7 Р Е Ш Е Н И Е № 136 Гр.София, 15.10.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева Вероника Николова при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2130 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Х. С., [населено място] срещу решение № 131/29.01.14г., постановено по гр.д.№ 4131/12г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение от 13.07.12г. по гр.д.№ 8704/11г. на Софийския градски съд и е отхвърлен искът на касатора против [фирма], [населено място] за заплащане на основание на чл.226, ал.1 КЗ на сумата от 70000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания при ПТП на 21.08.10г. и е потвърдено решението в частта за отхвърляне на иска до предявения размер от 200000 лв. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и моли за неговата отмяна. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 21.08.10г. при ПТП на ищцата (настоящ касатор) са причинени телесни увреждания, като вина за настъпването им има лицето Х. Т., водач на МПС и застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Въззивният съд е констатирал, че образуваното наказателно производство срещу Т. за престъпление по чл.343, ал.1, б.”б” вр. чл.342, ал.1 НК е прекратено с постановление от 15.06.11г. от прокурор при ОП – [населено място], тъй като лицето към момента на извършване на деянието не е разбирало свойството и значение на извършеното и не е могло да ръководи постъпките си. Решаващият състав е назначил психиатрична експертиза и на база на заключението на същата е приел, че делинквентът страда от психично заболяване – биполярно афективно разстройство, като към момента на непозволеното увреждане не е могъл да разбира и да ръководи постъпките си. Изложените съображения за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ са основани на характера на отговорността на застрахователя, която е функционално обусловена от задължението на застрахования да обезщети вредите на третото пострадало лице. Въззивният съд е приел, че застрахователната защита отпада, когато застрахованият е освободен от отговорност, какъвто е случаят по чл.47 ЗЗД за неспособния делинквент. С определение № 265/14.04.15г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса:„Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите включва ли в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47 ЗЗД?”. Становището на състава на ВКС произтича от следното: Съгласно разпоредбата на чл.257, ал.1 КЗ обект на застраховане по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство. По силата на уредената по българското законодателство отговорност за причиняване на вреди в нормите на чл.45-54 ЗЗД вината на делинквента при непозволеното увреждане се предполага до доказване на противното, а безвиновна отговорност е предвидена в разпоредбите на чл.49 и чл.50 ЗЗД. Специален състав за изключване на отговорността на делинквента е въведен с правилото на чл.47, ал.1 ЗЗД по отношение на неспособния да разбира или да ръководи постъпките си, но ако към момента на увреждането е бил в това състояние, което не е причинено виновно от него. За обезщетяване на вредите, причинени от неспособния, отговарят на лично основание лицата по чл.47, ал.2 ЗЗД. В този смисъл и съгласно ППВС № 7/77г. от 04.10.78г. отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” е функционална, тъй като е обусловена от отговорността на самия застрахован. Отговорността на застрахователя се ангажира и при безвиновната деликтна отговорност по чл.49 и чл.50 ЗЗД. В ППВС № 7/77г. е дадено разрешение, че суброгацията на застрахователя включва и възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл.47 – 49 ЗЗД, което предполага осъществено изпълнение от застрахователя по реализирана срещу него отговорност на посочените основания. Предвид на гаранционно - обезпечителния характер на отговорността на застрахователя същата се реализира за обезщетяване на вредите на пострадалите от настъпило застрахователно събитие лица в обема на отговорността за непозволено увреждане по чл.45-54 ЗЗД, поради което включва: виновната отговорност на делинквента по чл.45 ЗЗД; безвиновната отговорност на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД и на собственика или надзорника върху вещи по чл.50 ЗЗД; както и виновната отговорност на трети лица по чл.47 и чл.48 ЗЗД. Изключването на отговорността на делинквента има за последица и освобождаване от отговорност на застрахователя при неизбежната отбрана по чл.46 ЗЗД, както и при изключване на личната отговорност на лицата по чл.47, ал.2 и по чл.48, ал.3 ЗЗД в случаите на невъзможност да предотвратят настъпването на вредите. В контекста на поставения в настоящото производство въпрос неспособният да разбира или да ръководи постъпките си отговаря за причинените на трети лица вреди, ако виновно се е поставил в това състояние. Лицето, което не разбира или не е в състояние да ръководи постъпките си е освободено от отговорност за вредите, причинени в състояние на неспособност по чл.47, ал.1 ЗЗД, като в този случай отговорността се носи от лицето, задължено да упражнява надзор над него. Изводът, който се налага е, че застрахователят на гражданската отговорност не отговаря пред увредените лица в хипотеза на неспособност на делинквента към момента на увреждането, който е освободен от отговорност по чл.47, ал.1 ЗЗД и ако надзорникът на неспособния е освободен от отговорност по чл.47, ал.2 ЗЗД. Застрахователят на гражданската отговорност отговаря пред увредените лица за вредите причинени от лице, което не е било неспособно към момента на настъпване на застрахователното събитие, или дори и ако е било неспособно, то само` виновно е причинило неспособността си, или ако отговорността се поема от надзорника на неспособното лице. Обезщетяване на пострадалия в случаите, при които неспособният не отговаря за причинените вреди спрямо уредените лица и застрахователят не отговаря съгласно чл.257 КЗ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, не е предвидено в закона. Предвид на отговорността на Гаранционния фонд в хипотеза на причиняване на вреди от неидентифицирано МПС по чл.288, ал.1, т.1 КЗ и съгласно с предназначението на гражданската отговорност на автомобилистите, то предмет на бъдеща законодателна уредба би следвало да бъде и отговорността за вреди, причинени от освободено от отговорност неспособно лице. По изложените съображения на поставения правен въпрос следва да се отговори в следния смисъл: Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, но само ако това лице е причинило само` виновно неспособността си към момента на настъпване на застрахователното събитие или ако за причинените вреди по правилото на чл.47, ал.2 ЗЗД отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния. Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ не включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД към момента на увреждането, и неспособността е установена в процеса по реализиране на отговорността на застрахователя, и, ако в тази хипотеза, не се ангажира отговорността на лицето, задължено да упражнява надзор върху неспособния. По същество на касационната жалба. Неоснователно е касационното оплакване за нарушаване на материалния закон. Според касатора задължителната имуществена застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива отговорността за причинените вреди, свързани с притежаването и използването на МПС, докато приетото разрешение от въззивния съд е, че независимо от настъпване на вредата, няма лице, което е отговорно за поправянето й. Основанието по чл.281, т.3, пр.1 ГПК не е налице предвид на отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, като същият е относим към правилното приложение на закона. Въззивният съд е отхвърлил иска не поради неправилно приложение на материалния закон, а с оглед на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, които са формирали изводите му за освобождаване на застрахователя от отговорност. Въведените основания по чл.281, т.3, пр.2 и пр.3 ГПК за отмяна на въззивното решение са налице. Изводът на решаващият състав, че причинителят на увреждането Х. Т. е страдал от психично заболяване – биполярно афективно разстройство и към момента на увреждането- 21.08.10г. е бил в психотично състояние с шизоафективен облик, като не е могъл да разбира и да ръководи постъпките си, е основан на заключението на изслушаната във въззивното производство психиатрична експертиза. Вещото лице се е позовало на медицинска документация и на събраните в производството гласни доказателства. На основание на медицинската документация, отразена в заключението, правилно е прието, че Т. страда от психиатрично заболяване от 1999 -2000г. с поставена от специалистите диагноза биполярно афективно разстройство с настъпило влошаване през пролетта на 2010г., когато му е предписано ново лечение. Извън тази медицинска документация вещото лице е изразило мнение за съществуването на шизофренен, а не маниен облик на заболяването на база на поведението на Т., съобщено от свидетелите по делото, поради което даденото заключение е за психотично състояние с шизофренен облик. Доколкото изводите са основани на гласните доказателства следва да се отчетат следните обстоятелства: Свидетелят К., който е бил лекуващ лекар на делинквента, обяснява, че Т. продължително време е бил в добро състояние – в ремисия; бил е стриктен пациент; не е правил тежки пристъпи и между пристъпите е имал критичност към заболяването си. Последните впечатления на свидетеля за състоянието на Т. са от пролетта на 2010г. Свидетелката Т. – майка на делинквента, също потвърждава, че синът й не е имал сериозни сривове и при последната им среща е бил в добро състояние, като е помагал на нея и на баща си във връзка с тяхно заболяване. Всички останали факти, съобщени от свидетелката, не са основани на непосредствени впечатления – неизвестно от кого и кога получена информация за изхвърляне на лекарствата от Т. и за разговори по телефона с починалия й баща за състоянието на сина й. В този смисъл факти за състоянието на Т. за период, близък до настъпване на увреждането (няколко часа по-рано) са основани на проведени телефонни разговори и са съобщени единствено от майката на делинквента, поради което, преценени съгласно чл.172 ГПК с оглед на висчики други данни по делото, не доказват състоянието на Т. към момента на причиняване на увреждането. Правилно и в съответствие с процесуалните правила въззивния съд не се е позовал на данните (експертиза и свидетелски показания) от досъдебното наказателно производство, приключило с постановление за прекратяване. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е необосновано с оглед на приетия за установен факт по делото относно психичното състояние за делинквента към момента на увреждането и на формирания въз основа на него извод, че същият е бил неспособен да разбира или да ръководи постъпките си. Не е налице неспособност на застрахования по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД и не е опровергана презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, поради което следва да се ангажира отговорността на застрахователя на гражданската му отговорност на основание чл.226, ал.1 КЗ. Съставът на І търговско отделение на ВКС определя размера на дължимото обезщетение по критериите на чл.52 ЗЗД, като отчита характера и степента на уврежданията на пострадалото лице – разкъсване на диафрагмата, разкъсване на слезката и загубата й, хемоперитонеум – кръв в коремната кухина, счупване на лява бедрена кост и контузии на гръдния кош и корема; претърпените медицински манипулации – за отстраняване на слезката, за зашиване на диафрагмата, кръвна репозиция и метална остеосинтеза; периода на възстановяване - около 6 месеца и допълнителна операция за изваждане на метала в бедрената кост, както и остатъчни два деформитета – отклоняване навън с 5 градуса на бедрените кости и удължаване й с 3 см., водещо до куцане, включително продължаващи болки, налагащи прием на обезболяващи. Справедливото обезщетение съдът определя на сумата от 80000 лв. Обжалваното въззивното решение следва да се отмени и искът да се уважи в размер на 80000 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 21.08.2010г. до окончателното й изплащане. По разноските. Разпределението на отговорността за разноските следва да се извърши съобразно с уважената и отхвърлената част на иска. Ответникът следва да заплати на касатора разноски в размер на 320 лв., а касаторът на ответника – в размер на 519 лв., както и юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции общо от 9830 лв. С оглед на присъдените разноски от въззивния съд, които са съобразени с направена от първоинстанционня съд компенсация, следва въззивното решение да се отмени изцяло в частта за разноските и с настоящото решение всяка от страните да понесе отговорността за разноските. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати държавна такса в размер на 6400 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 131/29.01.14г., постановено по гр.д.№ 4131/12г. от Софийския апелативен съд, в частта, с която частично е отменено решението от 13.07.12г. по гр.д.№ 8704/11г. на Софийския градски съд и е отхвърлен искът на М. Х. С., [населено място] против [фирма], [населено място] за заплащане на основание на чл.226, ал.1 КЗ в размер на сумата от 70000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания при ПТП на 21.08.10г. и в частта, с която е потвърдено решението за отхвърляне на иска за сумата от 70000 лв. до 80000 лв., както и изцяло в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на М. Х. С., [населено място], съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.6, офис 19 адв.Я. С., сумата от 80000 лв. (Осемдесет хиляди лв.), на основание на чл.226, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, настъпили от ПТП на 21.08.10г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.08.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 320 лв. (Триста и двадесет лв.) – разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 131/29.01.14г., постановено по гр.д.№ 4131/12г. от Софийския апелативен съд, в останалата част, с която потвърдено решението от 13.07.12г. по гр.д.№ 8704/11г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска на М. Х. С., [населено място] против [фирма], [населено място] за заплащане на основание на чл.226, ал.1 КЗ на обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания при ПТП на 21.08.10г. за разликата между сумата от 80000 лв. до 200000 лв. ОСЪЖДА М. Х. С., [населено място], съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.6, офис 19 адв.Я. С. да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 519 лв. (Петстотин и деветнадесет лв.) – разноски по делото и сумата от 9830 лв. (Девет хиляди осемстотин и тридесет лв.) - юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС сумата от 6400 лв. (Шест хиляди и четиристотин лв.) – държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.