Р Е Ш Е Н И Е № 122 гр. София, 30 юни 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 433/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на частния обвинител П. Г. И. чрез повереника му адв. С. и на адв. К., защитник на подсъдимия Е. И. И., срещу решение № 81 от 09.03.2016 г. на Софийския апелативен съд (САС), постановено по ВНОХД № 703/2015 г. по описа на същия съд. Частният обвинител И. атакува въззивното решение в частта за наложеното по отношение на подсъдимия И. наказание, като изтъква касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Оспорен е изводът на съда за наличие на предпоставките по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Повереникът твърди, че за приложението на тази законова разпоредба не било достатъчно да се направи фактическа преценка за изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, а съдът трябвало да направи и извод, че най-лекото, предвидено в закона, наказание е несъразмерно тежко при конкретно установените степен на обществена опасност на деянието и на подсъдимия, каквато преценка въззивният съд не направил. Адв. С. възразява, че здравословното състояние на подсъдимия било двукратно отчетено при определянето на наказанието на подсъдимия – било оценено като изключително смекчаващо обстоятелство и в същото време било включено в групата на многобройните смекчаващи обстоятелства. Приетата от съда необходимост от посещение при психолог не била установена от доказателствата по делото и също била обвързана със здравословното състояние на подсъдимия. Неправилно били отчетени като смекчаващи обстоятелства тежкото социално положение, ниския интелект и емоционално-волева неустойчивост на дееца. Размерът на наложеното му наказание бил изключително занижен в разрез с изискванията на чл. 36, ал. 1 от НК и не съответствал на обществената опасност на извършеното деяние и дееца. Не били съобразени установените по делото факти и обстоятелства относно начина на извършване на деянието, мотивите за извършването му, настъпилите вредни последици, цялостното поведение на дееца преди, по време и след причиняване на уврежданията, психологическите особености на подсъдимия, характеризиращи го като лице с повишена опасност за околните. По тези съображения повереникът на жалбоподателя частен обвинител моли ВКС да отмени решението на САС в частта за наказанието и да постанови ново решение при условията на чл. 354, ал. 5 от НПК, с което да наложи на подсъдимия наказание лишаване от свобода към средния размер, предвиден за престъплението, за което е признат за виновен. С касационната жалба на адв. К., защитник на подсъдимия Е. И., е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5, т. 2 от НПК. Развити са доводи за несправедливост на постановеното от въззивния съд решение, с което е отменено условното осъждане на подсъдимия и е постановено ефективното му изтърпяване. Защитникът твърди, че тези изводи на въззивния съд били формални, необосновани и противоречиви, като не били посочени убедителни съображения, налагащи отмяната на чл. 66, ал. 1 от НК. С оглед практиката на съдилищата високата степен на обществена опасност на деянието по принцип не можела да бъде аргумент за необходимост от изолиране на дееца в затворническо заведение, след като размерът на наложената от съда санкция позволявала отлагане на изтърпяването й. За да потвърди първоинстанционната присъда относно размера на наложеното наказание лишаване от свобода въззивният съд очевидно приел доводите на първата инстанция, че установените психологически и здравословни особености и личностовия статус на подсъдимия, както и неговото чисто съдебно минало, го характеризирали като личност с не особено висока степен на обществена опасност. Потвърденият размер на наказанието лишаване от свобода предполагал и потвърждаване на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Приетите многобройни и изключителни смекчаващи обстоятелства, подробно изброени в касационната жалба, неправилно били подценени и пренебрегнати при определяне на начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Въззивният съд се позовал на заключението на назначената съдебномедицинска и психиатрична експертиза, която дала положителен отговор на въпроса може ли подсъдимият да се лекува в условията на затворнически режим. Не било взето предвид обаче обстоятелството, че същата експертиза потвърдила, че подсъдимият страда от множество заболявания, че в тази връзка трябва редовно да приема различни по вид и количества медикаменти, че има психични разстройства, които налагат непрекъснат контрол и грижи, които не могат да бъдат осъществявани постоянно и в необходимия обем при ефективно наказание. С оглед тези доводи защитникът отправя към ВКС искане да измени атакуваното решение на САС, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложи изтърпяването на наложеното на подсъдимия И. наказание лишаване от свобода. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Е. И. и неговият защитник адв. К. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения относно твърдението за неправилен отказ от прилагането на института на условното осъждане. Жалбоподателят частен обвинител П. И. и неговият повереник адв. С. поддържат искането си за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. Представителят на ВКП излага становище за основателност на жалбата на частния обвинител. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 25.06.2014 г., постановена по НОХД № 27/2013 г., Монтанският окръжен съд е признал подсъдимия Е. И. И. за виновен в това, че на 01.09.2012 г. в [населено място] умишлено се опитал да умъртви П. Г. И., като деянието е извършено по хулигански подбуди и е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от пет години. С присъдата съдът е осъдил подсъдимия И. да заплати на П. И. сумата в размер на 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2012 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 100 000 лева. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По протест на прокурора и жалби на частния обвинител и на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 868/2014 г. по описа на САС, НО, като с решение № 394 от 14.11.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. С решение на ВКС, ІІІ н. о., № 163 от 27.07.2015 г. по н. д. № 14/2015 г. решението на САС е било отменено, а делото – върнато за ново разглеждане поради нарушения при определянето на наказанието на подсъдимия, като са били дадени указания относно назначаване на експертиза за изясняване на здравословното състояние на подсъдимия И. и възможността заболяванията му да бъдат лекувани в условията на затворнически режим. С постановения при второто разглеждане на делото съдебен акт № 81 от 09.03.2016 г. по ВНОХД № 703/2015 г., предмет на настоящата касационна проверка, САС, НО, V състав, на основание чл. 337, ал. 2, т. 2 и чл. 338 от НПК е изменил първоинстанционната присъда, като е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Е. И. и е постановил ефективно изтърпяване на наложеното му наказание три години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС. С решението е постановено при изпълнение на наказанието лишаване от свобода спрямо подсъдимия И. да се прилагат съответни медицински грижи по чл. 40, ал. 4 от НК. Първоинстанционната присъда е отменена и в частта относно постановеното унищожаване на вещественото доказателство сгъваем нож, като вместо това същото на основание чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК е отнето в полза на държавата. В останалите си части първоинстанционният съдебен акт е потвърден, като в тежест на подсъдимия са възложени направените разноски в хода на въззивното производство. Касационните жалби на частния обвинител чрез повереника му адв. С. и на защитника на подсъдимия адв. К. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т.1 от НПК. Касационната жалба на частния обвинител П. Г. И. е основателна. Изложените в нея съображения се субсумират под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК – нарушение на материалния закон при определянето на наказанието на подсъдимия И. и явната му несправедливост. ВКС не възприема доводите на повереника за допуснато нарушение на закона при приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК, въз основа на която разпоредба е индивидуализирано наказанието на подсъдимия И. за извършеното от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. В принципен план повереникът законосъобразно застъпва становище, че правилата на чл. 55, ал. 1 от НК се прилагат при кумулативно наличие на две законоустановени предпоставки: 1) наличие на смекчаващо обстоятелство (едно или повече на брой) с изключително значение и относителна тежест и 2) извод, че и най-лекото предвидено за съответното престъпление наказание би се явило несъразмерно тежко за дееца. Съдържанието на атакувания съдебен акт обаче не потвърждава основателността на залегналото в касационната жалба на частния обвинител твърдение, че съдът пропуснал да вземе отношение по второто изискуемо условие, посочено в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК – наличието на правен извод за несъразмерна тежест в конкретния случай дори и на наказанието, фиксирано в специалния минимум на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от НК. На л. 28 и л. 29 в решението на САС са изложени съображения, които недвусмислено изясняват, че изводът на въззивния съд в насока, че и най-лекото предвидено наказание се явява прекомерно тежко за подсъдимия, е обусловен от неговото обективно тежко здравословно състояние. Здравният статус на подсъдимия е подробно изяснен на л. 15 – л. 18 от мотивите. При него са диагностицирани хронични неврологични заболявания (плекситис бронхиалис декстра, цервикална и спондиалоартроза, епилепсия – гранд мал припадъци с малки парциални пристъпи с терапевтична резистентност, малформативен синдром, девиацио септи нази, постравматичен синдром на ц. н. с., постравматичен намален визус на лявото око, постравматично намален слух на лявото ухо), белодробно страдание (бронхиална астма средно тежко протичане), психиатрични разстройства, както и други здравословни проблеми – лактозна непоносимост, фибродисплазия, пес планус, хранителна и медикаментозна алергия, ендогенна/ектопична екзема, алергичен стафилококов синузит. Действителното значение на фактите във връзка с влошеното здравословно състояние на подсъдимия, обуславящо 100% трайна неработоспособност без чужда помощ за срок от три години (съгласно експертно решение № 2620 от 14.10.2013 г.) за определянето на справедливо наказание са правилно оценени. Те са обективна характеристика на личността му, която на самостоятелно основание значително понижава неговата лична обществена опасност и намира адекватно отражение при индивидуализацията на наказанието му по правилата на чл. 55, ал. 1 от НК. Дори и минималното предвидено в разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 2 вр. ал. 1 от НК наказание от петнадесет години лишаване от свобода (при законосъобразно изведения извод за отсъствие на предпоставките на чл. 58, б. „а” от НК) е прекомерно тежко за подсъдимия с оглед сериозните му здравословни проблеми и произтичащите от тях последици . При определянето на справедливо наказание тези обстоятелства няма как да бъдат игнорирани, защото целите на наказанието в никакъв случай не допускат наказателната репресия да причинява на дееца страдания и да застрашава здравето му. Психологическите особености на подсъдимия, подчертани в жалбата на частния обвинител – податливост на немотивирани агресивни прояви, известни прояви на злорадство, умерено изразена реактивна агресивност и др., в случая не представляват самостоятелни отегчаващи обстоятелства. Тези особености са израз на личностова промяна, провокирана от дългогодишното заболяване епилепсия, от което страда подсъдимият. След като са болестно мотивирани, негативните личностови изменения са резултат от болестта, а едно заболяване – физическо или душевно – не може да се разглежда като отегчаващо обстоятелство и да води до влошаване на наказателноправното положение на болния подсъдим. Касационната инстанция отчита като недостатък на проверявания съдебен акт пропускът на въззивния съд да посочи в мотивите как точно е формиран изводът му за конкретно отмерения размер на наказанието лишаване от свобода (три години). При определяне на наказанието под най-ниския законоустановен предел действително няма изрични ограничения колко точно може да бъде занижено наказанието. Това не означава, че дейността на съда в тази насока е произволна. Тя се подчинява на общите принципни изисквания и критерии, които регулират процеса по индивидуализация на наказанието. В разглеждания казус в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК допустимите рамки, в които поначало е възможно да се определи наказанието на подсъдимия И., обхващат твърде обширен период – от допустимия минимален предел на лишаването от свобода до срок, непосредствено под границата от петнадесет години лишаване от свобода. Този изключително широк диапазон е изисквал прецизна дейност по индивидуализация на конкретното справедливо наказание на извършителя, при която да се изясни точно степента на обществена опасност на извършеното от него конкретно деяние и на личната му обществена опасност при отчитане на всички индивидуализиращи особености на случая. Определянето на справедливи наказания, които най-пълноценно съдействат за постигането на целите по чл. 36 от НК, са основната предпоставка за изпълнение на задачата по чл. 1 от НК. Дефинитивно за налагането на справедливо наказание, т.е. на такова, което е съответно на деянието (чл. 35, ал. 3 от НК), е необходимо да се „измери” и оцени степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние и да се отчете персоналната обществена опасност на дееца. В атакувания съдебен акт в частта за наказанието съдът въобще е пропуснал да коментира конкретната степен на обществена опасност на деянието, обусловена от особеностите и характера на изпълнителното деяние – спецификата на обекта и предмета, способа на извършване на престъплението, мястото, времето, конкретния начин на извършването му, настъпилите вреди и др. В мотивите на проверяваното решение липсва оценка на установените обстоятелства, че деянието е извършено при посещение в дискотека, където подсъдимият е отишъл предварително въоръжен с нож; че пострадалият И. е изпълнявал задълженията си на охрана на заведението; че жертвата коварно е била атакувана от подсъдимия в гръб, докато в същото време е била нападната от бащата на подсъдимия св. И. И.; че за извършване на престъплението е било използвано опасно оръдие – нож; че на пострадалия са били нанесени значителен брой удари с ножа в жизнено важни области на тялото – предимно в областта на шията, главата и гръдния кош; че частният обвинител е получил изключително тежки увреждания, като по чудо е избегнал смъртта – прободно-порезните наранявания в областта на шията му са довели до срязване на вътрешната яремна вена и горната щитовидна артерия с частично срязване на щитовидната жлеза и дихателната тръба. Тези конкретни данни, посочени и в първото отменително решение на ВКС по н. д. № 14/2015 г., е следвало да бъдат прецени при оценката на обществената опасност на извършеното деяние, като наказанието на дееца бъде съобразено с тях. На второ място, макар да се е концентрирал изключително върху личната обществена опасност на дееца, въззивният съд, от една страна, е интерпретирал неговите персонални особености само в контекста на чл. 66, ал. 1 от НК, без да изследва и даде отговор на въпроса как те се отразяват върху количествения израз на наказанието. От друга страна, в мотивите се констатира и вътрешно противоречие в оценката на обществената опасност на подсъдимия. В случая неговото наказание е определено по правилата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, който извод поначало предполага по-ниска степен на обществена опасност на дееца. В същото време на л. 26 – л. 27 от мотивите е отразена мотивирана констатация, че по делото била установена висока степен на обществена опасност на подсъдимия, което обстоятелство резонно навежда на извод за необходимост от по-сериозно санкциониране на дееца. Изложените дотук доводи дават основание на касационната инстанция да приеме, че и при второто разглеждане на делото не са изпълнени задълженията на съда да установи всички обстоятелства, с които законът свързва отмерването на наказанието, да им даде точна оценка и да определи вида и размера на наказанието, като изхожда от целите на наказанието. При дейността по индивидуализация на наказанието задача на съда е да постигне баланс между посочените в чл. 36 от НК цели. Надценяването на значението на генералната превенция рефлектира в неоправдана репресия спрямо конкретния подсъдим, поради което би се явило несправедливо. Подценяването й обаче също е неприемливо, тъй като отново води до несправедливост и обезсмисля общопревантивното въздействие на наказанието. Конкретната санкция, която се налага на дееца, не следва да генерира конфликт с принципа за съответствие между престъплението и наказанието. С оглед тези съображения настоящият съдебен състав не може да вземе отношение по касационната жалба на подсъдимия И.. Преценката за начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода предполага преди всичко законосъобразно и прецизно определяне на наказанието по размер, което в конкретния случай контролираната инстанция не е постигнала. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 81 от 09.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 703/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, V състав, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.