2 Р Е Ш Е Н И Е № 229 София, 23.03.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ПЕТЯ КРЪСТЕВА ………и с участието на прокурора ………………....................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3008 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 695/31.VІІ.2014 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение атакуваната от И. Д. Н. отхвърлителна част на решение № 676 на САС, ГК, 10-и с-в, от 9.ІV.2013 г. по гр. д. № 4392/2012 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК: предвид констатацията, че произнасянето на въззивната инстанция по въпрос № 4 от изложението към жалбата й („досежно възможността да се приеме съпричиняване неимуществени вреди в обем ½ от страна на пострадало лице, което при знание, че МПС се управлява от водач, употребил алкохол, се е качило като пътник в същото преди настъпването на процесното ПТП, представляващо резултат от множество груби нарушения на правилата за движение”) се явява в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения досежно това дали знанието на пострадал при ПТП пътник в автомобил за факта на употреба на алкохол от страна на водача, представлява обстоятелство, повишаващо риска от настъпването на същото вредоносно събитие. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция страните по спора са били надлежно представлявани, като касаторката Н. е заявила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Стара Загора, че поддържа жалбата си по съображение, че няма какъвто и да е принос в съпричиняване на вредоносния резултат. Ответното по касация застрахователно акционерно д-во „В.” е заявило чрез своя юрисконсулт, че въззивното решение следва да бъде потвърдено в атакуваната от Н. негова отхвърлителна част или, ако бъде прието друго съотношение в каузалния й принос за настъпване на вредоносния резултат, то дължимото й застрахователно обезщетение за понесени неимуществени вреди от процесното ПТП да се увеличи „минимално”. Като взе предвид оплакванията и доводите на касаторката, становището и съображенията на ответното по касация застрахователно д-во и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Касационната жалба на И. Д. Н. е частично основателна. С постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 43/15.ІІІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 414/2010 г. е било прието, със задължителна за съдилищата в страната ни сила, че въпреки характера си на официални документи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.), актовете на органите на досъдебното производство не съставляват доказателства нито за механизма на дадено пътно-транспортно произшествие, нито за поведението на участниците в него, т.е. тези актове не се ползват с присъщата на присъдата обвързваща сила по чл. 222 ГПК /отм./ – съответно по чл. 300 от сега действащия процесуален закон (в сила от 1.ІІІ.2008 г.), а още по-малко – за поведението на пострадалите, претендиращи обезщетение за понесени вреди от конкретното ПТП. От друга страна, известно е, че съгласно чл. 343б, ал. 1 НК, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта си над 1.2 на хиляда, установено по надлежния ред, се наказва с лишаване на свобода до една година, докато според чл. 174, ал. 1 ЗДвП управляващият МПС /респ. трамвай или самоходна машина/ с концентрация в кръвта над 0.5 на хиляда до 1.2 на хиляда включително, установена с медицинско изследване и/или с техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишвания въздух, подлежи на административнонаказателна отговорност. Видно е от съпоставката между тези два нормативни текста, че не всяка употреба на алкохол от водач на МПС се преследва от закона, а само тази, при която степента му на опиянение представлява основание за търсене било на углавна, било на административнонаказателна отговорност /разликата е 0.7 промила/. Следователно този факт – на употребата на алкохол от водач на МПС, надхвърляща разрешената концентрация в кръвта от 0.5 промила, също следва да се обхваща от знанието на пътника, който на свой риск предприема пътуване в същото превозно средство, за да е възможна хипотеза на допринасяне за настъпване на вредоносния резултат от негова страна. За да е релевантен фактът на въпросното знание за прилагане правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1./ Увреденият да е състояние да формира правновалидна воля, т.е. да не е малолетен или поставен под пълно запрещение; 2./ Настъпването на ПТП да се дължи на употреба на алкохол от страна на неговия водач с концентрация в кръвта му не по-ниска от разрешените 0.5 промила. При липса на някоя от тези две предпоставки, правилото за редукция на дължимото обезщетение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не би могло да намери приложение, а що се отнася до знанието у пострадалото лице за употреба на алкохол от страна на водача, който в това си състояние е причинил ПТП, това обстоятелство може да се установява с всички годни доказателствени средства по ГПК. В процесния случай ответното по прекия иск на Н. софийско застрахователно д-во „В.” своевременно е възразило в отговора си по исковата й молба, че тя е допринесла с поведението си за настъпване на вредоносния резултат, доколкото се е съгласила да пътува в автомобил, „управляван от видимо нетрезвен водач” и така „тя сама се е поставила в такава високорискова ситуация”: да претърпи ПТП, в резултат от което да й бъдат причинени неимуществени вреди. На тази плоскост възниква необходимостта да се провежда разграничение между допринасянето на пострадал за възникването на самото ПТП - като правнозначим факт, обуславящ приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, от една страна, и – от друга, допринасянето на пострадали за настъпването на вредата сама по себе си, на свой ред съставляващо релевантен факт, водещ до прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Очевидно е че при втората хипотеза, каквато именно е и процесната, пострадвалата не е допринесла за настъпването на ПТП, но същевременно няма данни по делото с поведението си тя да е допринесла за собственото си увреждане: оттук и невъзможността за преценка относно наличие на рисково поведение у настоящата касаторка И. Д. Н., като обстоятелство по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което евентуално би рефлектирало върху размера на дължимото й от застрахователя обезщетение. След като намиращото се по делото постановление на прокурор за прекратяване на досъдебното наказателно пр-во, позоваващо се на данни в заключение на назначена и изслушана в хода на същото химическа експертиза, не представлява годно доказателства по ГПК относно факта, че в кръвта на виновния за настъпване на ПТП загинал водач С. Ведат Х. е имало алкохол с концентрация от 3,28 промила, то релевантни за узнаване на същото обстоятелство от страна на настоящата касаторка биха били единствено показанията на свидетели, каквито обаче ответното по прекия иск застрахователно дружество не е ангажирало – независимо, че съгласно чл. 154, ал. 1 in fine ГПК, негова е била доказателствената тежест за установяване на факти, върху които е било изградено защитното му възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Меродавно в тази връзка е обстоятелството, че със свое заявление с вх. № 49297/1.VІІ.2010 г. (л. 54 от І-воинст. дело) Н. е изразила становище във връзка с отговора на застрахователя по исковата й молба, че възраженията му по размера на претенцията й за неимуществени вреди – като завишена и предвид наличието на съпричиняване, „са неоснователни и изложените аргументи са по съществото на спора”. Това нейно процесуално поведение обаче, съществено се различава от възприетото в мотивите на атакуваното въззивно решение, че: „Действително ответникът в хода на делото пред СГС не е ангажирал доказателства за твърдението си, че ищцата е знаела соченото обстоятелство (употребата на алкохол от страна на виновния за ПТП водач - бел. на ВКС), но последната не е оспорила верността на твърдението”. Констатацията налага извод, че налице е необоснованост на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, отнасяща се до съпричиняване на вредоносния резултат от Н., който порок представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК, налагащо частичното касиране на този съдебен акт. В тази връзка отговорът на релевантния за допустимостта на касационния контрол правен въпрос би бил следния: За да може да се приеме какъвто и да е по размер принос на пострадал за собственото му увреждане в резултат от ПТП с участието на превозно средство, в което той е пътувал като пътник, в хипотеза, в която инцидентът е предизвикан от употребил алкохол негов водач, концентрацията на това вещество в кръвта на последния следва да е надвишавала допустимите 0.5 промила и видимите признаци, присъщи на известните на медицинската наука втори и третия стадий на алкохолното опиянение /летаргия и дезориентация/, следва общо да се обхващат от знанието на пътника, за да може да се преценява такова негово поведение като рисково. Установяването на такова знание е допустимо да се извърши с всички годни доказателствени средства по ГПК, от кръга на които дефинитивно са изключени актовете на органите на досъдебното производство, възбудено по повод същото пътно-транспортно произшествие. По размера на дължимото на касаторката Н. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Изцяло ще следва да бъде споделен решаващият извод на въззивната инстанция, че възприетият от първостепенния съд размер на това обезщетение е занижен и не съответства на доказаните по делото болки и страдания, които Н. е претърпяла в резултат от пътния инцидент, настъпил на датата 25.VІІ.2007 г. Събраните по делото гласни доказателства, вкл. заключението на допусната и приета по делото съдебно-медицинска експертиза, изготвено от вещото лице д-р Б. Т. Б. - хирург, ортопед-травматолог в Университетската многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина „Н. И. Пирогов”-София, обсъдени поотделно и в съвкупност, налагат в случая извод, че сума в размер на 20 000 лв. (двадесет хиляди лева) би удовлетворила изискването на чл. 52 ЗЗД за справедлив размер на дължимото за обезщетяване на такива по естеството си вреди, произтичащи от установените у настоящата касаторка телесни увреждания. На тази плоскост настоящият състав на ВКС съобрази общата продължителност от около четири месеца на търпените от Н. болки и страдания, по-интензивния им характер през първата половина на периода, възрастта на настоящата касаторка, проявилият се остатъчен козметичен дефект в областта на лявата й раменна става, намалената сила на захвата на дясната й ръка, а също и конкретните социално-икономически условия на живот в страната преди 8 години, съответни на момента, когато е настъпило процесното ПТП, При този изход на делото в настоящето касационно производство, дължимите на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в полза на ответното застрахователно д-во ще следва да бъдат намалени от равнището на присъдения от въззивния съд размер от 1 260 лв. – съответно на 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева). При съобразяване правилото на чл. 78, ал. 1 от процесуалния закон застрахователят ответник ще следва да бъде осъден да заплати на Н. разноски в размер на 830 лв. (осемстотин и тридесет лева). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 676 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 9.ІV.2013 г. постановено по гр. дело № 4392/2012 г. В НЕГОВАТА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ – за разликата от 10 000 лв. до 20 000 лв., КАКТО И в частта му за разноските – за разликата над 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева) и до пълния присъден в полза на застрахователя техен размер от 1 260 лв. (хиляда двеста и шестдесет лева), КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: О С Ъ Ж Д А застрахователното акционерно дружество „В.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ - да заплати на И. Д. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място] , [улица], вх. 3, ап. № 60 ДОПЪЛНИТЕЛНО СУМА в размер на 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща част от дължимото й обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/ в резултат от получените травматични увреждания при настъпилото на 25.VІІ.2007 г. ПТП, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на вредоносното събитие /25.VІІ.2007 г./ и до окончателното й изплащане. О С Ъ Ж Д А застрахователното акционерно дружество „В.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати на И. Д. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул. „Ген. Д.№ 32, вх. 3, ап. № 60, СУМА в размер на 830 лв. (осемстотин и тридесет лева), представляваща направени от последната разноски за един неин адвокат от АК-Стара Загора. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 676 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 09.ІV.2013 г., постановено по гр. дело № 4392/2012г. В ЧАСТТА, с която прекият иск на И. Д. Н. от [населено място] срещу ответното софийско застрахователно акционерно дружество „В.” е бил отхвърлен за разликата НАД 20 000 лв. (двадесет хиляди лева) и до пълния предявен размер на претенцията от 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3008 по описа за 2013 г.