О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 392 гр. София, 08.05.2020г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април, две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: EМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1113 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. И. Н. срещу решение № 2893 от 27.12.2019г. по в. гр. дело № 1221/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 381 от 07.12.2018г. по гр. д. № 507/2016г. на Врачански окръжен съд, поправено с решение № 88 от 28.03.2019г. по същото дело, в частта му, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на ответника М. И. М., че последният не дължи на ищеца К. И. Н. сумите: 30 000 евро – невърнат остатък от получен паричен заем по договор за заем от 06.02.2015г. с нотариална заверка на подписите от 25.02.2015г., ведно със законната лихва от 18.04.2016г.(датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) и 15 000 евро – неустойка за забава върху главницата, за периода: 31.05.2015г.-18.04.2016г., уговорена в чл. 6 от горепосочения договор за заем с нотариална заверка на подписите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 464/2016г. на Несебърски районен съд, и в частта му, с която К. И. Н. е осъден да заплати на М. И. М. сумата 20 824.31 евро, на отпаднало основание – нищожния като привиден горепосочен договор за заем, по предявен насрещен иск. Касаторът Н. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените от него положителни установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД да бъдат уважени, а предявеният от ответника насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен, или делото да бъде върнато със задължителни указания по приложението на материалния и процесуалния закон за ново разглеждане от друг състав на САС. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба К. И. Н. релевира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос, преформулиран и обобщен от настоящия съд от въпросите на касатора, съгласно правомощията му по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява привидността на договор за паричен заем като сключен за обезпечение на друг бъдещ каузален и възмезден договор при липса на „начало на писмено доказателство“?, по който сочи разрешаването му от въззивния съд в противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 39 от 02.05.2018г. по гр. д. № 1859/2017г. на Първо г.о.; № 524 от 28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011г. на Четвърто г.о.; № 253 от 17.10.2014г. по гр. д. № 2902/2014г. на Трето г.о.; № 31 от 09.03.2012г. по гр. д. № 502/2011г. на Трето г.о.; № 27 от 10.09.2012г. по търг. д. №154/2010г. на Второ т.о.; № 192 от 23.01.2014г. по търг.д. № 542/2012г. на Първо т.о.; № 94 от 28.08.2019г. по гр.д. № 3612/2018г. на Трето г.о.; № 184 от 19.01.2016г. по гр.д.№ 6394/2014г. на Трето г.о. и № 204 от 21.09.2011г. по гр.д.№1212/2010г. на Трето г.о.. Касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол – очевидна неправилност, изразяваща се в допускане в противоречие с императивната норма на чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК на свидетелски показания, единствено на които са основани правните изводи по делото. Счита, че с вътрешно противоречиви изводи, основани само на показанията на единствения изслушан по делото свидетел, въззивният съд е приел за оборено удостовереното в чл. 2 от процесния договор за заем предаване на сумата от 40 000 евро и получаването й от ответника, и без наличие на „начало на писмено доказателство“ е извел привидността на договора за заем като обезпечение на несключен договор за продажба на МПС. Ответникът по касационната жалба - М. И. М. подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по първоначални искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД и по насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, с цена на всеки иск над 5 000 лв., т.е. същата е допустима. По предявените първоначални установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, ищецът Н. се е легитимирал като заемодател по договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, в който е удостоверено предаването от заемодателя на заемополучателя (М.) на предоставената в заем сума от 40 000 евро, част от която е останала невърната след изтичане на договорения срок. Поради това касаторът - ищец по тези искове е инициирал заповедно производство, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение въз основа на договора за заем с нотариална заверка на подписите по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за процесните суми (невърната главница и договорена в чл. 6 от договора за заем мораторна неустойка), а след възражението на длъжника М. по реда на чл. 414 ГПК и предявяване на установителни искове по чл. 422 ГПК за съществуването на процесните главно и акцесорно задължения по договора за заем. Ответникът по първоначалните искове (М. М.) е възразил в отговора на исковата молба, че договорът за заем е нищожен като привиден, тъй като е сключен единствено с цел да обезпечи друго правоотношение между страните – възникнали преддоговорни отношения за закупуване на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК – собственост на К. Н.. Според съдържащата се в мотивите на въззивното решение интерпретация на въззивния съд на отговора на исковата молба, ответникът М. е имал намерение да закупи горепосочения лек автомобил, но тъй като не е разполагал с нужните средства за заплащане на уговорената продажна цена от 40 000 евро, се е договорил с ищеца Н., да я погаси на няколко вноски, като Н. е предал владението на автомобила на М.. За да обезпечи бъдещото си вземане за продажната цена Н. е поискал от М. да сключат процесния договор за паричен заем, който е безпаричен и има само обезпечителна функция досежно изпълнението на бъдещото задължение за заплащане на продажната цена по бъдещия договор за продажба на МПС. Анализирайки по горепосочения начин твърденията и възраженията на страните по делото, САС е заключил, че в тежест на ответника М. е да установи както намерението на страните да сключат договор за продажба на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК, така и връзката между това неосъществено правоотношение с процесния договор за заем. В този конекситет е счел за неоснователни оплакванията на въззивника Н. във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с допустимостта на свидетелските показания на единствения разпитан по делото свидетел, въз основа на показанията на който са изведени решаващите правни изводи за привидността на процесния договор за заем като прикриващ действителните правоотношения между страните по подготовката на сключването на договора за продажба на МПС, имащ за цел единствено да обезпечи изпълнението на задължението за заплащане на продажната цена по последния, останал несключен, договор. САС е посочил, че ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо, когато спорът не е за съществуването на договорното правоотношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Намерил е, че в случай като настоящия, когато договорът не съдържа всички уговорки (без да се аргументира кой договор и какви уговорки има впредвид), свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Макар да е посочил становището на ищеца Н., потвърдено чрез процесуалния му представител в първото о.с.з. пред първоинстанционния съд, че между страните няма сключен договор за продажба на МПС и че процесният договор за заем не е сключен с твърдяната от ответника цел, приемайки за допустими показанията на свидетеля на ответника, въззивният съд е кредитирал изцяло последните като обективни и непосредствени. Единствено въз основа на тези свидетелски показания е счел за установено, че страните са възнамерявали да сключат договор за продажба на лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК, но до окончателно сключване на такъв договор не се е стигнало, не е бил сключен и предварителен такъв договор поради изискуемата писмена форма за действителност, макар автомобилът да е бил предаден от ищеца на ответника в края на 2014г. и последният да е плащал застрахователните премии по застраховки „гражданска отговорност“ и „каско“, както и разходите по текущото обслужване и ремонта му за периода края на 2014г. – април 2016г.. Въз основа на показанията на свидетеля Я., САС е приел за установена връзката между неосъществената продажба на автомобила и процесния договор за заем с нотариална заверка на подписите, макар да е уточнил, че в тези свидетелски показания не се съдържат данни за съществуването на договора за заем, но тази връзка е извел по косвен път. След като, според показанията на свидетеля Я., ищецът е отказал да получи сумата 20 000 евро поради забава, ответникът го попитал какво представлява допълнителното плащане – лихва, неустойка или обезщетение, и ищецът отговорил: „да го тълкува по негова преценка“. От тези изявления на свидетеля Я., въззивният съд е заключил, че по косвен път е установена връзката между процесния договор за заем и несключения договор за продажба на МПС, тъй като единственото валидно правоотношение между страните, установено в процеса, е договора за паричен заем от 06.02.2015г.. Пак единствено въз основа на показанията на свидетеля Я. е приел, че процесният договор за заем няма самостоятелно съществуване, сключен е единствено с цел да обезпечи вземането на ищеца за продажна цена при условие, че собствеността на автомобила е била прехвърлена на ответника. Липсата на сключен окончателен договор за продажба на МПС означава, според САС, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за продажна цена, което да бъде обезпечено с договора за заем, т.е. вземанията на ищеца по предявените установителни искове по чл. 422 ГПК за главница и неустойка са погасени. Счел е, че е без значение, че автомобилът е бил предоставен на ответника преди сключването на договора за заем, тъй като няма пречка обезпечението на едно вземане да бъде предоставено преди то да е възникнало. С горепосочените фактически и правни мотиви предявените установителни искове с правни основания чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни. Насрещният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 824.31 евро, съставляваща платени вноски от М. в полза на Н. по погасяване на задължението за връщане на процесния паричен заем по процесния договор за заем, въззивният съд е уважил като основателен. Основателността на насрещния иск произтича според САС от плащането на сумата 20 824.31 евро на неосъществено основание (несключения договор за продажба на МПС), тъй като макар оформени като вноски по договора за заем, се касае за авансово плащане на продажната цена за лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № ВР 00-07 ВК. Нито в мотивите на първоинстанционното решение, нито в мотивите на въззивното решение, се съдържа отговор на въпроса въз основа на кое прието доказателство в процеса е установена безпаричността на процесния договор за заем, т.е. непрестирането по този реален договор на посочената заемна сума от 40 000 евро, при положение, че в самия договор с нотариална заверка на подписите, е удостоверено предаването на целия паричен заем от ищеца Н. на ответника М.. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е включен в предмета на конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на съда по него, т.е. осъществено е общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Той е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, според която „начало на писмено доказателство“ е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, т.е. че е възможно страните по нея да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. В настоящия случай документът, който решаващият съд възприема като „начало на писмено доказателство“, без такъв въобще да е посочван от ответника, е протокол за разпит на ищеца Н. по ДП № 61/2016г. на РУ – Враца през м. 04. 2016г. пред разследващ полицай, в който ищецът е заявил, че ответникът М. му дължи „25-27 000 евро, но не вярва за такава сума да посегне на живота му“. Това изявление, дори да съставлява доказателство по смисъла на ГПК, не създава индиция, че е възможно процесният договор за заем да е симулативен, т.е. че е възможно страните по него да не са желали настъпването на правните му последици, а на други такива. Следователно по поставения от касатора правен въпрос са осъществени основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общо и допълнително/ за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, прието за осъществено, поглъща основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото правният въпрос по първото изчерпва наведените обстоятелства за твърдяната очевидна неправилност. Поради това съдът не следва да се произнася изрично по второто релевирано основание за касационен контрол. На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочения процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2893 от 27.12.2019г. по в. гр. дело № 1221/2019г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 12 състав. УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 574. 82 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната. След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: