Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 418

гр. София, 26.07.2018 год.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 692 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. Софийският апелативен съд като въззивна инстанция при повторно разглеждане на делото след обезсилване и отмяна на предходното въззивно решение от ВКС /с решение № 50 от 04.07.2016 год. по гр. д. № 5163/2015 год. по описа на ІІ г. о./, е отменил първоинстанционното решение № 319 от 09.07.2012 год. по гр. д. № 588/2010 год. на Софийския окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г. Х. Р. насрещен иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на подобренията, извършени в ресторанта, находящ се на първия етаж на вилна сграда с площ 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа, находяща се в кв. 21 по плана на к. к. „Б.”, през периода 01.03.2005 – 12.02.2010 год., за разликата над 13 750 лв. до 21 730 лв. и е отхвърлен искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 5 820 лв. - половината от стойността на инвестиционен архитектурен проект, като вместо това Д. А. М., [населено място], е осъден да заплати на Г. Х. Р., [населено място], допълнително 7 980 лв. по иска с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД и 5 820 лв. по иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният от Е. М. срещу Г. Р. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 50 000 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот - вилната сграда с площ 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа, находяща се в кв. 21 по плана на к. к. „Б.”, за периода 21.11.2006 - 15.07.2009 год. и в частта, в която насрещният иск на Г. Р. по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 21 730 лв. до пълния предявен размер, а искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е отхвърлен за разликата над 5 820 лв. до 12 500 лв. Въззивното решение е допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 2093 от 05.10.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд, като Д. А. М. е осъден да заплати на Г. Х. Р. законната лихва върху сумата 7 980 лв. и върху сумата 5 820 лв., считано от 26.07.2010 год. до окончателното им изплащане. Без уважение е оставена молбата на Р. за допълване на въззивното решение с присъждане на обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху стойността на подобренията от извършването им до предявяване на насрещния иск на 26.07.2010 год.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Д. А. М. /ищец и правоприемник на починалата в хода на процеса ищца Е. Г. М./, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Б. П., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора, с уважаване на претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС и отхвърляне на насрещните искове по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 30, ал. 3 ЗС като неоснователни и недоказани.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 год./ по следните правни въпроси: следва ли в производството по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС неползващият съсобственик – ищец да установява факта на недопускането му до общата вещ, за да има право на обезщетение за лишаването му от нейното ползване; длъжен ли е неползващият вещта съсобственик да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС или за основателността на иска е от значение единствено осъщественото само от друг съсобственик ползване на цялата съсобствена вещ; следва ли ползващият вещта съсобственик да я използва само и единствено според нейното предназначение лично, за да се приеме, че само по този начин той пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Сочи се противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 269 от 18.10.2013 год. по гр. д. № 1282/2012 год., ВКС, ІV г. о., решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 80 от 24.02.2010 год. по гр. д. № 102/2009 год., ВКС, ІV г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о.
Ответникът по жалбата – Г. Х. Р., чрез адвокат А. Ж., в писмен отговор оспорва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира заплащане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационна жалба срещу решението в частта, в която са отхвърлени насрещните искове по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 44 860 лв. и по чл. 86 ЗЗД до предявения размер от 18 983 лв., както и за присъждане на законната лихва до окончателното изплащане на сумите, подава и ответникът Г. Х. Р., чрез пълномощник адвокат А. Ж.. Навежда оплаквания за недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, съдът не е изложил мотиви по отхвърлителната част за присъждане на подобренията и не е отчел действителната им пазарна стойност.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване на решението се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 122 от 02.07.2015 год. по гр. д. № 291/2015 год., ВКС, І г. о. Поставя се въпросът: следвало ли е съдът, след като е установил, че ответникът не се е противопоставил на подобренията и те са извършени добросъвестно от съсобственик, да присъди обезщетението по чл. 61, ал. 2 ЗЗД върху по – високата стойност на имота.
Ответникът – Д. А. М., чрез адвокат Б. П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по подадената от Г. Р. касационна жалба, иска присъждане на сторените за касационната инстанция разноски.
Пред настоящата инстанция Г. Р., чрез адвокат Ж., обжалва и постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 2093 от 05.10.2017 год. на Софийския апелативен съд, в частта, в която е оставена без уважение молбата му. Посочва, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК /ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 год./, както и че решението е нищожно, евентуално недопустимо, поради наличието на висящ спор относно претенцията по чл. 86 ЗЗД. Поставя въпроса: следва ли съдът, когато се позовава, че едно решение частично или изцяло е влязло в законна сила по предявени няколко иска в процеса, да посочи и точната дата на влизане в сила на решението, както и да отбележи констатацията си върху съдебния акт.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложените изложения, намира следното:
С оглед преценката за основателността на предявените искове, въззивният съд е приел, че съсобствеността върху процесната вилна сграда с площ 253 кв. м. е прекратена с влязло в сила решение на 15.07.2009 год. за делба, като на ищцата е поставен в дял първият етаж с действащ ресторант със застроена площ от 241.60 кв. м., заедно с източната част от сутерена с площ от 54.05 кв. м., включващ гардеробна за ски, пералня със склад, санитарен възел и антре. По иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС ищецът следва да докаже своето и на ответника право на собственост върху общата вещ, личното й ползване само от ответника по начин, по който се пречи на съсобственика - ищец да ползва имота, както и наличието на писмено поискване до ответника за обезщетение от ползата, от която ищецът е бил лишен. В случая покана е отправена от ищцата с телеграма от 08.04.1999 год. и с предявяване на исковата молба, по която е постановено влязло в сила решение по гр. д. № 2665/2008 год. на Софийски апелативен съд, с което Г. Р. и Р. С. са осъдени да й заплатят 79 695 лв., обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот за периода от 20.11.2001 год. до 20.11.2006 год. Съдът е приел, че през периода от 21.11.2006 год. до 15.07.2009 год., за който се претендира обезщетението, ищцата М. не е ползвала процесния имот, съсобствен между нея, Л. Р., Р. С. и Г. Р.. Имотът е ползван от последния, който е извършвал в него ремонти през процесния период, а преди това е развивал търговска дейност. М. не е правила опит за лично ползване или достъп до процесната сграда, като намерението й да отдаде ресторанта под наем не е отблъснато от Р.. Изложени са съображения, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, когато след получаване на писмено искане ползващият съсобственик продължава пряко да си служи с цялата обща вещ, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, или, имайки достъп до вещта, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа). В случая сградата е с търговско предназначение - туристически обект по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за туризма, не се установява ответникът да е развивал търговска дейност или да е препятствал личното ползване на ищцата на съсобствения имот, за което няма и изрично искане от М., чиято претенция е единствено за заплащане на парично обезщетение за ползването на нейната част.
Насрещният иск е квалифициран от въззивния съд като такъв по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, доколкото подобренията са извършени в съсобствен имот преди влизане в сила на решението по делбеното дело. Не е установено подобренията да са извършени със съгласие или без противопоставяне на М., при което на ищеца по насрещния иск Г. Р. се дължи стойността на обогатяването. Ресторантът е възложен в индивидуална собственост на М., поради което същата дължи цялата им стойност - общо 21 730 лв., тъй като стойността на имота е увеличена със стойността на подобренията и е отчетена настъпилата амортизация. Претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане от М. на половината от стойността на изработения архитектурен проект, извършен разход по повод ликвидиране на съсобствеността, е основателна за сумата от 5 820 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 12 500 лв. искът подлежи на отхвърляне.
В постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 2093 от 05.10.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год., Софийският апелативен съд е приел, че молбата за допълване на въззивното решение от 14.06.2017 год. с присъждане на обезщетение за забава върху стойността на подобренията от извършването им до предявяване на насрещния иск, е неоснователна и следва да се остави без уважение, тъй като първоинстанционното решение, с което искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 5 914,75 лв. до 18 983 лв., е влязло в сила с потвърждаването му от въззивния съд, чието решение не е отменено в тази част от касационната инстанция.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване намира следното:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол по подадената от Д. М. касационна жалба срещу него в частта, в която е отхвърлена исковата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС. Изложените от съда съображения, че за уважаване на иска е необходимо неползващия съсобственик да изяви желание за лично ползване на съсобствената вещ, и да докаже, че ползващият съсобственик реално използва вещта лично по предназначение, като извършва действия, с които препятства упражняване правата на ищеца, противоречат на установената и непротиворечива практика на ВКС, а именно - ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. преди изм. ДВ, бр. 86/2017 год./ по обуславящия изхода на спора въпрос дали предявилият иска по чл. 31, ал. 2 ЗС съсобственик е длъжен да изрази в писмената покана желание за реално ползване на съсобствената вещ, да докаже факта на недопускането му до същата и представлява ли това предпоставка за уважаване на предявената по този ред претенция, както и има ли значение за нейната основателност обстоятелството дали владеещият съсобственик използва вещта само и единствено според нейното предназначение лично. В частта от касационната жалба, в която се оспорва основателността на насрещните искове по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 30, ал. 3 ЗС, касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода делото и с обуславящо значение за правните изводи на съда по съществото на спора. Наведени са само касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по чл. 288 ГПК, тъй като са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и въззивното решение в тази обжалвана част не следва да се допуска до касационно обжалване.

Не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационното обжалване на решението и по касационната жалба на Г. Р.. Правните изводи на въззивния съд относно насрещния иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и размера, до който същият следва да бъде уважен, не са в противоречие, а в съответствие със съдебната практика – ТР № 85/02.12.1968 год. на ОСГК на ВКС, решение № 487 от 30.11.2011 год. по гр. д. № 1503/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 315 от 25.10.2012 год. по гр. д. № 1189/2011 год., ВКС, І г. о., решение № 1072 от 14.11.2008 год. по гр. д. № 4295/2007 год., ВКС, ІV г. о. и други. В нея се приема, че когато съсобственикът е извършил подобрения в имота без съгласието, но и без изричното противопоставяне на останалите съсобственици, както и без да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици се уреждат по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Ако съсобственикът е действал и в свой интерес, другите съсобственици отговарят за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването им. Отговорността се ограничава до по - малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот.
В случая съдът е действал съобразно така дадените разрешения, с оглед констатациите на приетата по делото тройна съдебно – техническа експертиза, че стойността на имота е увеличена със стойността на подобренията, като е взета предвид и амортизацията. Решение № 122 от 02.07.2015 год. по гр. д. № 291/2015 год., ВКС, І г. о. е неотносимо, тъй като се отнася до предявен иск за заплащане обезщетение за извършени от владелец подобрения в чужд имот, какъвто не е настоящият случай.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на решение № 2093 от 05.10.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд по чл. 250 ГПК на сочените от касатора основания. Поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а касационно оплакване по съществото на спора. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага позоваване на неправилна практика по приложението на закона, чието преодоляване се цели с допускането на касационното разглеждане на делото или неяснота или непълнота при прилагането на закона, с оглед обосноваване значението на решения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая не са изложени конкретни твърдения и аргументи за обосноваване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и липсва позоваване и прилагане на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които обжалваното решение е в противоречие. Липсва основанието за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК /в ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 год./, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидната му неправилност – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, липса на мотиви на обжалвания съдебен акт, или наличие на явна необоснованост. Изводите на въззивния съд, че по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД е формирана сила на пресъдено нещо, производството е приключило и съдът не е имал процесуално задължение да се произнася по него, са обосновани с данните по делото, а оплакванията на касатора срещу тях не могат да се обсъждат в настоящето производство.
С оглед частичното уважаване на искането за допускане на касационната жалба на Д. А. М. до разглеждане, на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК в размер на 1 000 лв.
С оглед недопускане на касационното обжалване по подадените от Г. Р. касационни жалби, същият следва да заплати на ответника по тях Д. А. М. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за отговор на касационната жалба на Г. Р. срещу решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд, съгласно представения договор за правна защита и съдействие /л. 54/.
Водим от горните съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.


О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд в потвърдителната му част по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот в периода от 21.11.2006 год. до 15.07.2009 год., по подадената от Д. А. М., ЕГН [ЕГН], действащ чрез пълномощника си адвокат Б. П., касационна жалба срещу него.
Указва на Д. А. М. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 000 лв. и представи доказателство за това в същия срок, след което делото се докладва на председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд по подадената от Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], действащ чрез пълномощника си адв. А. Ж., касационна жалба срещу него, както и по подадената жалба от Д. А. М., чрез адв. Б. П., в останалата обжалваната част по насрещните искове по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 30, ал. 3 ЗС.
Осъжда Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], к. к. „Б.“, пансион „Р.“, ет. 2, да заплати на Д. А. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2093 от 05.10.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд в обжалваната му част по подадената от Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], действащ чрез пълномощника си адвокат А. Ж., касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: