Р Е Ш Е Н И Е № 389/13 г. гр.София 04.08.2014г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 40/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. на Р Б, чрез прокурор М. Б. от А. , срещу въззивно решение № 1320/01.11.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 863/2012 г. в частта, с която искът на С. П. Н. по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ е уважен за сумата от 20 000 лв., ведно с лихви и съдебноделоводни разноски. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора, при определяна на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, и за необходимостта да се изложат съображения за изследваните обстоятелства от съда и значението им за възприетия паричен еквивалент на увреждането, поради противоречие с практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК по първия въпрос и противоречие с т. ІІ ПП 4/1968 г. по втория въпрос. Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Както е изяснено в Решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО, Решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV ГО и Решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС, при постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Въззивната инстанция трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция, да направи собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния акт. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, но в същото време не може да излага различни логически и правни съображения. В този случай, втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му/, а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. При произнасяне по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, съдът трябва в мотивите изрично да изясни кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, като се мотивира и обсъди относимите и допустими доказателствени средства, събрани по делото, както и да посочни ясно и точно какви са правните му заключения, като обсъди и доводите и възраженията на страните. Както е изяснено в т. ІІ ПП 4/1968 г. на ВС РБ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, по справедливост, на осн. чл. 52 ЗЗД, съдът е длъжен да извърши преценка на установените по делото от него, конкретно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към неимущественото увреждане, като изясни как те са се отразили върху приетата парична оценка на овъзмездяване. От съществено значение е как обвиненията са се отразили върху пострадалия именно с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други увреждания и неудобства; колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Въззивният съд, в противоречие с дадените разяснения, е изложил неясни, непълни и вътрешно противоречиви мотиви. Посочил е различни обстоятелства, установени от първостепенния окръжния съд, без да е ясно дали и въззивната инстанция е намерила, че те са се осъществили, съответно във връзка ли са с увреждането на нематериалните блага на ищеца и как са се отразили на размера на определеното парично обезщетение. Съдът, също така, в мотивите си записал, че по делото било установено, т.е, гради собствени фактически правни изводи, че ищцата преживяла истински шок при привличането й като обвиняем по делото; плачела често, треперела при срещи с други хора на улицата; имала оплаквания от безпокойство, вегетативна възбуда и нервност, като и до днес състоянието й не било отшумяло - Н. останала неспокойна, приемала медикаменти и досега, тъй като стресът се насложил във времето и станала психически лабилна; и към настоящия момент не се била възстановила психически – само при чуване на „съд”, „прокуратура” или „полицаи” треперила и се връщала в спомените назад във времето; изпитвала чувство за вина, че заради нея и обвиненията в престъпление, са пострадали тежко от обществения укор и изолация децата и съпругът й. Следва възпроизвеждане – какво приел първоинстанционният съд в мотивите си за причинените вреди, а те не съответстват напълно на установеното преди това от второстепенния съд. Въззивната инстанция, след това и препратила към мотивите на първата по чл. 272 ГПК, като направила заключение, че решението за присъдено обезщетението от 20 000 лв.е правилно. Въззивният съд, също така приел за установено, че ищцата претърпяла две хирургически интервенции за отстраняване на туморни образувания – през 2002 и 2009 г. Изброил медицинските документи относно здравословното състояние на ищцата – за следните заболявания: хипертония, стенокардия, депресия, миоми, туморни доброкачествени образувания на гърдите. За депресията е посочил, че било установено, че е със значителна давност, но след есента на 2008 г. настъпило обостряне и се наложило медикаментозно лечение. Не е ясно приема ли въззивният съд връзка между заболяванията и обвинението в извършване на престъпление, съответно дали наличните заболявания са се задълбочили в резултат на незаконното обвинение, както и дали наличието на здравословни проблеми е създало допълнителни неудобства и страдания с оглед повдигането и поддържането на обвинението в извършване на престъпление. При така установеното не налага заключението, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационната инстанция следва да се произнесе по съществото на спора, като прецени събраните поделото доказателства, доводи и възражения на страните и постанови решение по материалноправния спор в рамките на касационното обжалване – по иска за сума в размер до 20 000 лв. Между страните не се спори, а и от данните по делото се установява, че през 1999 г. било образувано следствено дело, а през ноември 2004 г. било повдигнато обвинение срещу С. П. Н., в качеството й на директор на Д. , [населено място], [община], както и срещу подчинените й старша медицинска сестра Я. и фелдшер У., за това, че в периода 17.11.1996 г. – 15.03.1997 г.,поради немарливо изпълнение на занятие, е причинила смъртта на 13 деца, настанени в дома. С присъда от 18.05.2005 г. била призната за невиновна и оправдана от Пловдивския окръжен съд, чийто съдебен акт е потвърден от Пловдивския апелативния съд, както и от Върховния касационен съд. Решението е влязло в сила на 09.01.2007 г. Няма спор, че през времето 17.11.1996 – 15.03.1997 г., държавата се е намирала в дълбока икономическа криза, с хиперинфлация, в магазините нямало стоки, бил въведен е лимит за закупуване на гориво. Домът в [населено място] се намирал в преустроено училище, на 1 300 метра надморско равнище, като достъпът от [община], която е също в отдалечен район на страната, бил труден. Транспортът през зимата бил нередовен, като пътищата не били разчиствани от снеговете и нямало адекватен начин за превоз на болните деца, а и за достъп до дома. В него били настанени деца с много тежки умствени увреждания, водещи и до физически недъзи – олигофрения, детска церебрална пареза и енцефалопатия, глухота, слепота, неподвижни по рождение, получили церебрални увреждания още при раждане. През инкриминирания период от време, в дома почти половината от децата били лежащи. Всички деца били изоставени от родителите и предоставени на държавата да ги отглежда. От събраните по делото данни се установява, че условията на работа, предвид контингента от болни деца, отдалечеността на социалния дом от центъра на [община], климатът и всичко в съвкупност, е създавало сурови и непривлекателни условия за работа там – персоналът в дома на достигал, поради липса на кандидат за работа – лекар, бил назначен фелдшер, а той бил подпомаган от лекарите от местната общинска болница (на около 40 км), където също е липсвал педиатър. Бюджетът бил по 1,62 лв. дневно на дете за храна, отопление, облекло и медицински грижи. Храната не достигала, а и била еднообразна и лошокачествена, като се разчитало на дарения. Отопление имало по един част, вечер и сутрин, практически било невъзможно да се пере и суши постелъчното бельо и дрехите на децата. От събраните писмени и гласни доказателства, включително писмените доказателства по приложените наказателни дела, се установява, че директорът е отправял многократно сигнали за драматичното положение в дома – до Министерство на труда и социалните грижи, главния секретар на Главния комитет на Българския червен кръст, началника на Управление на НЦСГ към Министерството на труда и социалните грижи, Агенцията за чуждестранна помощ, заместник министъра на труда и социалните грижи, министъра на труда и социалните грижи (спешна телеграма). Липсвала каквато и да е реакция от компетентните държавни органи в продължение на месеци, съответно не постъпила материална и медицинска помощ. Директорът се обърнал и към Агенцията за чуждестранна помощ, Центъра за срещи на провинцията С.-А., Директора на К. – „А.”, [населено място]. С. Н. се принудила се да потърси съдействие от медиите, включително немската R. и да поиска помощ от обществени организации и граждани. Едва след излъчване на филм, заснет от немския телевизионен канал и последвали репортажи на български медии – напр. предаване по радио „Е.” на журналиста Хр. Г., държавата отпуснала парична помощ, което станало и след смъртта на децата. По наказателното дело, съдилищата са приели, че причината за смъртта на децата в дома в [населено място], посочени в обвинителния акт, по никакъв начин не можело да се свърже с работата на директора на дома Н., старшата медицинска сестра Я. и фелдшера У.. Изрично в присъдата на окръжния съд е посочено, че и тримата подсъдими, за инкриминарания период от време, добросъвестно са изпълнявали всички свои задължения по опазване живота и здравето на тежко болните деца, на фона на изключително тежка икономическа обстановка в цялата държава, когато самата държава не е изпълнявала стриктно и системно ангажиментите си във връзка с финансирането и осигуряването на елементарни условия за отглеждане на болните деца, а родителите на тези деца, не са проявили воля да окажат помощ. Въззивната инстанция е приела, че да се търси от подсъдимите отговорност за липсата на рационална храна, постелъчно бельо, качествени дезинфекционни средства, отопление с нафта, когато отговорните за това държавни институции не са ги осигурявали или са осигурявали в незначителен обем, означава прехвърляне на задължения, каквито Н., Я. и У. са нямали. От повдигане на обвинението на Н. в извършване на престъпление, до оправдаването и от съда с влязло в сила решение, са изминали три години, като й била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция”, в размер на 1000 лв. От приетите по делото медицински документи, се установява, че в началото на февруари 2010 г. на Н. била поставена диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство”, като заболяването е започнало през 1980 г. с панически кризи; след стрес през есента на 2008 г. пациентката станала подтисната, напрегната, страдала от безсъние; по-късно оплакванията били временно подобрени, но след оперативна интервенция, отново зачестили паническите кризи. При тези данни, не може да се приеме за безспорно установено наличието на пряка причинно-следствена връзка между болестта и наказателното преследване. В същото време, както многократно е изяснявал Върховният касационен съд, обвинението в извършване на престъпление следва да се отчете, като фактор, който е повлиял зле върху психиката на обвиняемия/подсъдимия, а това неминуемо се отразява и върху лечението на вече установеното депресивно заболяване. Относно останалите заболявания на Н., няма доказателства, които да обусловят извод, че са в пряка причинно-следствена връзка със стреса и преживяванията по време на наказателното производство, нито, че са се повлияли негативно от него. Подобна причинноследствена връзка не може да бъде установявана със свидетелски показания, а няма искане за допускане на съдебномедицинска експертиза, нито такава е била назначена служебно от първостепенния съд. С оглед същността на касационното производство и предмета на настоящата касационна проверка, съдът не преценява въпроса дали експертиза е следвало да бъде допусната, нито в настоящата фаза по чл. 293, л. 2 ГПК, може сам да допусне и събере доказателственото средство. От показанията на свидетелите се установява, че обвинението предизвикало шок у С. Н. – тя не намерила подкрепа и помощ от държавата в борбата й за оцеляване на тежко болните деца, в изключително кризисния и за страната период, а била обвинена от държавата в немарливост, довела до смъртта на тринадесет деца. Изпитвала чувство на обида, плачела често, изпитвала срам и неудобство при срещи с хората, които я гледали с неодобрение; чувала коментари, че е виновна и трябвало да бъде осъдена. Започнала да избягва хората, вървяла с наведена глава, затворила се в себе си, като и понастоящем продължава да има негативни преживявания, когато се спомене за съд, следствие, прокуратура. Някои от приятелите, колегите и дори роднини, се отдръпнали по време на процеса, пострадал авторитетът й. По делото са представени много материали, установяващи широкия медиен отзвук на разследването, а след това и на наказателното производство – извънсъдебно и съдебно. В част от публикациите се съдържа само информация – за изключително трагичната смърт на децата в [населено място], условията там и започналото следствие; в други са направени и предположения, че вината е на персонала, включително за организиран канал на човешки органи, че децата били приучени от управата да живеят без да ядат, за длъжностни престъпления на директорката и отклоняване на бюджетни средства. Има и материали, в които са записани изявленията на Н. и други, в които се поддържа становище, че не тя, а държавата е виновна за катастрофата в дома. Безспорно, независимо от съдържанието на материалите, налице е разгласа на територията на цялата страна и завишен интерес у медиите, като цялостното внушение е за изключително ужасните условия в дома в [населено място], за започнала във връзка с това проверка от прокуратурата, съответно за образувано следствие и наказателно дело. При толкова потресаващи данни, във връзка със смъртта на болните деца, и обстоятелството, че Н. е привлечена като обвиняема, медийната разгласа няма как да не повлияе на нейната психика, чувства и достойнство, а от събраните гласни доказателства това се установява и по безспорен начин. Обстоятелствата, че най-близките приятели, майка й, дъщеря й, са подкрепяли Н. и са вярвали в нея, както и наличието на публикации в нейна защита, не променят горните изводи, нито омаловажават негативните изживявания на пострадалата. За вида, интензитета и продължителността им, в случая, съдът трябва да изхожда от данните дали и в каква степен те са се отразили върху нематериалните блага на увредения, а не какъв е бил броят на публикациите с положителен заряд – последните не заличават причиненото увреждане. Също така, без значение е дали материалите имат за свой официален източник органи на прокуратурата, както и добросъвестността на журналистите, включително правото да информират обществеността. По ЗОДВПГ незаконосъобразността се разглежда като крайният резултат от определено действие или акт. Както многократно Върховният касационен съд е изяснявал, основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1 т. 2, предл. 1 ЗОДВПГ е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс, за което е оправдано от съд и пасивно отговорни са изброените в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ държавни органи, които с действията си са допринесли за повдигане на обвинението, внасянето му и поддържането в съда. Няма значение дали конкретните действия, предприети в досъдебната и в съдебната фаза, са били в съответствие с процесуалния закон; не е налице и обвързване от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Обвинението в престъпление се явява неоснователно /незаконно/ винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд. На обезщетение подлежат всички вреди, които са в причинна връзка с това незаконно обвинение. При така установеното, съставът на Върховния касационен съд намира, че обезщетение за причинените на Н. неимуществени вреди от незаконното обвинение, определено в размер под 20 000 лв., няма да е съобразено с чл. 52 ЗЗД и не отговаря на обществения критерий за справедливост. Касационната инстанция не може да се произнася за обезщетение над този размер, доколкото искът за разликата над присъдените 20 000 лв. е отхвърлен и въззивното решение е влязло в сила, защото не е обжалвано. При определяне размера на обезщетението по това дело съдът съобрази изключителната тежестта на деянието, за което е обвинена Н., сравнително неголямата продължителност на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, както и наличието и на други неблагоприятни фактори извън обвинението, даващи отражение върху емоциите и психическото състояние на подсъдимата. Следва да бъде отчетено влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на Н. - не като причина за заболяването й, а като фактор, който е повлиял зле върху проявено вече депресивно разстройство. Повдигнатите обвинения са във връзка с трудовата функция на С. Н., което я компрометира и като професионалист, а естеството им е такова, че я дискредитира и като човек. Личността и средата на пострадалата, начинът й на живот, трудовата й биография, обуславят и по-високият интензитет на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Не е без значение и обстоятелството, че тя живее и работи в малък град, а по правило в него хората се познават, интересуват се и повече от събития, станали в непосредствена близост и, които се отнасят до тях самите, до техни познати, съседи, съграждани. Наред с това, широката разгласа, включително в централните медии, с разпространение в цялата страна, задълбочило негативните преживявания, променило се отношението към нея на част от близките й, както и на жителите в града, в който живее. По това дело от съществено значение са и обстоятелствата във връзка с дейността на Н. като директор на дома в [населено място] по време на инкриминирания период. Ежедневната й борбата за физическото оцеляване на децата, мизерните условия, при които персоналът е трябвало да се грижи за тях, чувството за безсилие и преживяването на смъртта на тринадесет напълно беззащитни деца, са сами по себе си изключително трагични и болезнени преживявания. Болката, обидата, срамът, са неимоверно по-големи и продължителни във времето, при последвалото обвинението, че Н. бездействала и била немарлива, като по този начин е поставила поверените й деца в подобни ужасяващи условия, които са довели и до смъртта на част от тях. В заключение, въззивното решение, като краен резултат, следва да бъде оставено в сила. С. Н. е поискала присъждане на съдебноделоводните разноски за производството пред Върховен касационен съд, но не е представила доказателства, че е сторила такива, поради което молбата й е неоснователна. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1320/01.11.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 863/2012 г. в частта, с която искът на С. П. Н. по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ е уважен за сумата от 20 000 лв., ведно с лихви и съдебноделоводни разноски РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: