не са първичен счетоводен документ. Съдът е кредитирал заключението на вещото лице, че осчетоводяването на разходи по инкриминираните документи би се отразило на финансовия резултат, имащ отношение към определяне размера на корпоративния данък, но не е установил дали такива разходи действително са осчетоводени и в какъв размер. Не е отчетено становището на вещото лице, че ако бъдат осчетоводени и признати разходите за възнаграждения и осигуровки по инкриминираните граждански договори, би се стигнало до ощетяване на бюджета със сума, в размер на 3 650, 91 лв, докато подсъдимият е осъден за значително по-голяма сума / 11 915, 76 лв/. Съдът не е взел предвид, че за представляващия дружеството би възникнало задължение да установи данъчните задължения за 2017 г, но това задължение попада извън инкриминирания период. Съдът не е изследвал въпроса как следва да се преценят действително направени разходи, респективно, реално укрити данъци, при документална необоснованост на разходите за конкретна стопанска дейност. В посочената хипотеза данъчната основа следва да бъде определена по реда на чл. 122 ДОПК, в която хипотеза би било възможно да се съобразят реалните разходи и оттам, действително дължимия данък. Наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като при неговата индивидуализация не са приложени законосъобразно правилата на чл. 54 НК. Не са отчетени смекчаващи отговорността обстоятелства. Не е взето предвид, че за осъждането през 1982 г е настъпила амнистия, а не реабилитация по право. С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия или за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящата инстанция счита, че релевираните съществени процесуални нарушения не са допуснати, а възраженията на защитата в тази насока не могат да бъдат споделени. Съображенията за това са следните: Липсва соченото от защитата нарушение на процесуалните изисквания при изготвяне на обвинителния акт. В обстоятелствената част на обвинителния акт е отразен кръгът от факти, имащи значение за съставомерността на инкриминираното престъпление, като е посочено с какви действия са осъществени признаците от състава. Изрично е отбелязано, че през 2017 г обвиняемият като фактически управител на дружеството е решил да води счетоводството в разрез със законовите изисквания, като за целта се е снабдил с неистински документи и с такива с невярно съдържание, които предоставил на св. А., ангажирана със счетоводната отчетност на юридическото лице. В обвинителния акт е посочен механизма на осъществяване на престъплението, а именно: представяне пред данъчните органи на договори за услуги, които са привидни, но са създадени с цел да попречат за установяването и заплащането на данъчните задължения по чл. 92 ЗКПО. Следователно, не може да бъде споделено становището на защитата за допуснато процесуално нарушение при изготвяне на обвинителния акт, откъдето следва, че съдебните състави, които са се произнесли по делото, не са имали основание да констатират наличие на порок в обвинителния акт, който би обусловил необходимост от прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора. На следващо място, не може да бъде споделено възражението, че фактическите обстоятелства, описани в обвинителния акт, са идентични с тези, възприети от съда в първата инстанция и във въззивната такава. Наличието на съвпадение при описване на релевантните факти произтича от обстоятелството, че хронологията на събитията е една и съща. При това положение, сходството в редакционно отношение на фактическата обстановка, изложена от прокурора в обвинителния акт, и тази, възприета от съда, не може да се счита за процесуално нарушение, а възражението в тази насока е неоснователно. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване, тъй като е спазил изискванията на чл. 14 НПК. Обстойно са анализирани гласните доказателства, изводими от свидетелските показания, и от обясненията на подсъдимия, съпоставени с писмените доказателства и със становището на вещите лица по приетите експертизи. Съдът стриктно се е придържал към рамките на предмета на доказване, за да изведе своите фактически и правни изводи, а логическият процес при анализа на доказателствената съвкупност е протекъл при пълно съответствие с правилата на формалната логика. Спазвайки изискванията на чл. 102 НПК, съдът е оценил доказателствата, изследвайки тяхната относимост към обвинението, предмет на наказателното производство, за да отговори на въпроса дали се касае за съставомерно деяние. Верен е изводът на съда, че подсъдимият се е възползвал от ниския социален статус на св. Б., водил скитнически живот, за да регистрира дружеството /фирма/. Формално, свидетелят е бил собственик и управител на юридическото лице, а фактически, стопанската дейност е водена от подсъдимия, който се е снабдил с пълна представителна власт, въз основа на упълномощаване. Съдът е имал основание да даде вяра на казаното от св. Б. на досъдебното производство, тъй като тези негови показания кореспондират на други доказателствени средства, за чиято достоверност не е възникнало съмнение, каквито са показанията на св. А., показанията на свидетелите, приобщени по реда на чл. 371, т. 1 НПК, писмените доказателства, експертните заключения. Съвкупната оценка на изброените доказателствени източници разколебава тезата на жалбоподателя, изводима от неговите обяснения, че не той, а св. Б. е участвал активно в стопанската дейност на дружеството. С решаващо доказателствено значение относно авторството на деянието в лицето на подсъдимия са показанията на свидетелите, вписани в 19-те представени граждански договора, че не са полагали труд в лозовия масив, респективно, че не са получавали заплащане. Казаното от свидетелите кореспондира на заключението на Графологическата експертиза, че подписите на „изпълнители“ в гражданските договори и останалите документи, приложени към тях, не са положени от съответните лица. Неоснователно се изтъква, че показанията на цитираните свидетели не са оценени с оглед на твърденията им, че се е случвало да работят на строителен обект, стопанисван от подсъдимия. Такива факти действително фигурират по делото, но те са ирелевантни за неговия изход, тъй като са извън предмета на обвинението,което касае полагане на труд в лозов масив, за което свидетелите са категорични, че не се е случвало. Относно действителната роля на подсъдимия при осъществяване на дейността на дружеството е от значение и това, че в процесните договори подписът на „възложител“ е положен именно от подсъдимия. Отделно от това, изяснено е, че, към момента на инкриминираното деяние, дружеството не е разполагало със съответната финансова и кадрова обезпеченост, за да изпълни обема работа, описана в приложените граждански договори. Вярно е, че в процесния имот са извършени предвидените мероприятия по засаждане на лозови насаждения и изграждане на лозов масив, с което /фирма/е изпълнило задължението си към /фирма/. Този факт обаче не оневинява подсъдимия, тъй като е установено, че към извършената работа представляваното от него дружество /фирма/ няма съпричастност, а лозовият масив е изграден по неустановен начин и от неустановени лица. Що се отнася до заключението на Агрономическата експертиза и показанията на св. Ж., св. Д., св. Р., св. Я., те установяват, че лозовият масив е изграден и функционира, но не дават отговор на въпроса кой е положил труда и по какъв начин е станало това. Същественото за изхода на делото е, че представените от подсъдимия документи, целящи да „докажат“, че представляваното от него дружество е извършило работата в лозовия масив, са документи с невярно съдържание и неистински по произход, а представените граждански договори са привидни и не отразяват действителното фактическо положение. При тази хипотеза, обстоятелството, че работата е изпълнена от друг правен субект, не може да повлияе на наказателната отговорност на подсъдимия, който е създал привидност, че работата е извършена от представляваното от него дружество и за положения труд е осъществено заплащане на лицата, които са „работили“ на обекта. На следващо място, верен е изводът на съда, че представените документи за „плащане“ по гражданските договори, не представляват разход за дружеството, тъй като в обективната действителност такова плащане не е имало. Описаното в привидните граждански договори като разход парично имущество не е излязло от патримониума на дружеството и не е постъпило в патримониума на лицата, фигуриращи в договорите. В същото време, по делото е изяснено, че плащане в полза на /фирма/, от страна на /фирма/, е имало. Паричните средства действително са изплатени и са преминали във фактическа власт на подсъдимия в качеството му на пълномощник на/фирма/.Именно това парично имущество е постъпление, приход за дружеството, което предопределя размера на задължението по чл. 92 ЗКПО. Подсъдимият е имал задължение вярно да декларира придобитото за съответния период имущество, за да бъде изчислен размера на дължимия данък по ЗКПО. Задължението за вярно деклариране не се влияе от определен времеви момент, а се отнася за цялата отчетна година, поради което неоснователно се възразява, че задължението се явява извън инкриминирания период. Съдът е посочил, че представените документи са създадени с цел да придадат документална обоснованост на стопанската дейност, но, доколкото те съдържат неверни обстоятелства, сочещи на тяхната привидност, те не са годни да „докажат“ вписаните в тях обстоятелства. За да бъдат годни да послужат за вярно изчисление на данъчната основа, следва вписаните обстоятелства да отговарят на обективната действителност, а в случая, това не е така. Неоснователно се сочи, че данъчната основа е следвало да се определи по реда на чл. 122 ДОПК, тъй като това би било възможно само при условие, че е налице вярно деклариране на приходи и разходи, докато, в случая, приходи са налице, но разходи не са реализирани, а само е създадена привидност, че това се е случило. Не може да бъде споделено възражението, че св. А. е „заинтересована“ от изхода на делото като потенциален субект на престъплението, тъй като е установено, че тя е водила счетоводството на дружеството срещу заплащане на възнаграждение, като е работила само по документи, представени й от подсъдимия. Вярно са оценени и показанията на св. Б., че не той, а подсъдимият е водил стопанската дейност на дружеството, особено, като се вземе предвид, че свидетелят е бил бездомник и неговият начин на живот обективно е препятствал възможността му да управлява регистрираното на негово име дружество. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглежданте от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Съдът правилно е квалифицирал деянието, като е счел, че е извършено данъчно престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 5 и т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Деецът е представлявал дружеството и в това си качество е предприел действия по водене на счетоводството в нарушение на законовите изисквания. За да избегне установяване и плащане на данъчни задължения по ЗКПО, чийто размер възлиза на 11 915, 76 лв, е използвал неавтентични частни документи / неистински и с невярно съдържание /, осъществено при условията на продължавано престъпление. Неоснователно се възразява срещу изводите на съда за съставомерност на деянието, като се сочи, че неправилно процесните граждански договори са оценени като първични счетоводни документи. Съдът е проследил в хронологичен ред какви действия е осъществил подсъдимия, за да постигне целта, а именно: представил е за счетоводно отчитане документи, част от които са неистински, а другата част, с невярно съдържание, за да посочи данъчна основа, която не е действителната такава, и по този начин да препятства възможността да бъде установен дължимия размер на данъка по ЗКПО, респективно, неговото плащане. Използваните граждански договори са елемент от замислената „схема“ на действие, при което тези договори са послужили, за да създадат документална обоснованост на разходи, каквито не са извършени, и именно в такъв аспект са оценени от съда. Що се отнася до изчисляване на данъчната основа при условията на чл. 122 ДОПК, този аргумент не може да бъде обсъждан, тъй като инкриминираният случай е извън обсега на посочената хипотеза. Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушене по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е дал правилен отговор на въпроса относно справедливостта на наказанието, като е отбелязал, че определеното от първата инстанция наказание е занижено, но поради липса на протест, допуснатото нарушение не може да бъде отстранено. Настоящата инстанция споделя изложеното становище и също смята, че към подсъдимия е проявена максимална снизходителност, като е подценена степента на обществена опасност на деянието и дееца. В тази насока, от значение е следното: Верен е изводът на апелативния съд, че степента на обществена опасност на дееца се завишава от обстоятелството, че след наличие на осъждане за предходно данъчно престъпление, за което е осъден условно, в рамките на изпитателния срок, извършителят е предприел действия по регистрация на дружество /фирма/, чрез което отново е нарушил данъчен закон, осъществявайки инкриминираното по настоящето дело деяние. За осъждането по НОХД № 2111/20 по описа на Варненски окръжен съд не е настъпила реабилитация, откъдето следва, че деецът е с обременено съдебно минало, очертаващо го като личност със завишена степен на обществена опасност. Верен е изводът на съда, че това осъждане не е изиграло своята поправителна и превъзпитателна роля, което следва да бъде съобразено при преценката на целите по чл. 36 НК, касаещи наказанието по настоящето дело. На следващо място, в контекста на обстоятелствата по чл. 54 НК, отегчаващи отговорността на дееца, правилно е съобразено това, че за осъществяване на данъчното престъпление е използвано социално слабо лице / св. Б./, както и това, че деецът е проявил последователност и методичност при реализиране на замисъла си да ощети бюджета. Отделно от това, за да извърши инкриминираното престъпление, подсъдимият неправомерно се е снабдил с лични данни на свидетелите, чиито имена е използвал, за да представи процесните граждански договори. Изложеното има отношение единствено към отегчаващите отговорността обстоятелства, в каквато насока правилно са оценени от въззивният съд. Неоснователно се възразява срещу становището на апелативния съд, че по делото липсват смекчаващи обстоятелства, доколкото възрастта на жалбоподателя / [дата на раждане] г /, тоест, 58-годишен, към момента на деянието, не представлява обстоятелство, смекчаващо отговорността му. От друга страна, правилно е становището на апелативния съд, че липсват други обстоятелства, които биха могли да се ценят в негова полза, като например, здравословно състояние, семейно или социално положение. С оглед на изложеното, правилно е становището на въззивния съд, че наказанието е следвало да се определи в по-висок размер, при превес на отегчаващите обстоятелства, но липсата на протест е препятствала възможността от корекция на наказанието. Изложеното има отношение към довода на защитата за явна несправедливост на наложеното наказание, който довод е неоснователен. Що се отнася до осъждането през 1982 г, то не влияе на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, поради което е без правно значение дали за това осъждане е настъпила амнистия или реабилитация. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 64 от 3.05.2023 г, по ВНОХД № 337/22. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: