Р Е Ш Е Н И Е № 19 София, 09 януари 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и двадесета и трета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Красимира Филипова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 657/2023 година Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия М. Р. К., срещу въззивно решение № 40/15.03.2023 г., постановено по ВНОХД № 2/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив. В касационната жалба се сочи, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като предходните инстанции не са отчели оказаното от подсъдимия К. съдействие за разкриване на обективната истина още преди образуването на наказателното производство, признавайки пред задържалите го полицейски служители за притежаваните от него наркотични вещества. Изтъкват се доводи за липса на мотиви в присъдата на окръжния съд поради необсъждане на показанията на свидетелката К. и идентичен порок, допуснат във въззивното решение, тъй като не присъства отговор на направените в тази връзка възражения от защитата. С тези аргументи се отправя искане за отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд. Алтернативно, за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода до определения в чл. 39 от НК минимум и отпадане на наказанието глоба на основание чл. 55, ал. 3 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият М. Р. К. и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на атакуваното въззивно решение, тъй като при постановяването му не са допуснати нарушения от кръга на касационните основания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжен съд – Пловдив с присъда № 78/22.11.2022 г., постановена по НОХД № 1214/2022г., признал подсъдимия М. Р. К. за виновен в това, че на 19.08.2021 г. в гр. Пловдив при условията на продължавано престъпление, без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества (амфетамин и марихуана) и разпространил високорисково наркотично вещество амфетамин на И. Т. К., като общата стойност на наркотичните вещества е 2 186,16 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал.1, пр. 1 и 2 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и във вр. с чл. 58а, ал. 1 и ал. 5 от НК във вр. с чл. 373, ал.2 от НПК му определил една година и осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил за изпитателен срок от четири години и глоба в размер на 7 000 лева. В рамките на иницииран от подсъдимия М. К. инстанционен контрол апелативният съд с атакуваното сега решение потвърдил изцяло постановената присъда. Касационната жалба е неоснователна. Твърдението, изложено в сезиращия документ, че първоинстанционният съд не е анализирал детайлно показанията на свидетелката К., действително намира опора в мотивите на присъдата. Този недостатък обаче е бил преодолян в проведената въззивна процедура, като апелативният съд е разгледал доводите на защитата и е дал конкретен отговор на същите. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 372, т. 2 от НПК. Несъмнено, при проведената диференцирана процедура, в рамките на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт могат да се установяват и противопоставят „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложението на материалния закон и с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност“. Задължително условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания“ (виж, ТР № 1/06.04.2009 г. по т.д. №1/2008 г., т. 8.1). По конкретното производство пред окръжния съд защитата на подсъдимия е направила искане за разпит на С. К., майка на подсъдимия, за установяване на характеристични данни, което е било удовлетворено. В изпълнение на задълженията си по чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК въззивният съд коректно в мотивите на решението е отбелязал, че показанията на свидетелката, съдържащи положителна информация за личността на подсъдимия, са допустими и подлежат на съобразяване при индивидуализацията на наказанието, което е и сторил, утвърждавайки заключението на първата инстанция за наличен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Позовавайки се на цитираното тълкувателно решение, съдът правилно е преценил като неуспешен опита въз основа на част от коментираните показания да се намеква за евентуална съпричастност към държането на инкриминираните наркотични вещества на друго „криминално“ проявено лице, с което подсъдимият е съжителствал. В тази си част проверяваното решение също не страда от претендирания порок, защото обективира ясни съображения, че подобни твърдения са несъвместими с фактологията по обвинителния акт, призната от подсъдимия в избраната от него процедура за разглеждане на делото. Затова и искането за отмяна на съдебните актове и ново разглеждане на делото от окръжния съд се явява неоснователно. На следващо място, твърденията за явна несправедливост на наложеното наказание по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК са неубедителни. Данните по делото не разкриват очевидно несъответствие между санкцията на жалбоподателя от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства от друга. При индивидуализацията на обема наказателна принуда въззивният съд е подложил на внимателна оценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за конкретните параметри на наказанието. Фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, признати от подсъдимия, са получили вярна и задълбочена оценка при определяне на степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Неоснователно е възражението на защитата, че въззивният съд е „обезличил“ оказаното от подсъдимия съдействие за разкриване на истината, признавайки пред задържалите го полицейски служители за държаните наркотични вещества в обитаваното от него жилище. За да подчертае значението на направеното извънпроцесуално изявление, в жалбата се развива тезата, че без това изявление не би се пристъпило към извършване на претърсване и изземване в апартамента. Пропуска се обаче, че още преди срещата между подсъдимия и свидетеля К., на когото той е разпространил инкриминираното наркотично вещество (а и насрочената среща с Б. със същия предмет), полицейските служители са провеждали наблюдение на жилището му с оглед на постъпилата при тях информация, че именно от това място се осъществява дейността по наркоразпространение. Затова и обяснимо след задържането на подсъдимия е престъпено към извършване на соченото действие по разследване – претърсване и изземване в апартамента, където са открити описаните наркотични вещества. Прегледът на материалите по делото показва още, че подсъдимият К. в хода на досъдебното производство, възползвайки се от правото си по чл. 55 от НПК, не е депозирал обяснения по повдигнатото му обвинение. Поради това за някакво съдействие, оказано от него в досъдебната фаза чрез предоставяне на информация за изясняване на фактологията по престъпното деяние в разпит като обвиняем, не би могло да се претендира. Направеното от подсъдимия в съдебната фаза признание на фактите по обвинението правилно не е третирано като допълнително смекчаващо обстоятелство, като са съобразени и обвързващите постановки, залегнали в т. 7 на посоченото по - горе тълкувателно решение № 1/06.04.2009 г. Невярно е и твърдението, че въззивният съд е пренебрегнал първоначалното добросъвестно поведение на подсъдимия пред полицейските органи. Напротив, на стр. 13 от въззивното решение ясно е заявена позицията на съда за включването на това обстоятелство в кръга на смекчаващите отговорността фактори. Същото, наред с чистото съдебно минало на подсъдимия, данните за личността му и трудовата ангажираност, са оценени във връзка с високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, в резултат на което е изведено и заключението, че не предпоставят хипотеза за определяне на наказателната отговорност при условията на чл. 55 от НК. Изводът не търпи упрек, тъй като този механизъм за определяне на наказанието е приложим само тогава, когато е констатирана обществена опасност, значително по-ниска от типичната за този вид престъпления. Конкретният казус не дава подобна възможност. Тежестта на инкриминираната престъпна дейност е обмислена от предходната инстанция във всичките й аспекти – осъществяването на две от формите на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 354а, ал.1 от НК, немалкото количество на държаните с цел разпространение наркотични вещества и интензитета на осъществяваната разпространителска дейност от подсъдимия. Тези обстоятелства правилно са оценени като такива, които завишават обществената опасност на извършеното от подсъдимия престъпление и които не допускат проява на по-голяма снизходителност при отмерване на приложената санкция. При коректно обсъдения от въззивния съд комплекс от смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, наказанието от две години и шест месеца лишаване от свобода (преди редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК), определено към минималния, установен от чл. 354а, ал.1 от НК размер на санкцията, не може да бъде преценено като явно несправедливо за извършеното престъпление. Впрочем, наказанието след прилагането на чл. 58а, ал.1 от НК в крайна сметка е установено под законоустановения минимум от две години, а с отлагането на неговото изтърпяване при условията на чл. 66 от НК предходните инстанции са дали възможност на подсъдимия да поправи поведението си, без да търпи неблагополучията на затворническата изолация. Няма основания за извод, че е допусната явна несправедливост на наказанието, нито е нарушен закона с прилагането на правилото по чл. 58а, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК, вместо това по чл. 55 от НК. Неудовлетворимо е и отправеното искане на касатора за отпадане на кумулативно предвиденото по-леко наказание глоба, защото това би могло да се обсъжда единствено в хипотезата на чл. 55, ал. 3 от НК, неприложима по настоящето дело. В касационната жалба, извън така посоченото искане, не присъстват конкретни съображения, свързани с наказанието глоба, подлежащи на обмисляне от касационната инстанция. Ето защо само се отбелязва, че определеният размер на това наказание при съобразяване на нормата на чл. 47 от НК също е ориентиран към законоустановения минимум, предвиден в чл. 354а, ал.1 от НК. Предвид така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяване на оспореното въззивно решение и на основание чл. 354, ал. 1,т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 40/15.03.2023 г., постановено по ВНОХД № 2/2023 г. от Апелативен съд- Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.