5 Р Е Ш Е Н И Е № 497 София, 05 април 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание, проведено на 14 октомври, двехиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Румяна Виденова в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Пламен Петков наказателно дело № 2358 / 2011 година На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдения Х. Й. Й., за отмяна по реда на възобновяването на решение № 156 от 21. 07. 2011 год., постановено по ВНОХД № 338 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас, с което е била потвърдена присъда № 9 от 02. 03. 2011 год. постановена по НОХД № 301 / 2010 год. по описа на Районен съд – гр. Айтос. В искането поддържано от защитника и в съдебно заседание, се съдържат аргументи за наличие на допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, поради и което се претендира за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 1, по чл. 425, ал. 1, т. 2, изр. последно, алтернативно, това, по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество обаче, се явява неоснователно. Това е така поради следните съображения: С присъда № 9 от 02. 03. 2011 год. постановена по НОХД № 301 / 2010 год., по описа на Районен съд – гр. Айтос, осъденият Х. Й. Й. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 от НК /погрешно е посочена и разпоредбата на чл. 27 от НК/ било извършено групиране на това наказание и наказанието наложено на осъдения по НОХД № 777 / 2010 год. по описа на Районен съд – гр. Несебър, като било определено най-тежкото измежду тях, а именно, лишаване от свобода” за срок от три години, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда, на основание чл. 68, ал. 1 от НК, било приведено в изпълнение наложено на Й. със споразумение по НОХД 97 / 2007 год. по описа на Районен съд - гр. Поморие /съдът не е посочен/, наказание, „лишаване от свобода” за срок от шест месеца, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата, Х. и другия подсъдим по делото – С. Р. А., били осъдени солидарно да заплатят на гражданския ищец Т. И. Т., сумата от 2453, 64 лв., представляваща стойността на невъзстановени 127 бр. метални подпори за кофраж, като иска за разликата до 5042 лв. бил отхвърлен като неоснователен. Присъдата била обжалвана от осъдения Х. както и от осъдения А., като с атакуваното въззивно решение, същата била потвърдена. Искането основно касае оценката на доказателствената съвкупност установена по делото, прави се оплакване за допуснато процесуално нарушение – противоречиви интереси между осъденият Й. и осъденият А. и защитата им от един и същ защитник и се навеждат доводи за явна несправедливост на наложеното на осъдения Й. наказание. Касационната инстанция намира, релевираните в искането на осъденото лице доводи за неоснователни поради следните съображения: Въз основа на комплексна преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, както районния съд, така и въззивната инстанция, законосъобразно са приели, че вината и авторството на извършеното престъпление, са установени по категоричен и несъмнен начин, извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират - показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението по оценителната експертиза, приобщените писмени доказателства. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност, е извършена от инстанционните съдилища съобразно принципа залегнал в разпоредбата на чл. 14 НПК, като извършеното от осъдения Й. престъпление е правилно квалифицирано. Изложени са доводи за всички елементи от обективната страна на престъпния състав, както и такива, досежно формата на вината на обсъжданото деяние. Извън всякакво съмнение, осъденият действително е извършил престъплението за което е бил признат за виновен – обективните и субективните признаци на престъплението измама, са налице. Осъденият Й. след предварителен сговор със С. А. и А. Т. с цел да набави за себе си и тях имотна облага, в случая, парични средства, е възбудил и поддържал у пострадалия заблуждение, че взема под наем собствените му метални подпори за кофраж, причинявайки му имотна вреда. Й. е сключил договор без намерението да го изпълни, който извод се извлича недвусмислено от комплексната преценка на поведението му преди, по време и непосредствено след извършване на инкриминираното деяние. Наред с А. и К. е заявил пред пострадалия нужда от процесните строителни подпори за изграждането на несъществуващ обект /къща в [населено място]/, след постигане на договорката е уговорил превоза им със свид. П., за [населено място] /с. И./ където последвалата и незабавната им продажба, като тримата си поделили получената облага. Като резултатно престъпление, измамата се счита за довършена с настъпването на вредата за измамения, като не е задължително да е наличие и реализиране на облага за измамника поради и което довода, че Й. е получил сумата само от 100 лева изобщо не следва да бъде обсъждан. Не може да бъде споделена и тезата, че между осъдения Й. и А. е налице противоречива защитна позиция. Действително А. е заявил че се признава за виновен по повдигнатото му обвинение, а Й. е поддържал защитна позиция, но в случая, а и с оглед повдигнатото против дейците обвинение, извън съмнение е налице хипотезата на така наречения „оговор”. Друго би било положението, ако в обясненията си дейците се уличават в по-голямо участие и по-голяма активност при извършване на престъпното деяние, което в случая не е налице. Междувпрочем, в рамките на проведеното въззивно производство, осъдения Й. е бил защитаван от друг защитник и като цяло, правото му на защита е било обезпечено в пълен обем. Поради всичко гореизложено, настоящия състав намира, че при разглеждане на делото съдилищата не са допуснали процесуални нарушения, явяващи съществени по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК. Може да се обобщи, че липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата довели до неправилно приложение на закона, поради и което неоснователни се явяват наведените оплаквания за нарушение на материалния закон. Липсва релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Макар както първоинстнационния съд, така и въззивната инстанция, да не са обсъдили изчерпателно обстоятелствата релевантни за наказателната отговорност на осъдения, обоснован се явява крайния извод, че наложеното на Й. наказание следва да бъде определено при условията на чл. 54 от НК. В конкретния случай хипотезата на чл. 55 НК не е приложима. Това е така защото, по делото не са налице смекчаващи наказателната отговорност на Й. обстоятелства които да са многобройни или изключителни, по смисъла на посочената законова разпоредба. Правилно наложеното на осъдения наказание е било определено под средния размер на предвиденото такова в разпоредбата на чл. 210 от НК. Същото е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца и не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК, поради и което искането за смекчаване на наказателноправното положение на осъдения Й. не може да бъде уважено. С оглед довода за наложени еднакви наказания на осъдените Й. и А. следва да се посочи, че наказателната отговорност е лична и наказанието се индивидуализира спрямо всеки един подсъдим така, че да бъдат постигнати по-пълно и ефективно целите визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение, намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, а искането на осъдения Й., за неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканието на осъденият Х. Й. Й. за отмяна по реда на възобновяването на решение № 156 от 21. 07. 2011 год., постановено по ВНОХД № 338 / 2011 год. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: