6 РЕШЕНИЕ № 335/2013 София, 15.01.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №1369/2012 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№21935/20.8.2012 г., подадена от адвокат Р. П. – процесуален представител на ищеца Д. П. Г. от П. против въззивно решение №1262/11.7.2012 г. по гр.д.№1800/2012 г., както и допълнително решение №1393/14.8.2012 г. по същото дело, по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., и по насрещна касационна жалба, вх.№26038/10.10.2012 г., подадена от адв. И. К. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Р. А. М. от [населено място]. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията, а ответницата по исковата молба – в частта, с която претенцията е уважена. С обжалваното решение е потвърдено решение №1311/30.3.2012 г. по гр.д.№13947/2011 г. по описа на Пловдивския районен съд, ХІV-ти граждански състав, в частта, с която Р. А. М. е осъдена да заплати на Д. П. Г. сумата 1700 лева, и е отхвърлена претенция на последния срещу ответницата за сумата 3700 лева. Въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС за сумата 1700 лева, а в останалата част претенцията е неоснователна. Не е зачетен доводът на ответницата по исковата молба за недължимост на наем, поради предоставяне на ползването на жилището със съдебно решение, както и за погасяване по давност на правото на ползване. Съдът се е позовал на признаване основателността на правото на противната страна, извършено от ответницата в отговора и на исковата молба. Изложени са изводи, че давностния срок в процесния случай е петгодишен, тъй като не се касае за неизпълнение по договор за наем, а за търсено обезщетение за ползване. Освен изложеното въззивната инстанция е приела, че ответницата по иска ползва жилището заедно с двете си деца, което фактическо състояние следва да бъде отчетено, а по делото не е уточнено кои от обитателите на жилището, коя стая ползват, поради което по аналогия е прието, че тримата обитатели ползват по равни 1/3 идеални части от процесния апартамент. С определение №661/27.5.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставените въпроси съобрази следното: По въпроса “Намалява ли се отговорността на ползващия имота съсобственик за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в случаите, когато той е допуснал в имота трети лица – негови низходящи, да ползват съвместно с него?”., е налице отговор, даден с решение №347/02.12.2011 г.- по гр.д.№30/2011 г. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г.о., съгласно който “В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно,всяко едно от тях има правото да ползува цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползувател,като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, вкл. и на собственика на имота. Правото на ползуване може да бъде ограничено само от правата на другия ползувател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл.56,ал.1 ЗС. Всеки един от ползувателите следователно може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, вкл. и от собственика на имота. Ползувателят може да допусне трети лица в имота, но само до размера на правата, които може да противопостави на другия ползувател, т.е. ако правото на ползуване е учредено в полза на две лица заедно и поотделно, всеки един от тях може да противопостави на другия права върху ½ ид.част от имота.”. По поставения в насрещната касационна жалба материалноправен въпрос “Дали предявяването на иск за обезщетение за неупражнено вещно право на ползване прекъсва давността за погасяване на това ограничено вещно право, поради неупражняването му в продължение на повече от пет години в хипотезата на чл. 59 ЗС ?”, съдът намира, че следва да се отговори положително. Този извод произтича от съдържанието на ясно и категорично формулираната правна норма на чл.116, б.”б” ЗЗД, съгласно която “Давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение...”. Следва да се посочи, че цитираната правна норма не прави разлика по отношение на прекъсване на давността от характера на материалното правоотношение и доколкото липсва изрична норма относно погасяването на ограничено вещно право то следва да се има предвид правната норма на чл.116, б.”б” ЗЗД. По този въпрос е налице и съдебна практика по чл.290 ГПК – решение №240/21.6.2011 г. по гр.д.№1390/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно което е отговорено и на въпроса относно характера на вземането, а именно че “Вземането за обезщетение не е за периодично плащане – чл.111, б.”в” ЗЗД и се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД.”. По съществото на касационните жалби. По на касационната жалба, подадена от ищеца Д. П. Г.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност в отхвърлителната част, за разликата над 1700 лева, както и съответната част на решението във връзка с разноските. Твърди се, че в производството по делото не са събрани доказателства за броя на обитателите на процесното жилище, както и по въпроса дали синовете на ответницата ползват жилището заедно с нея. Сочи се, че този въпрос е ирелевантен за предмета на делото, тъй като ищецът – жалбоподател е лишен от възможността да ползва процесното жилище и самият той не е допускал никого в жилището, както и не се е съгласявал друг да упражнява вместо него правото му на ползване. Сочи се, че въззивната инстанция не е отчела факта, че само ответницата по иска има ключ от жилището и тя е лицето, което има възможност да осигури достъп на трети лица до жилището. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на претенцията, така както е била уважена от първата инстанция. Претендират се разноски за трите инстанции. По насрещната касационна жалба, подадена от ответницата по исковата молба Р. М.. В насрещната касационна жалба се навежда оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение в уважителната част, иска се неговата отмяна и отхвърлянето да претенцията. Оспорва се изводът на съда, че в отговора си ответницата по исковата молба е направила признание на иска, както и изводът, че предявяването на иска за обезщетение прекъсва давността за погасяване правото на ползване. Моли се за отмяна на въззивното решение в уважената част и отхвърлянето на претенцията в тази част. Претендират се разноски. Всяка от страните е депозирала отговор по касационната жалба на другата страна. В съдебно заседание процесуалният представител на ответницата по иска – адв.К., поддържа насрещната касационна жалба и оспорва касационната жалба на ищеца. Депозира писмена защита. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и насрещната касационна жалба, взе предвид отговорите на страните по чл.287 ГПК, становището на процесуалния представител на ответницата исковата молба, изразено в съдебно заседание, писмената му защита и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Пловдивския окръжен съд частично е неправилно. С оглед отговора на поставения от ищеца въпрос касационната му жалба е основателна. Касае се за претенция, представляваща стойността на процент от идеалната част от правото на ползване на имота, в който страните имат учредено пожизнено право на ползване, което както за ищеца, така и за ответницата по иска е по 50%/1/2 ид.част/. От данните, съдържащи се в заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че претенцията е основателна за пълния предявен размер от 5400 лева. Незаконосъобразно и необосновано Пловдивският окръжен съд е стигнал до извод за основателност на претенцията в размер на 1/3 идеална част. Установената съдебна практика по чл.290 – 293 ГПК, визирана по – горе, сочи обратното. Изводите на въззивната инстанция биха били верни само в случай, че ползващите имота деца са малолетни или непълнолетни. В случая доказателства за това не са налице. Напротив, от данните по делото е видно, че синовете на страните по спора са пълнолетни. От друга страна, не е достатъчно ответникът – ползувател на имота, да заявява само, че признава основателността на правото на ползувателя – ищец, и че не възпрепятства правото на ползване на имота, но и да предприеме действия по допускане на ищеца в имота посредством отправянето на покана за това. При наличието на предишни претенции, за предишни периоди, от страна на ищеца, и при установена покана от негова страна, ползувателят – ответник, е този който следва да установи, че е поканил ползувателя – ищец, да започне упражняване на принадлежащата му част от ограниченото вещно право. Веднъж отправена покана от страна на ползувателят – ответник по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, тя се разпространява неограничено във времето докато съществува съсобствеността, респективно се прекрати ограниченото вещно право. След като не е установила това изобщо ответницата по исковата молба е навела неоснователни възражения. С оглед отговора на поставения от ответницата по исковата молба въпрос възраженията й за погасяване на претенцията по давност са неоснователни. Безпротиворечивата практика на ВКС по чл.290 ГПК, включително и цитираното по-горе решение, сочат, че в процесния случай е налице прекъсване на давността, която попада хипотезата на чл.110 ЗЗД, а не се обхваща от нормата на чл.111, б.”б” от същия закон. Предвид изложеното въззивното решение, както и допълнителното решение, следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена претенцията на Д. П. Г. за разликата от 1700 лева до 5400 лева, и същата следва да бъде уважена за сумата 3700 лева. В останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът Д. Г. е осъден да заплати на Р. М. деловодни разноски в размер на 757,13 лева, а последната следва да заплати на ищеца деловодни разноски за трите инстанции в размер на 695 лева. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предл. второ ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №1262/11.7.2012 г. и допълнително решение №1393/14.8.2012 г., по гр.д.№1800/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. П. Г. от [населено място] против Р. А. М. от [населено място], по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, за разликата от 1700 лева до 5400 лева, както и в частта, с която Д. П. Г. от [населено място] е осъден да заплати на Р. А. М. от [населено място] деловодни разноски в размер на 757,13 лева, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Р. А. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок , вх, ет., ап., да заплати на Д. П. Г., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], още сумата 3700/три хиляди и седемстотин/ лева, представлява обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, за период от 01.01.2007 г. до 31.3.2011 г., както и 695/шестстотин деветдесет и пет/ лева деловодни разноски. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №1262/11.7.2012 г. по гр.д.№1800/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: