Р Е Ш Е Н И Е № 314 София, 04 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 706/2013 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК по искане на осъдения М. Г. У. за възобновяване на производството по ВНОХД № 466/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр. Пазарджик и отмяна на постановеното по него решение № 164/07.11.2012г. В искането си осъденият У. изтъква доводи за наличие на основанията за възобновяване съгласно чл. 422, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т.1- 3 от НПК. Отправените претенции са за връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В съдебното заседание осъденият У. и неговият процесуален представител поддържат искането за възобновяване по съображенията, изложени в него. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : І. С първоинстанционната присъда № 193/15.06.2012 г., постановена по НОХД № 1463/2011 г. от Районен съд – гр. Пазарджик, подсъдимият М. У. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание при условията на чл. 54 от НК в размер на три години година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години. Подсъдимият У. е признат за невинен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение, както следва : деянието да е осъществено при предварителен сговор с подсъдимата У.; за периода след 18.11.2009 г. до м. януари 2010 г.; както и за това имотната вреда да е в размер над 525 151, 46 лева. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия У. като същият е осъден да заплати на гражданския ищец Л. законната лихва върху сумата от 525 151, 46 лева, считано от 30.03.2012 г. до 15.06.2012 г.. В останалата част гражданската претенция е отхвърлена, поради окончателно изплащане на обезщетението в размер на 525 151, 46 лева, а до пълния предявен размер от 562 968,21 лева като неоснователен. С въззивното решение, постановено по жалба на подсъдимия и протест на прокурора, присъдата е потвърдена. Поради липса на процесуална възможност за обжалване, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение и искането за възобновяване се явява подадено в срок. ІІ. В искането за възобновяване, изготвено от осъдения, се поддържат оплаквания, които макар и не така прецизни, повтарят тези, поставени на вниманието на окръжния съд и това е обяснимо, тъй като при постановяване на въззивното решение са допуснати съществени процесуални нарушения. Въззивното производство е било образувано по жалба на подсъдимия и протест. Във въззивната жалба и допълнението към нея защитата на подсъдимия е настоявала, че липсва фактическа основа, която да позволи осъждане по повдигнатото обвинение; за несъобразен с процесуалните изисквания доказателствен анализ; за несъставомерност на деянието, тъй като са налице гражданско-правни отношения, възникнали по силата на сключения договор за съвместна дейност; както и че дори и да е установено противоправно поведение на подсъдимия, то осъществява друг престъпен състав, за което не е имало обвинение. Прегледът на въззивното решение ясно сочи, че при постановяването му е допуснато нарушение не само на чл. 339, ал.2 от НПК, но и неизпълнение на задълженията, произтичащи от разпоредбите на чл. 313 и чл. 314 от НПК. В мотивите на атакувания съдебен акт присъства възпроизвеждане на фактическата обстановка, приета от първата инстанция, а в отговор на конкретните доводи на защитата са предложени принципни съждения - „че при установено противоречие няма пречка съдът да кредитира едни доказателствени материали и да отхвърли други, като се мотивира за това, което задължение произтича непосредствено от чл. 121, ал.4 от Конституцията на Р България и е възпроизведено в редица процесуални норми.., че първата инстанция е изпълнила задължението си по чл. 305, ал.3, изр. 2 от НПК,... че като е кредитирал едни доказателствени източници за сметка на други, но изложил съображения съдът не е допуснал нарушение..” и прочие – (виж стр. 11, стр. 12 от мотивите на решението). На същото място в мотивите присъства изложение, чиято логика е трудно проследима. Според това кратко изложение „..показанията на тези свидетели (Л. и Р., бел. ВКС) за отделни обстоятелства, относими към предмета на доказване, и които обстоятелства те са възпроизвели в последователните съдебни следствия, проведени при няколкократното разглеждане на делото, съобразно предложената от него аргументация (на районния съд, бел. ВКС), не сочи на нарушение в доказателствената дейност на районния съд”. Съдебното следствие по делото е едно, и очевидно въззивният съд е имал предвид, че то е проведено (продължило) в няколко съдебни заседания, в които свидетелят Л. е депозирал показания. По – важното обаче е друго. От вниманието на районния съд, а и от това на въззивния, поради незадълбочената въззивна проверка, е убягнало същественото, а именно, че между показанията на свидетеля Л., депозирани в съдебното заседание, проведено на 30.03.2012 г. (л. 187 от делото), и заявеното от същия при извършената очна ставка с подсъдимия (с.з. от 28.05.2012 г., л.282 от делото), се наблюдава известно противоречие за хронологията на събитията. По точно, относно обстоятелството в кой момент подсъдимият е заявил, че може да осигури 50 000 евро. Първоначално в разпита си Л. е споделил следното : „..заминах за М.. У. ми се обаждаше и ме питаше дали можем да помогнем... Тогава му казах, че мога да събера примерно около 250 000 евро и това е. Той каза, че е уважаван човек и най-вероятно ще намери друг човек, от когото да вземе още 50 000 евро. След това каза да съм напълно спокоен и за моя сигурност е готов да пристигне в М. и да сключи договор с мен.....У. пристигна на 5 септември в М...”. При проведената очна ставка, свидетелят Л. е заявил друго – „след подписването на договора аз се обадих на М. и казах, че мога да събера само 250 000 евро, попитах дали това е достатъчно и той ми каза, че има хора и той ще намери останалите 50 000 евро..нямаше да преведа парите, ако той не ме бе уверил, че може да намери останалите 50 000 евро.”. Почти дословното възпроизвеждане на показанията не е самоцелно. Предходните инстанции са отдали сериозно значение на коментираното обстоятелство. Именно съобщеното от свидетеля Л. при проведената очна ставка, от една страна е в основата на изводите им – виж мотиви към присъда л. 461, гръб, л. 465 от делото, съответно стр. 6, стр. 14 от решението, а от друга е използвано като маркер, послужил, да се определят като недостоверни обясненията на подсъдимия – виж, мотиви към присъда, л. 463, гръб от делото. Като не е констатирал тези противоречия в съдебното заседание и направил необходимото за отстраняването им, съответно не е преодолял противоречието и чрез обсъждане на всички депозирани показания, районният съд не би могъл да възприеме за по-достоверни показанията на Л. при проведената очна ставка от тези, депозирани от него при разпита. Иначе казано, неизпълнявайки това изискване съдът е извършил оценка само на една част от доказателствата, изхождащи от един доказателствен източник. Въззивният съд също не е констатирал наличното противоречие, което не само че допълнително компрометира съображенията му (извън казаното за тяхната декларативност), по отношение на доказателствената дейност на първата инстанция и заявеното изпълнение на разпоредбата на чл. 305, ал.3 от НПК, но и сочи на реализирано от този съд идентично нарушение. С оглед казаното, на тезата на защитата за порочен доказателствен анализ, въззивният съд неубедително е противопоставил краткото си съображение – „правилен е отказът на кредит (на обясненията на У.), предвид факта, че те се опровергават изцяло от показанията на Л., Р., писмените доказателства по делото, сочещи на поведението на подсъдимия преди, по време и след извършване на имуществени разпореждания”. В тази връзка поставеният акцент върху неверността на твърденията на подсъдимия относно крайния срок за внасяне на паричната сума по сметка на Министерство на отбраната, очевидно не е коментиран в контекста на други приети за установени обстоятелства – за удължения срок, изтекъл едва на 07.12.2009 г. – писмо изх. № 94-00-195-1 на Областния управител. На следващо място, в противоречие с изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК, въззивният съд е определил като погрешен подходът на защитата да излага обстоятелства за наличие на гражданско- правни отношения, възникнали по повод сключения договор за съвместна дейност. Въззивният съд винаги дължи отговор на възраженията и доводите на защитата, независимо дали счита същите за неоснователни. Основанията, поради които същите са отхвърлени, следва да бъдат конкретни и да се обективират в мотивите на съдебния акт. По настоящето дело, след констатацията за погрешения подход на защитата, въззивният съд е изложил съображения, почерпени от правната теория, за разликата между гражданско-правната измама и наказателно - правната, както и за обективните и субективни признаци на престъпния състав по чл. 209 от НК. Поначало, присъствието на такова изложение в един съдебен акт не е недопустимо, стига разбира се, то да е коментирано в аспекта на конкретиката по делото и/или да има отношение към поддържани доводи. В случая, това изложение не дава адекватен отговор на защитните доводи - за наличие на договорни задължения между страните, част от които са останали неизпълнени. Няма съмнение, че договорните отношения могат да бъдат използвани като способ за измама, тъй като деецът поначало няма намерение да изпълни задълженията си по тях. В тази връзка обаче, Върховният касационен съд нееднократно е указвал, че за установяване изначалната липса на такова намерение към момента на сключване на договора, е необходимо да се извърши комплексна оценка на всички обстоятелства, обусловили възникването на облигационната връзка, конкретното съгласие на съконтрахента, развитието на облигационното отношение, причините, довели до неизпълнение и прочие. Като тези въпроси да бъдат обсъдени в рамките на повдигнатото обвинение, инкриминирало или не такъв способ на измамата. От мотивите на проверяваното решение не може се изведе всъщност какви форми на изпълнително деяние са приети. Заявените от прокурора с обвинителния акт – „възбуждане на заблуждение” и „поддържане на заблуждение”, имат самостоятелно проявление, което следва да бъде обосновано с фактите по делото. Субективната страна на деянието, разкрита само с едно изречение от въззивния съд, оставя впечатлението за неточност относно съдържанието на прекия умисъл. Поддържаният сега пред касационната инстанция довод за неяснота в обвинението има своето основание. С обвинителния акт е повдигнато обвинение в първата му част за това, че : „ подсъдимият е възбудил и поддържал заблуждение у пострадалия Л., че ЕТ „С. У. е участвала и спечелила търг с тайно наддаване, провеждан от МО, за продажба на недвижим имот и е необходимо да бъде внесена сумата от 300 000 евро за финализиране на сделката..” . С диспозитива на присъдата е постановено : „подсъдимият е възбудил и поддържал заблуждение у пострадалия Л., че по повод спечелен от [фирма] търг с тайно наддаване, провеждан от МО, за продажба на недвижим имот е внесъл сума в размер на 100 000 евро и е необходимо да се внесе сумата от 300 000 евро, като с получените от пострадалия средства и още 50 000 евро, осигурени от подсъдимия, ще се финализира сделката”. Тази разлика между обвинението и осъждането е запазено от въззивния съд, който отразявайки тезата на обвинението в мотивите на решението е възпроизвел буквално диспозитива на присъдата – виж, стр. 10 от мотивите. Тук е мястото да се отбележи, че НПК ясно регламентира реквизитите на диспозитива на присъдата (чл. 305, ал. 4 от НПК), отклонението от които не винаги е съществено нарушение, стига да не засяга рамките на обвинението, съответно да ограничава правото на защита. Във всички случаи обаче, въззивният съд е бил длъжен, изпълнявайки задълженията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК, да вземе отношение по този въпрос и законосъобразно да го разреши. Изложеното очертава, че въззивният съд, в отклонение от посочените процесуални норми, не е извършил цялостна и задълбочена проверка на атакувания съдебен акт, безкритично е възприел изводите на първата инстанция както по фактите, така и по правото. Решението не отговаря на стандарта, заложен в разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Това налага възобновяване на производството по делото и отмяна на постановеното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия У. за престъплението по чл. 210, ал.1 т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 от НК. Необходимостта от ново разглеждане на делото за престъпното посегателство по чл. 210 от НПК предопределя отмяна и ново произнасяне по уважената гражданска претенция за лихви на ищеца, тъй като основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да извърши адекватна на закона проверка на обжалваната пред него присъда, като ясно дефинира какви факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и какви са заключенията на този съд по правото, да даде ясен и убедителен отговор на всички възражения, поддържани пред него. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по ВНОХД № 466/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр. Пазарджик.. ОТМЕНЯ постановеното по него въззивно решение № 164/07.11. 2012 г., с което е била потвърдена присъда № 193/15.06.2012 г. по НОХД № 1463/2011 г. на Районен съд – гр. Пазрджик в ЧАСТТА относно осъждането на подсъдимия М. Г. У. по обвинението по чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 от НК, както и в гражданско – осъдителната част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменените части. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.