Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * неоснователно обогатяване * обогатяване * неправилна правна квалификация


5
РЕШЕНИЕ


№ 97


София, 1.08.2014 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА


при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1250/2011 година.


Производството е по чл.290 ГПК.
С определение №809/05.7.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №254/26.5.2011 г. по гр.д.№264/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи търговски състав, по касационна жалба, вх.№4117/30.6.2011 г., подадена от адвокат К. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място] в частта, с която е осъдена Ц. И. Б. в качеството й на ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, да заплати на Х. А. Б.” сумата 25250 лева, ведно със законната лихва, считано от 31.-10.2008 г. до окончателното й изплащане, с която се е обогатил неоснователно и която сума представлява ½ от цената и разноските по сделка за покупко-продажба от 08.11.2005 г. между [община] и наследодателя на Б., по силата на която е придобил собствеността върху дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ – ІІІ – ресторант – градина, кв.13, по плана на кв. Изгрев – П..
С обжалваното решение е отменено изцяло решение №12/12.01.2011 г. по т.д.№895/2008 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, т.о., ХХ състав, и е осъдена Ц. И. Б. в качеството й на ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, да заплати на Х. А. Б. в качеството му на ЕТ с фирма “С.-Х. Б.” сумата 25250 лева, ведно със законната лихва, начиная от 31.10.2008 г. до окончателното й изплащане, с която се е обогатил неоснователно и която сума представлява 1/2 от цената и разноските по сделка за покупко-продажба от 08.11.2005 г. между [община] и наследодателя на Б., по силата на която е придобил собствеността върху дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ-ІІІ – ресторант – градина, кв.13 по плана на кв. Изгрев-П.. Със същото решение предявеният от Х. А. Б., в качеството му на ЕТ с фирма “С. – Х. Б.” частичен иск за сумата 1000 лева от общо 50000 лева, против Ц. Б. като ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, представляваща ½ от строителната стойност на сграда и пристройка в дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ – ІІІ - ресторант-градина, кв.13 по плана на кв.Изгрев, П., като недоказан е отхвърлен.
Въззивната инстанция е приела, че правното основание на иска за заплащане на половината от продажната цена на процесния имот, за който е сключен договор между [община] и ответния едноличен търговец от 08.11.2005 г., по силата на който ответникът е придобил собствеността върху дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ-ІІІ – ресторант – градина, кв.13 по плана на кв.Изгрев – П. е неоснователно обогатяване, и го е квалифицирал по чл.59 ЗЗД, тъй като ищецът не е имал никакво основание да заплаща стойността на половината от мястото, тъй като не е страна по договора, поради което извършеното от него плащане е станало без основание и без доказано наличие на договор, за да бъде приложена някоя от хипотезите на чл.55, ал.1 ЗЗД. За неоснователно е прието оплакването на ответника по иска, че за да компенсира извършеното от ищеца недължимо плащане, му е продал половината от имота с последващ нотариален акт на по-ниска цена, като по този начин е обосновал довода си за окончателно уреждане на имуществените отношения.
Въззивното решение е допуснато по поставените от на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място], въпрос “Дали даденото с оглед бъдещи намерения следва да се търси от обеднилия се с иск по чл.59 ЗЗД или с иск по чл.55 ЗЗД ?”, както и с оглед допустимостта на въззивното решение.
За да се произнесе по тях съдът съобрази следното:
Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното от нея решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В посочения смисъл е и съдебната практика опредметена в решение №317/27.6.2012 г. по гр.д.№117/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че “Не съставлява произнасяне по непредявен иск неправилната квалификация на спорното право от първата инстанция. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на обжалваното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Съдът следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска.”. Приетото с това решение е съответствие с Постановление №1/28.5.1979 г. по гр.д.№1/1979 г. на Пленума на Върховния съд.
В отговор на поставения въпрос настоящия състав на ВКС, ІV г.о., намира, че бъдещите намерения за осъществяване на някаква дейност не представляват каквото и да е основание по смисъла на чл.55 ЗЗД. Същите не са юридически факти, въз основа на които да се създаде правоотношение, от което да възникне неоснователно обогатяване. Поради това неосъществяването на бъдещи намерения може да доведе до неоснователно обогатяване само и единствено в хипотезата чл.59 ЗЗД при преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, било пряко, било опосредено.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неотчитане на довода на ответника по исковата молба, на факта на продажба на половината от процесния парцел на по-ниска цена, което сочи на необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Твърди се, че по този начин страните са уредили вътрешните си отношения, като всеки един от тях е станал собственик на реална част от него.
Моли се за отмяна на обжалваното решение в частта относно претенцията по чл.59 ЗЗД за парцела и отхвърляне на иска, или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Ответникът по касация – [фирма], посредством процесуалния си представител – адв. Ч., е депозирал отговор по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касационната жалба и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното:
С оглед отговора на поставения в касационната жалба въпрос обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо. Безспорно се касае до предявен иск за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59 ЗЗД.
Законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е приела, с оглед безспорно установеното заплащане цената на процесния парцел, че половината от цената е заплатена от ищцовата страна, без същата да е била обвързана със задължение за това, както към ответника по иска, така и към другата страна по сделката – общината.
Неоснователно е оплакването на касационния жалбоподател относно изводите на съда за липса на основание за компенсиране на извършеното от ищеца недължимо плащане с оглед представеното по делото доказателство – нот.акт №004, т.2, н.д.№185/2006 г. Правилно апелативният съд е приел, че от изложеното в посочения нотариален акт не е налице основание за достигане до извод, че посредством визираната сделка страните уреждат други свои взаимоотношения, както и с оглед поведението на страните в процеса да се стигне до извод за приемане на сделката като прикриваща друга такава. Останалите доводи, наведени както в касационната жалба, така и още в предходните инстанции, относно визирания факт, представляват само твърдения, без да бъдат подкрепени с надлежни доказателства.
Ето защо касационната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила.
Водим от изложените съображения и на основание 293, ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

Р Е Ш И:



ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №254/26.5.2011 г. по гр.д.№264/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи търговски състав, по касационна жалба, вх.№4117/30.6.2011 г., подадена от адвокат К. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място] в частта, с която е осъдена Ц. И. Б. в качеството й на ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, да заплати на Х. А. Б.” сумата 25250 лева, ведно със законната лихва, считано от 31.-10.2008 г. до окончателното й изплащане, с която се е обогатил неоснователно и която сума представлява ½ от цената и разноските по сделка за покупко-продажба от 08.11.2005 г. между [община] и А. Б., по силата на която е придобил собствеността върху дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ – ІІІ – ресторант – градина, кв.13, по плана на кв. Изгрев – П..
Решението е о окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: