1 Р Е Ш Е Н И Е № 112 гр. С., 15 септември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Румен Петров при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Божидар Джамбазов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 383 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия Н. Ц. Ц. - адвокати М. Т. и С. С. и по жалба на подсъдимия Ц., срещу решение № 10 от 12. 01. 2016 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 491 / 2015 година, с което е изменена присъда № 120 от 09. 04. 2015 г. на Софийския градски съд, постановена по нохд № 5155 / 2014 г. по описа на този съд. В жалбите са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Акцентът във всяка от тях е поставен върху допуснати, според подателите, нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия в съдебната фаза на процеса и свързани с неизпълнение на задълженията на въззивния съд по чл. 339, ал. 2 от НПК, с пороци при събирането, анализа и оценката на доказателствената съвкупност и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите – най-вече относно авторството на деянието, като са останали неизследвани всестранно и пълно всички факти и възможни версии в тази насока. Това е довело до неправилно приложение на закона при ангажиране на наказателната отговорност на подс. Ц., а наложеното му наказание е явно несправедливо, защото са игнорирани част от наличните по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства и са оценени неправилно такива като отегчаващи отговорността му. В жалбата на адвокат С. са изложени и доводи за игнорирани от съда данни за упражнено по отношение на подсъдимия насилие от страна на пострадалия, което сочи на осъществяване на деянието при условията на неизбежна отбрана или при превишаване на пределите й, или в състояние на афект по смисъла на чл. 118 от НК. Тези обстоятелства обаче, според защитата, не са изследвани в необходимата степен и не са надлежно обсъдени от инстанциите по фактите. С жалбите се претендира, алтернативно, отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, намаляване на наложеното на подсъдимия наказание с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК или прилагане на института на неизбежната отбрана или на чл. 118 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Н. Ц. Ц. участва лично и със защитниците си - адвокатите Т. и С., които поддържат касационните жалби при ангажираните отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Идентично становище изразява и подсъдимият Ц. в рамките на упражненото от него право на лична защита, като моли съда за връщане на делото за ново разглеждане. Представените от него по делото три писмени изложения са приети като допълнения към касационните жалби по реда и в срока по чл. 351, ал. 3 от НПК и съгласно изявлението на подсъдимия в съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на защитниците и на подсъдимия и оставянето им без уважение, при подробно изложени съображения за това. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда подсъдимият Н. Ц. Ц. е признат за виновен в това, че на 23. 03. 2014 година, около 9:00 часа, в [населено място], в заведението „У.“, намиращо се в подлез „Г.“ на [улица]и [улица], умишлено умъртвил Т. Г. Т., като му нанесъл прободно-прорезно нараняване с нож в областта на корема, засегнало дясната обща хълбочна артерия и дясната хълбочна вена, с излив на кръв в коремната кухина и голям ретроперитонеален хематом, вследствие на което е настъпила смъртта на Т. Т. и поради това и на основание чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на петнадесет години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор. Осъден е да заплати на гражданската ищца – Ю. Д. Т., обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на по 140 000 (сто и четиридесет хиляди) лева, заедно със законните последици, като за разликата до пълния размер от 300 000 лева искът е отхвърлен. Присъдени са направените по делото разноски и дължимата държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия Ц.. По жалби на подсъдимия и неговата защита (адвокати Д. М. и С.) е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е изменена само в частта относно приложението на чл. 59, ал. 1 от НК и е потвърдена в останалата й част. Внимателният прочит на касационните жалби дава основание за извод за идентичност на възраженията срещу присъдата, което позволява общото им обсъждане. Те могат да бъдат обобщени така: - въззивното съдебно решение не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, защото не съдържа собствен на въззивния съд доказателствен анализ и съображения по доводите на защитата, а безкритично утвърждаване на мотивите на първоинстанционната присъда; - не са изследвани и проверени всички възможни версии относно протичане на инцидента, вкл. във връзка с нанесен на подсъдимия побой в заведението; - не са обсъдени задълбочено и съобразно останалите доказателства по делото процесуалната годност на проведените разпити и достоверността на показанията на ключови по делото свидетели (Б., К., Ф., Д. и пр.); - извършените на ДП оглед на местопроизшествието, разпознаване на лица и доброволно предаване са опорочени, а възраженията в тази насока не са обсъдени от въззивния съд; - не е установен по несъмнен начин произходът на зацапване от кръв върху панталона на подсъдимия, предаден от П. М.; - съдът не се е произнесъл по необходимостта от назначаване на съдебна психологична и психиатрична експертиза за подсъдимия и от следствен експеримент със свидетелите Б. и К.; - не е даден надлежен отговор на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като изложените съображения са формални; - гражданският иск е неоснователен и недоказан и неправилно е уважен, макар и частично. Тези нарушения са ограничили правото на защита на подсъдимия и са компрометирали изводите на предходните инстанции както по фактите, така и по правото. ВКС намира касационните жалби за основателни, макар и не изцяло по изложените в тях съображения. Известно е, че възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила, вкл. тези срещу доказателствената дейност на съда и формираните в резултат изводи по фактите, следва да бъдат обсъдени преди останалите, защото само при констатации за надлежна доказателствена основа на фактическите изводи може да бъде извършена касационната проверка за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. 1. Принципно положение е, че мотивите на съдебния акт обективират вътрешното убеждение на съда и когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Несъмнено е също така, че въззивният съд дължи отговор на изложените в жалбата/протеста доводи, съдържащ основанията, поради които не приема тези доводи. В конкретния случай обаче това не е сторено. Вероятно по тази причина, касационните жалби имат характеристиките по-скоро на въззивни такива. Няма съмнение, че начинът на изготвяне на мотивите на съдебния акт е въпрос на усмотрение единствено на съдебния състав, стига да съдържа ясен и точен доказателствен анализ, в резултат на който са изведени фактите от предмета на доказване. В случая обаче, въпреки пространността на мотивите на присъдата, такъв анализ не е налице. Съдът подробно е пресъздал съдържанието на показанията на свидетелите и на експертните заключения, което е безполезно и ненужно, тъй като лишава съдебния акт от аналитичност и оценъчност. ВКС неведнъж е имал повод да отбележи, че пресъздаването на съдържанието на отделни доказателствени източници или части от тях, не е онзи доказателствен анализ, който законът вменява като задължение на съда, особено ако се прави без анализ и ясни изводи. Доказателствените средства и експертните заключения се намират по делото и са достъпни за съда и за страните. Необходимо е ясно да се посочи каква оценка им дава съдът и защо, както и какви изводи формира въз основа на тази своя дейност, нещо, което в конкретния случай не е сторено от предходните съдебни инстанции. Известно е, че съдът и страните в наказателния процес не могат да разчитат само и единствено на преки доказателства и затова анализът на цялата доказателствена съвкупност е от особено значение за установяване на обективната истина по делото. Оценъчната дейност на решаващия делото съд е въпрос на вътрешно убеждение на самия съд, но тя не може да бъде резултат на изопачено формиране на това убеждение в противоречие с основния принцип на наказателното производство – този по чл. 14 от НПК. Въззивният съд не е констатирал и отстранил този недостатък на мотивите на присъдата, а го е утвърдил, като на свой ред е възпроизвел в решението си съдържанието на протоколи от разпознаване, заключение на СМЕ, биологични, ДНК, дактилоскопни експертизи, вкл. на комплексната експертиза, назначена и приета в хода на въззивното съдебно следствие, без да ги анализира и ясно да посочи какви изводи, относими към предмета на делото, формира въз основа на тях (л. 9-17 от решението). Подобен подход сочи на липса на задълбоченост и оценъчност и създава впечатление за избирателност, поради което е неприемлив, още повече че не позволява ясно да се проследи формирането на вътрешното убеждение на съда по правнорелевантните факти. В тази връзка ВКС намира за необходимо да отрази несъмненото положение, че експертното изследване не е източник на доказателствени факти, не е доказателство или доказателствено средство, не възпроизвежда непосредствено възприети факти, а е основан на специални знания извод за неизвестни факти на базата на известни такива, който само подпомага съответния орган да разкрие обективната истина по делото. Съдържащите се в него оценки се отнасят винаги само до фактически, но не и до правни въпроси и те никога нямат обвързващ характер. Въззивният съд не е дал отговор на съществени възражения на защитата, свързани именно с доказателствената дейност на първоинстанционния съд, вкл. с оценката за процесуална годност и за достоверност на част от доказателствените източници. В частта си относно доказателствената обезпеченост на утвърдените от въззивния съд изводи по фактите, решението е лаконично и неубедително, като съдържа общи констатации в тази насока (л. 17-18 от решението), въпреки оспорването на основно обстоятелство от главния факт на процеса – това за авторството на деянието. Без отговор са останали възраженията относно процесуалната годност на извършените разпознавания на лица, проведените огледи и претърсване и изземване в [населено място] и [населено място], доброволното предаване на дрехите на подсъдимия, както и относно фактическата достоверност на показанията на голяма част от свидетелите, пълнотата на извършените експертни изследвания (напр. на видео-техническата експертиза на записите от охранителните камери и пр.). Това е проверка, която може и следва да бъде извършена само от въззивния съд като последна инстанция по фактите. Достоверността на доказателствените материали не подлежи на преобсъждане в касационното производство, в което по правило не могат да се установяват нови фактически положения. Проверката на тази плоскост обхваща единствено спазването или не на процесуалния ред за провеждане на процесуално-следственото действие. Затова и процесуалният закон не предвижда необосноваността като касационно основание. В случая обаче тази проверка не е извършена по изискуемия от закона начин. 2. Настоящата инстанция намира за неоснователно направеното и пред нея възражение относно извършените разпознаванията на лица и възможността получените от тях резултати да бъдат поставени в основата на съдебния акт. Тези процесуално-следствени действия не са проведени в нарушение на предвидения за това процесуален ред, а при спазване на изискванията на чл. 169 – 171 от НПК, което се установява от приложените на л. 145 и сл., т. 2 от ДП материали. Непосредствено преди провеждане на разпознаването са проведени разпити на разпознаващите за обстоятелствата по чл. 170 от НПК, подсъдимият е представен за разпознаване заедно с три лица, сходни с него по външност. Неоснователно е и оспорването на процесуалната годност като писмени доказателствени средства на протоколите за разпознаване от свидетелите Д. и Б.. Законът не поставя изискване за подписването им в началото и края на всяка страница. Протоколът следва да бъде подписан от органа, извършил действието и другите участници в наказателното производство (чл. 129, ал. 2 НПК), което в случая е спазено. Не може да бъде споделено и възражението, че извършеното от свид. Ф. разпознаване е опорочено поради предоставянето му непосредствено след деянието на фотоалбум със снимки за евентуално посочване на извършителя му. Това не е процесуално-следствено действие по смисъла на НПК, а действие в ранния етап на разследване, когато се търси възможност за бързо идентифициране на дееца. Извършването му не опорочава проведеното на по-късен етап разпознаване по реда на НПК, след като по делото няма данни разпознаващият да е бил насочен към определено лице (вж. показанията на свид. Ф. на л. 395 от нох дело). Отделен е въпросът за анализа и оценката на резултатите от разпознаването и установените чрез тях обстоятелства, които следва да бъдат извършени съобразно цялата останала доказателствена съвкупност по делото. Това обаче също не е направено от въззивния съд, не само в рамките на възложената му цялостна проверка на присъдата и в отговор на конкретно възражение в тази насока, съдържащо се във въззивната жалба на адв. С.. Настоящата инстанция намира за неоснователни направените пред нея възражения срещу процесуалната годност на извършеното от П. М. предаване на разследващите органи на дрехите на подсъдимия, оставени от последния в дома му непосредствено след деянието. Доброволното предаване на предмети, имащи значение за делото, не изисква предварително и последващо одобрение от съдия, за разлика от процесуално-следствените действия, ограничаващи права на гражданите, каквито са претърсването, изземването, личния обиск, задържането и изземването на кореспонденция и т. н., доколкото доброволното предаване е въпрос на упражнена лично и доброволно воля от лицето, което го извършва, като липсва елемент на принуда, винаги ограничаваща права и свободи. А точно по какъв начин и чрез чие посредничество се е стигнало в конкретния случай до този доброволен акт на свидетеля е обстоятелство, което е извън предмета на изследване по делото. Същественото е, че той е резултат на негово лично решение, реализирано без елементи на принуда и документирано чрез съставения с цел неговото удостоверяване протокол (л. 139, т. 1 от ДП). Не намират опора в данните по делото възраженията за процесуална негодност на протоколи за оглед и за претърсване и изземване поради липса на дата на изготвянето им или подписи на участниците (т. 1 от ДП). Проверката по делото установява, че протоколите са надлежно датирани и подписани, а по отношение на процесуално-следствените действия, изискващи съдебно санкциониране, то е налице. Не може да бъде ценено като основателно и възражението за неустановеност по надлежния начин на точния механизъм на получаване на зацапването с кръв по левия преден джоб на панталона на подсъдимия, приобщен като веществено доказателство по делото, защото не се доказва от данните по делото, напротив - начинът на получаването му е точно установен от КСМТЕ по делото (л. 156 от внох дело), назначена и приета без възражения от страните в хода на въззивното съдебно следствие. А принадлежността на кръвта от това зацапване на пострадалия Т., е надлежно установена от извършената на досъдебното производство ДНК-експертиза (л. 98, т. 3 от ДП). Посочените експертни изследвания не пораждат съмнения за точност, яснота и пълнота и са приети от съда без оспорване от страните по делото. 3. За да утвърди фактическите изводи на първоинстанционния съд относно начина на извършване на деянието и неговия автор, съдът се е позовал основно на показанията на свидетелите Б. и К., присъствали на този етап от инцидента, поради което показанията им са източник на преки доказателствени факти (л. 146, л. 148 от нох дело). Следва да се отбележи, че по отношение на показанията на двете свидетелки, както и на тези на преобладаващата част от останалите свидетели по делото (Д. – таксиметров шофьор, И. и М. – присъствали в заведението, Г. – собственик и управител на същото, К. и П. – бармани в него, Ц. и Б. – охранители, К. – приятелка на подсъдимия и др.), съдът е констатирал наличие на предпоставките по чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК и е приобщил депозираните от свидетелите на досъдебното производство показания по реда на ал. 4 на чл. 281 от НПК. След прочитането им, част от свидетелите (К., Б., К.) са заявили, че не поддържат изцяло отразеното в протоколите поради това, че не са ги чели подробно и задълбочено (Б.) или не са присъствали точно на инцидента (К.) или не е сигурна в събитията (К.) и пр. При това положение, задълбоченият анализ и оценка на съдържанието на тези гласни доказателствени средства е особено наложителен, не само с оглед тяхната вътрешна логичност и последователност, но и с оглед на останалите данни и доказателства и цялостната фактическа обстановка по делото, което обаче не е сторено от въззивния съд. В тази връзка е следвало да бъде съобразена и забраната по чл. 281, ал. 8 от НПК, като утвърдената от въззивния съд фактология бъде подкрепена с факти и от други доказателствени източници, каквито несъмнено се намират по делото сред сериозния обем събран доказателствен материал. Няма как да не бъде отразена констатацията, която настоящата инстанция прави, че дори само внимателният прочит на показанията на свид. Б. - депозираните пред съда и приобщените от ДП, не позволява категоричност на направения от съда извод за начина на протичане на инцидента. Пред съда свидетелката е заявила: „Не съм видяла някой да нанася удари … не съм сигурна дали той (подсъдимият) участва в сбиването…не съм го видяла да нанася удари ... не съм съобщавала, че са нанасяни удари и от кого.” (л. 149 – 150 от нох дело). А в приобщените показания на свидетелката от досъдебното производство не се съдържа съобщено от нея обстоятелство като изведеното на основата на тези показания – за нанесени три удара с нож от подсъдимия на пострадалия в областта на корема: „… момчето (пострадалия) се сви надолу, а „К.” (подсъдимия) нанесе няколко удара – два или три със свита ръка в областта на корема на момчето. Ударите бяха с дясна ръка и посока на лявата страна на корема на момчето. „ (л. 100 - гърба, т. 1 от ДП). Подобна липса на категоричност се констатира и в показанията на св. К., както и на свид. Ф. (приятел на пострадалия), още от фазата на ДП, а също и пред съда: „Не съм видял в чия ръка е ножът, блесна нещо между тях, може и чаша да е, може и нож. Аз го определям като нож. До тях двамата имаше хора в непосредствена близост….” (л. 393 от нох дело). Част от показанията на свидетеля, депозирани на ДП, са приобщени по делото, но не и в частта относно механизма на причиняване на нараняването (л. 396 от нох дело). Всичко това обаче е останало вън от вниманието на съда и не е било предмет на задълбочен и прецизен анализ съобразно и с останалата доказателствена съвкупност, като напр. показанията на свидетелите П., Д., М., Б., резултатите от разпознаването на лица, експертните заключения и пр. Неясно защо съдът е заличил като свидетел П. М., който е общувал с подсъдимия минути след деянието, както и не е изяснил по съответния процесуален ред експертната констатация на видеотехническата експертиза за получаване на пълна представа за станалото „…след прегледа на всичките констатирани събития от видеото.” (л. 148, т. 3 от ДП). 4. Извън вниманието на съда е останало и още едно обстоятелство от съществено значение за установяване на обективната истина и правилното решаване на делото. Следва да се отбележи констатацията, която ВКС прави, че по делото е събран значителен обем доказателства от множество доказателствени източници. Несъмнено, гласните доказателствени средства са противоречиви, вътрешно и помежду си, което е предизвикало и приобщаването на преобладаващата част от тях по реда на чл. 281 от НПК, както бе обсъдено по-горе. Назначени са и са приети заключения на множество експертиза. Поради липсата на задълбочен и всестранен доказателствен анализ обаче, не са изяснени в тяхната точност и хронология обстоятелствата, свързани с предхождащия инкриминирания инцидент конфликт между подсъдимия и пострадалия. Въззивният съд е приел, че пострадалият Т. е нанесъл няколко удара в областта на лицето и главата на подсъдимия, в нанасянето на които впоследствие се включил и св. Ф.. Приел е също, че свид. П. се е намесил, за да ги разтърве, след което нанасянето на удари било преустановено (л. 6 – л. 7 от решението). Веднага след това е отразено, че свидетелите М., К., Б. и Иванова влезли в същото помещение, а П. излязъл, като в този момент вратата се отворила и в залата влезли подсъдимият и св. К., която хвърлила бутилка, а подсъдимият нападнал пострадалия (пак там). Така приетите факти впоследствие са обсъдени на плоскостта на наличието на неизбежна отбрана, като е приета липса на непосредствено противоправно нападение по отношение на подсъдимия и поради това – неоснователност на претендираното от защитата приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление. Настоящата инстанция намира, че факти от значение в тази насока са останали неизяснени по категоричен и несъмнен начин, като е разкъсана хронологическата връзка между събитията. Не е установено какъв период от време е изминал между двата отделни конфликта между подсъдимия и пострадалия, в какво състояние – физическо и психическо, е бил подсъдимият при излизане от помещението след нанесените му удари, имало ли е негова или на свид. К. реакция, разменени ли са реплики, отправени ли са закани (каквито данни има по делото), обвързани ли са изобщо по някакъв начин двата конфликта и по какъв или са раздалечени във времето и не са свързани помежду си и пр. За приетите от съда обстоятелства липсва обсъждане и изложени съображения за тяхната доказателствена обезпеченост. В тази насока следва да бъдат съобразени обективните данни за травми на подсъдимия, за наличие на негова кръв върху якето, приложено като веществено доказателство по делото, както и върху седалката на таксиметровия автомобил, а също и показанията на св. К. и св. Д.. Игнорирани са част от доказателствените източници, които съдържат индиции за изминалия период от време между двата конфликта – показанията на свидетелите Ф., К. и П.. Макар и противоречиви - вътрешно и помежду си, при прецизно и задълбочено обсъждане те позволяват изводи относно посочените по-горе обстоятелства, които са от съществено значение за правилното решаване на делото, приложението на материалния закон и определянето на справедливо наказание. Също така, показанията на свидетелите Ф., Б. и К. не са обсъдени в отделни техни части относно лицето, напръскало със сълзотворен газ, като не са съпоставени с показанията на свидетеля Б. - очевидец, който сочи друго лице – жена, като автор на това действие. При изложените съображения, ВКС намира за основателни възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на въззивния съд и в съдържанието на въззивния съдебен акт. Те са препятствали разкриването на обективната истина и вземането на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като по този начин са ограничили правата на страните и затова са съществени. Констатираните недостатъци на контролирания съдебен акт, не позволяват извършването на надлежна проверката относно правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. Въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение, по доказването и след това – по приложение на материалния закон. Тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Атакуваното въззивно решение подлежи на отмяна, а делото на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Едва след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да се прецени приложимият материален закон, справедливостта на наложеното наказание и предпоставките за уважаване на граждански иск и неговият размер. Направените в тези насоки възражения пред касационната инстанция и изложени доводи и съображения в тяхна подкрепа, следва да получат убедителен отговор. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 10 от 12. 01. 2016 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 491 / 2015 година, с което е изменена присъда № 120 от 09 април 2015 година на Софийския градски съд, по нохд № 5155 / 2014 година по описа на този съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.