9 Р Е Ш Е Н И Е №..65 гр.София , 25 май 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Атанас Гебрев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 177/2022 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.А., защитник на подсъдимия П. А. Я., против решение №83 от 30.12.2021 г., постановено по внохд №132/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. В касационната жалба се релевират трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила за обосновава с неизпълнение на задълженията на въззивния съд по чл.13 и чл.14 от НПК, тъй като „превратно е възприел установените фактически положения, не е съобразил ниската доказателствена обезпеченост по делото и цялата доказателствена съвкупност“, като на практика изводите му се градят на експертните заключения, които според защитата почиват на теоретични постановки и не са свързани с конкретиката на делото. На следващо място се твърди, че апелативният съд не е отговорил на направените от защитата възражения; че описанието на фактическата обстановка с подробно посочване на доказателствените източници, по същество не представлява изпълнение на задължението му за извеждане на фактически изводи, поради неяснотата какво точно е възприето за установено и на каква доказателствена база. Посочва се, че доказателствата са едностранчиво и превратно тълкувани- единствено в посока обслужване на обвинителната теза, че някои от фактическите констатации като това, че подсъдимият Я. е управлявал превозното средство на къси светлини са доказателствено необезпечени. Отправя се укор към въззивната инстанция, че не е аргументирала в светлината на доказателствата по делото, защо подсъдимият е следвало да предвиди появата на каруца на пътното платно. Относно касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се твърди, че незаконосъобразно апелативният съд не е приложил разпоредбата на чл.15 от НК, а оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се извежда от това, че „справедливостта на наказанието трябва да съответства на обществената опасност и моралната укоримост на престъплението“. Моли се в условията на алтернативост: въззивното решение и първоинстанционната присъда да бъдат отменени и подсъдимият да бъде оправдан; делото да бъде върнато за ново разглеждане или намалено наложеното наказание. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на касационната жалба. Счита, че апелативната инстанция е извършила цялостна проверка на постановената присъда и въз основа на собствен анализ на доказателствата е достигнала до същите фактически и правни изводи, което й е дало основание да я потвърди. Намира, че подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, което е установено по несъмнен начин, а също така по безспорен начин е установена и изискуемата се причинната връзка между това нарушение и настъпилия вредоносен резултат. Предлага решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Адв.С., повереник на частните обвинители С. М. И., Х. В. Х., М. В. Х., М. С. Т., Й. Х. И., П. Х. И. и М. Х. И. счита, че решението на въззивната инстанция е законосъобразно. Приема, че в атакувания съдебен акт е направен теоретичен и практически анализ на понятията „предвидимо препятствие“, „спасителна маневра“ и „случайно деяние“. Според повереника липсват допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до нарушение на материалния закон, а наказанието, определено на подсъдимия, не намира за явно несправедливо. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваният съдебен акт –в сила. Поради настъпилата в хода на процеса смърт на частния обвинител И. Х. И., ВКС предостави възможност на наследниците му- Ж. С. И., В. И. Х., Й. И. Х., Х. И. Х. и М. И. Х. да встъпят в неговите процесуални права. С писмени молби същите са заявили отказ от това си право. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият П. А. Я. и защитника му адв.А., редовно призовани не се явяват. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №260007 от 02.04.2021 г., постановена по нохд №392/2020 год., Ямболски окръжен съд е признал подсъдимия П. А. Я. за виновен, в това, че на 27.01.2019 г., около 22.30 часа, на път III-7007, между [населено място] и [населено място], обл.Я., при управление на т.а. „Пежо Р.“ с ДК [рег.номер на МПС] , с посока на движение от [населено място] към [населено място] нарушил правилата за движение по пътищата- чл.20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Х. И., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от три години. На основание чл.343г от НК на подсъдимия е било наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. В тежест на П. Я. са били възложени направените по делото разноски. По въззивни жалби на подсъдимия и частните обвинители, пред Бургаски апелативен съд е било образувано внохд №132/2021 г., приключило с решение №83 от 30.12.2021 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Не се констатират претендираните от защитника на подсъдимия съществени нарушения на процесуалните правила, които да са допуснати от въззивния съд. Мотивите към атакуваното съдебно решение напълно отговарят на стандарта, заложен от законодателя в разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК. Не се открива смесване на фактите, които съдът е приел за установени с доказателствата по делото, което да е довело до неяснота относно фактическата обстановка и нейната доказателствена обезпеченост. Напротив въззивната инстанция е изложила в последователен ред фактическите си изводи, направения от нея доказателствен анализ и правните си решения, като пълноценно е отговорила и на наведените от страните възражения. ВКС е имала случай да отбележи в редица свои съдебни актове /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. Независимо от посочената съдебна практика, по настоящото дело контролираната съдебна инстанция е извършила и собствен, подробен анализ на съвкупния доказателствен материал. Като цяло доказателствената дейност на апелативния съд се отличава със задълбоченост, аналитичност и следва очертания от правилата на формалната логика път. Доколкото на касационна проверка подлежи само спазването на процесуалните правилата при оценката на доказателствената съвкупност от решаващия съд, а не и резултатът от тази дейност, ВКС не констатира допуснати нарушения, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното му убеждение. БАС не е надценил едни доказателства за сметка на други, не е допуснал игнориране на доказателства, нито пък превратно или едностранчиво ги е обсъдил, поради което дейността му по анализ на доказателствата се отличава с необходимата пълнота и аналитичност. Следва да се отбележи, че дори и в жалбата не се сочи съдържанието на кои конкретно източници на доказателства е ценено превратно или не според действителният им смисъл, за да е в състояние ВКС да вземе отношение по тях. На следващо място „ниската доказателствена обезпеченост“, на която се позовава защитата, не може да бъде аргумент за изключване отговорността на дееца. Не броя на доказателствата и техния вид е от значение, а тяхната достоверност и убедителност. В случая са налице обективни и убедителни доказателства, на базата на които да могат да се изведат релевантните за делото факти, респективно да се вземат законосъобразни правни решения. Всъщност това, което на практика се оспорва от защитата са заключенията по автотехническата и допълнителната автотехническа експертизи, като се твърди, че те се основават на принципни и теоретични постановки, а не на конкретни данни по делото. Това възражение не се споделя от настоящият касационен състав. Видно от АТЕ-зи, като изходни данни за изграждане на техническите изводи на вещите лица, са послужили обективни обстоятелства, закрепени в: 1. протокола за оглед на местопроизшествие- следи, оставени от аварийно задействана спирачна уредба на автомобила; протривни следи и отломки в зоната на ПТП-то; разположението на превозните средства след удара; деформациите по автомобила и каруцата; 2. СМЕ-за, относно уврежданията по пострадалия, довели до смъртта му; 3. техническите характеристики на автомобила и каруцата. При това положение, касационният съд не приема за основателно твърдението, че експертизите не са се съобразили с конкретиката на случая, поради което изводите им са теоретични и чисто принципни. В съдебното заседание пред първоинстанционния съд вещите лица са пояснили, че са се ръководили основно от обективните находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, като единственият извод, направен от тях в теоретичен аспект, е този по т.5.1 от допълнителната експертиза, и той е свързан с една от възможностите на водача на автомобила да предотврати сблъсъка- ако при възприемане на възникналата опасност е предприел действия само за ефективно спиране, без да отклонява автомобила наляво. В тази насока вещите лица са пояснили причините, поради които приемат коментирания вариант за теоретичен, а именно, защото от една страна, преди произшествието автомобилът, управляван от подсъдимия не се е движил в дясната част на лентата си за движение, а от друга- при действителния му начина на разположение върху пътната лента за неговата посока на движение, в условията на нощна видимост /липса на друго осветление, освен от фаровете/, водачът е следвало да извърши една сложна маневра по S-образна треактория- надясно, след което наляво, за да изправи автомобила успоредно на пътя и да премине през свободния коридор, но за да може да извърши всичко това, той е следвало да е преминал специално обучение. Така или иначе, в допълнителната автотехническа експертиза, вещите лица са посочили и друг вариант за избягване на удара от страна на водача- подсъдим, а именно, ако същият при движение на включени къси светлини на фаровете в нощни условия е управлявал МПС-то със скорост от 70,2 км/час. В този случай той е могъл да спре в зоната осветена от фаровете му, т.е преди мястото на сблъсъка. Според настоящият касационен състав именно този експертен извод е значимият за преценка отговорността на подсъдимия, като мотиви по този въпрос ще се изложат в решението по-долу. По-нататък ВКС, не споделя възражението на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, намерило израз в несвоевременно установяване смъртта на частния обвинител И. И., респективно на неговите наследници, които могат да встъпят в процесуалните му права. Действително частният обвинител И. И. е бил починал към датата на провеждане на съдебното заседание пред Бургаски апелативен съд- 30.09.2021 г., но този факт не е бил известен на съдебния състав. Едва пред ВКС е получена информация за смъртта на частния обвинител. Поради отказа на неговите наследници да встъпят в правата на наследодателя си, техните процесуални права не са били нарушени. Не са нарушени и правата на подсъдимия, не само поради горното обстоятелство, но и поради факта, че липсва касационна жалба изобщо от частните обвинители, а досежно обвинителната пледоария на адв.С. пред апелативния съд- същият е бил процесуален представител не само на починалия частен обвинител И. И., но и на останалите конституирани по делото частни обвинители, така че положението на подсъдимото лице не е било незаконосъобразно утежнено. При правилно установените факти по делото, апелативният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, признавайки подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК. П. Я. при управление на превозното средство е допуснал нарушение на правилото на чл.20 ал.2 от ЗДвП, изискващо от водачите да намалят скоростта или във всички случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Безспорно е, че каруцата движейки се в насрещната пътна лента за нейната посока на движение /в лентата на автомобила/ е представлявала опасност за движението. Безспорно е, че транспортното произшествие се е случило в тъмната част на денонощието, при липса на каквото и да е било осветление, с изключение на светлината от фаровете на автомобила. По делото несъмнено е установено и, че късите светлини на фарове на превозното средство, управлявано от подсъдимия, са осветявали на 60 метра пред фронта на автомобила, а при движение на дълги светлини- до 150 метра. От допълнителната АТЕ-за е видно, че при управление на къси светлини и при избраната от водача скорост от 87 км/час, ударът за него е бил непредотвратим от техническа гледна точка, като за да бъде избегнат, технически съобразената скорост е следвало да бъде 70,2 км/час. Съдебната практика е категорична, че разстоянието на видимост, осветено от фаровете на моторното превозно средство, се намира в строга зависимост от скоростта на движението, което задължава водачите да недопускат движение, без да могат да го преустановят, когато се появи пътно препятствие. С други думи, скоростта на движението нощно време задължава водачът да се движи по такъв начин, че разстоянието на видимост да гарантира спиране на превозното средство в неговите граници, т.е същият да може да спре в зоната осветена от фаровете му./Р №1167/05.11.1976 г. по н.д. №1023/76 г. на трето н.о. на ВКС; Р №587 от 28.05.1980 г. по н.д. №472/80 г. на трето н.о. на ВКС; Р №13 от 19.01.1984 г. по н.д. №696/83 г. на трето н.о.на ВКС/. По настоящето дело, отрицателните характеристики на пътната обстановка, свързани с движение нощно време, са задължавали подсъдимият да управлява МПС-то с такава скорост, която да му позволи да спре в зоната осветена от неговите фарове. Ако подсъдимият беше сторил това, тогава каруцата не би попаднала в неговата опасна зона за спиране и ударът би бил предотвратим. Избирайки по-висока скорост на движение П. Я. сам се е поставил в невъзможност да предотврати произшествието и настъпилите в резултат на него съставомерни последици. В тази насока следва да се посочи, че дали подсъдимият е управлявал автомобила на къси или дълги светлини е без значение, защото при управление на дълги светлини, същият би могъл да забележи каруцата от около 140-150 метра и да предотврати удара, дори и при избраната от него скорост от 87 км/час. Това е така, тъй като според допълнителната експертиза, за да може водачът да спре в зоната за видимост при управление на дълги светлини, съобразената скорост е 127,8 км/час, която е по-висока от тази, с която в действителност е управлявал, т.е. в този случай, подсъдимият също би нарушил правилото на чл.20 ал.2 от ЗДвП. Възражението, че в настоящият случай се касае за „случайно деяние“ е било внимателно и детайлно обсъдено от въззивната инстанция и напълно основателно отхвърлено. Когато водачът допусне нарушение на правилата за движение по пътищата, предшестващо невъзможността за предотвратяване на произшествието, виновното му поведение не се изключва, независимо, че обществено опасните последици настъпват в опасната зона за спиране на МПС-то. При движение нощно време, скоростта на превозното средство трябва да бъде в съответствие с разстоянието на видимост на светлините на фаровете с възможност за спиране при появява на опасност. Ако водачът управлява със скорост, на която опасната зона за спиране е по-голяма от осветеното пространство, налице е несъответствие на видимостта и възможността за спиране при появява на препятствие в лентата за движение на автомобила. При такова управление на превозното средство водачът сам се е поставил в аварийна ситуация, защото не е по силите му и техническите възможности да преустанови движението на разстоянието на видимост, което изключва приложението на чл.15 от НК. /Р №231 от 07.06.1988 г. по н.д. №225/88 г. на трето н.о. на ВКС/. Както беше посочено и по –горе, подсъдимият Я. е управлявал автомобила със скорост, несъобразена с условията на видимост и недаваща му възможност да спре автомобила в зоната, осветена от неговите фарове. Ако същият беше управлявал превозното средство със съобразена скорост, позволяваща му да спре в зоната на виждане, произшествието не би настъпило, тъй като опасната му зона за спиране, би била по-малка от тази, която е била при движение с избраната от него скорост. Попадането в опасната зона за спиране на МПС-то само тогава е случайно деяние, когато водачът не участва с виновно нарушение на правилата за движение, какъвто не е настоящият случай. Ето защо, ВКС споделя извода,че не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Наложените на подсъдимия П. Я. наказания лишаване от свобода в размер на една година и лишаване от право да управлява МПС за срок също от една година, не са явно несправедливи. В касационната жалба не са посочени конкретни основания, обосноваващи искането за намаляване на наказанието, по които касационният съд да се произнесе, като в процесуалния документ единствено общо е отразено „че наказанието не съответства на обществената опасност и моралната укоримост на престъплението“. Независимо от това, следва да се отбележи, че дейността на апелативната инстанция по проверка индивидуализацията на наложените от първия съд наказания, не търпи критика. Както обществената опасност на деянието и дееца, така и наличните смекчаващи отговорността обстоятелства са били правилно оценени и са довели до законосъобразен извод относно приложението на чл.55 от НК. Допълнителни неотчетени смекчаващи обстоятелства не се констатират, които да обосноват по-нататъшно смекчаване отговорността на подсъдимия. Предвид изложените съображения, ВКС счита, че не са налице претендираните с жалбата касационни основания, поради което приема, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на въззивната инстанция –в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №83 от 30.12.2021 г., постановено по внохд №132/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/