Р Е Ш Е Н И Е   № 252   гр.София,  02 юли  2009 година   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България,   Трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и първи май   две хиляди и девета  година в  състав:                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:   САША РАДАНОВА                                        ЧЛЕНОВЕ:   КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                              ФИДАНКА ПЕНЕВА                                                                                                                                                       със секретар  Лилия Гаврилова при участието на прокурора   НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша    докладваното  от    председателя        (съдията)   САША РАДАНОВА наказателно  дело под № 235/2009 година   Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия М. Г. В. срещу решение № 51 от 9.ІІІ.2009 год. по внохд № 3/2009 год. на Софийския апелативен съд. Оплакванията в жалбата са на всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК с доводи в подкрепа на тези по т.1 и 2. Иска се отмяна на въззивното решение с оправдаване на подсъдимия или с връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Прокурорът и повереникът на частните обвинители и граждански ищци искат оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд установи: С присъда № 37 от 10.ІХ.2008 год. по нохд № 32/2008 год. на Софийския окръжен съд, М. Г. В. е признат за виновен в това, че на 9.ІІ.2007 год. около 13 ч., управлявайки лек автомобил ОПЕЛ АСТРА с рег. № С* по автомагистрала Хемус в посока София, е нарушил правилото на чл.20, ал.2, изр.второ ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на 64-годишния П. М. П. , за което и на основание чл.343, ал.1, б.”в” НК е наказан с 1 година лишаване от свобода, отложена от изтърпяване за срок от 3 години и за срок от 1 година е лишен от правото да управлява моторно превозно средство. В полза на Т. Т. Г., Д. Г. П., М. П. П. и Т. П. П.- Н. , съпруга и пълнолетни низходящи на загиналия – са присъдени по 10 000 лева за обезщетяване на причинените им неимуществени вреди. С обжалваното въззивно решение присъдата е потвърдена. Жалбата е основателна. І. В. е бил обвинен за това, че на посочените дата и час е управлявал лекия автомобил със скорост 135-136 км/ч., нарушавайки правилото на чл.21, ал.1 ЗДП, налагащо му скорост на движение не повече от 130 км/ч. „При конкретния ляв завой на автомагистралата… е имал обективна възможност да възприеме навлизането на пострадалия в дясната/активна/ лента за посоката на движение”. Нарушил още правилата на чл.20, ал.1 ЗДП като не контролирал непрекъснато управлявания от него автомобил и на чл.20, ал.2, изр.второ ЗДП като не направил всичко възможно да намали скоростта на автомобила или да спре при възникнала опасност за движението. Обобщено, В. е бил обвинен за това, че ако беше управлявал автомобила със скорост от 130 км/ч., ако беше упражнявал непрекъснат контрол върху колата, ако беше забелязал пострадалия при навлизането му в дясната лента от платното за движение в посока към София и ако беше реагирал на това навлизане с намаляване скоростта на управляваното МПС до спиране на движението, настъпилото със съставомерен резултат ПТП би било избягнато. Горното обвинение, основано на установените при досъдебното разследване факти, включително от заключенията на комплексната медико-автотехническа експертиза/КМАТЕ/, изготвена от д-р В. Т. и инж. В. П. и допълнителната КМАТЕ, изготвена от посочените двама с участието още на инж. С. П. , буди, най-малкото, недоумение. Това е така, защото експертите единодушно са приели, че при скорост на лекия автомобил от 131 до 136 км/ч., водачът му „обективно е могъл да забележи за пръв път пресичащия… пешеходец, когато пешеходецът е навлязъл в дясната/активна/ лента за посоката на движение” на лекия автомобил, че в този първоначален момент „подтичващият” пострадал при това си движение, което в никакъв случай не е „ход”, било то „спокоен” или „бърз”, а съответен най-вече на „спокойно тичане”, е отстоял най-много на 135 м. пред наближаващия автомобил и е попадал в опасната му зона на спиране, която, в зависимост от скоростта на движение, е между 1 м., и, накрая, че за да не настъпи пътнотранспортното произшествие, в същия този първоначален момент скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил не е следвало да надвишава 88 км/ч., за каквато скорост не е имало знаци, задължаващи или препоръчващи скорост под максимално допустимата от 130 км/ч., с чиито предписания В. да не се е съобразил. Т.е. обвинението срещу В. не е било подкрепено с нито един от установените при досъдебното разследване факти, като тези от значение за изясняване механизма на настъпилото ПТП са установени посредством експертните заключения /освен двете обсъждани/ и още единствено от обясненията на В. и пътувалия с него Б. Ив. И. Непосочването в обвинителния акт на доказателствените източници на подкрепящите обвинението факти, съставлява допуснато в досъдебното производство съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на обвиняемия на защита и е налагало образуваното в първоинстанционния съд дело да се прекрати и върне за доразследване на посоченото в чл.248, ал.1, т.3 НПК основание. ІІ. С потвърдената от въззивния съд първоинстанционна присъда, В. е осъден за престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” НК, резултат от допуснато нарушение на чл.20, ал.2, изр.второ ЗДП, а самото нарушение се изразява в това, че не е реагирал по предписания в цитираното правило на ЗДП начин не при навлизането на пострадалия в платното за движение, каквото е обвинението, а при навлизането му „в защрихованата част на пътното платно /в аварийната лента/”. К. се остави нас. допуснатата неточност с поставянето на маркираната с „коси успоредни линии… площ, забранена за движение на пътни превозни средства„ /чл.65, т.6 ППЗДП/ в лентата за принудително спиране, където поначало е допустимо движението на аварирали ППС до спирането им, а по късно и след отстраняване на аварията или при изтеглянето им от района на автомагистралата /чл.58, ал.3 и чл.59 ЗДП/, В. се е оказал осъден за деяние, за което изобщо не му е било повдигано обвинение – нито с привличането като обвиняем, нито с обвинителния акт, нито от прокурора по реда на чл.287, ал.1 НПК. Различието между това, да се изисква от водача отговаряща на изискването по чл.20, ал.2, изр.второ ЗДП реакция от момента, в който пострадалият е навлизал в платното за движение и е представлявал при всички случаи опасност за движението, и същата реакция, но от вече напълно различен момент, когато пострадалият е бил вън от платното за движение, е повече от очевидно. То не само съществено изменя обстоятелствената част на обвинението, но и налага събирането на доказателства в съвсем различна насока. Присъствието на човек извън платното за движение поначало не представлява опасност и не налага на водачите повишено внимание и готовност за съответните действия, освен ако с поведението си недвусмислено е демонстрирал намерение да навлезе в предназначената за движение на ППС част от пътното платно, а изключение от това правило е допустимо само тогава, когато вблизост до платното за движение се намира дете, възприето от водача като такова. С определение, постановено в проведеното на 26.VІ.2008 год. съдебно заседание, първоинстанционният съд по своя инициатива /вж. мотивната част на определението на л.119 от първ.д./ е поставил на експертите от допълнителната АТЕ задачата да отговорят, „на какво отстояние е бил лекият автомобил… от мястото на удара в момента, в който пешеходецът е навлязъл в защрихованата площ на пътното платно”. С това си процесуално действие е превишил правомощията си да събира доказателства единствено в рамките, очертани с обстоятелствената част на обвинителния акт или с повдигнато от прокурора по реда на чл.287, ал.1 НПК ново обвинение, ограничавайки подсъдимия в правото му да се защитава не въобще, а само за престъплението, за което „е привлечен в това качество”. ІІІ. Допуснатото процесуално нарушение е съществено по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК, налага отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Отмяната следва да засегне не само второ-, но и първоинстанционния съдебен акт, а делото да се върне за ново разглеждане на окръжния съд, където нарушението е допуснато и отстранимо с повдигане от прокурора на „ново обвинение” с оглед на установеното при съдебното следствие в първата инстанция, че управлявания от В. лек автомобил е отстоял на 212 м. от мястото на удара в момента, в който пострадалият е навлязъл в защрихования участък от пътното платно. Повдигайки такова обвинение, прокурорът ще бъде длъжен да докаже: че подсъдимият обективно е могъл да забележи пострадалия при навлизането му в защрихованата част; че е имал същата възможност да наблюдава поведението му до навлизането на П. в дясната съобразно посоката на лекия автомобил лента за движение; че през цялото това време пострадалият непрекъснато се е придвижвал със „спокойно тичане”-каквото движение най-точно съответства на описаното от подсъдимия и св. Б. Ив. И. „подтичване”-пресичайки последователно защрихования участък и дясната лента за движение до фаталния сблъсък в лявата и че В. е имал времето да реагира от момента, когато пострадалият е наближавал границата на защрихованата площ с дясната лента за движение, в който момент поведението му недвусмислено е показвало, че няма намерение да спре. С оглед на дотук изложеното и чл.354, ал.3, т.2 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ ПРИСЪДА № 37 от 10.ІХ.2008 год. по нохд № 32/2008 год. на Софийския окръжен съд И РЕШЕНИЕ № 51 от 9.ІІІ.2009 год. по внохд № 3/2009 год. на Софийския апелативен съд. ВРЪЩА делото НА СОФИЙСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от съдебното заседание. Решението е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/       /СЛ Вярно с оригинала! СЕКРЕТАР: