Р Е Ш Е Н И Е
№ 7
гр. София, 09 февруари 2021 година
Върховният касационен съд на Република България, ТРЕТО наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИЛЕНА ПАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурор Г.Стоянова, изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 683/2020 година и съобрази следното:
Производството е по чл.422, ал.1, т.5 от НПК.
Образувано е по постъпило искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на производството по ВНЧД №477/2020г. по описа на САС, отмяна на постановеното по него определение №268/02.07.2020г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.Релевирано е касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.Изложени са съображения, според които съставът на САС, сторил групиране на австрийските присъди, издадени по отношение на осъдения В. Я. К. /приети за изпълнение в производство по чл.457 НПК/, не е съобразил декларацията на РБ по чл.9, т.1, б.“а“ и чл.10 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица от 21.03.1983г. на Съвета на Европа /КТОЛ/.Според нея изпълняващата държава-РБ- била обвързана с правния характер и срока на наложеното наказание лишаване от свобода така, както е определено от осъдилата държава.Като определил едно общо наказание от наказанията, наложени с присъдите на австрийските съдилища, без да е налице отделен акт за групиране съгласно нормите на австрийското законодателство, въззивният съд по ВНЧД № 477/2020г. допуснал нарушение на закона, тъй като неправилно приложил чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК.
В съдебно заседание искането се поддържа от представителя на ВКП, който пледира за уважаването му.
Осъденият В. Я. К., редовно уведомен, не се явява и не изпраща представител.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
Искането е процесуално допустимо.Подадено е от легитимирано лице, в законоустановеният в чл.423, ал.1 от НПК шестмесечен срок/Съдебният акт, чието възобновяване се иска е влязъл в законна сила на 02.07.2020г., а искането на Главния прокурор е постъпило в деловодството на СГС на 29.07.2020г.Последното е изготвено от Заместник на Главния прокурор, притежаващ процесуална легитимация по силата на Заповед № РД-05-2162/20.07.2020г./.Разгледано по същество е основателно.
С определение №1059 от 16.03.2020г. по ЧНД №55/2020г., в производство по чл.306,ал.1, т.1 от НПК, инициирано от защитника на осъдения К. –адв.М.П., Софийски градски съд е отказал да групира на основание чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК на Р.България, наказанията, наложени на К. по влязла в сила на 13.11.2018г. присъда №13 Hv 109/18z от 09.11.2018г. на Областния съд в [населено място] /2години лишаване от свобода/ и по влязла в сила на 29.04.2019г. присъда №8 Hv 16/18f-37 от 29.04.2019г. на Областния съд в [населено място] /1 година и 2 месеца лишаване от свобода/, приети за изпълнение по реда на чл.457, ал.3 от НПК с влязло в сила на 18.11.2019г. протоколно определение № 4198/24.10.2019г. по н.ч.д. №4158/19г. на СРС, НО, 30 състав и да определи едно общо /най-тежко/ измежду тях.За да процедира по този начин, СГС е приел неприложимост на чл.8, ал.2 от НК, доколкото регламентираният в посочената норма принцип изисква чуждите присъди да бъдат „вземани предвид“ в провеждани срещу същото лице в РБългария наказателни производства, а такова в конкретния случай липсва, както и доколкото –евентуалното разширително тълкуване /с което и двете наказания да бъдат третирани като постановени от български съд и поради това –кумулирани по чл.23-25 от НК/ би влязло в конфликт с други международноправни ангажименти на страната ни, намерили отражение в чл.457 и сл. от НПК.В коментираната насока е приел, че австрийските компетентни власти са посочили категорично и недвусмислено, че осъденото лице следва да изтърпи наказание лишаване от свобода в общ размер от 3 години и два месеца, доколкото наказанието от 1 година и 2 месеца ЛС е наложено като допълнително такова, която възможност е изрично регламентирана в а. законодателство при случаи, аналогични на българската „съвкупност от престъпления“.При това положение, приложението на правилата по чл.23-25 от НК от страна на българския съд би довело до намеса в правилата,касаещи определянето на наказанието, което е изцяло в компетентността на изпращащата държава и в този смисъл, е недопустимо.
Така постановеният от СГС съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка, реализирана от САС , инициирана по частна жалба на защитата на осъденото лице.Въззивният съд не е споделил съжденията на първостепенния, като е постановил определение, с което е отменил акта на СГС и вместо него е постановил нов, с който е групирал на основание чл.25 вр. чл.23 от НК наложените с влезли в сила присъди на австрийските съдилища наказания, като е наложил най-тежкото измежду тях, а именно-лишаване от свобода за срок от две години.Не е отрекъл нормите на австрийското законодателство, на които се е позовал СГС, но е посочил, че те не следва да бъдат вземани предвид от страна на изпълняващата държава, тъй като поставят осъденото лице в неравностойно положение – по-тежко-спрямо осъдените с присъди на български съд граждани.
Съжденията на въззивната инстанция не се споделят от касационния съд.
Без да отрича принципната възможност за приложение на правилата по чл.23-25 от НК в рамките на производството, проведено от инстанционните съдилища, този състав на ВКС споделя изцяло изложените в искането съображения, според които, като е групирал наказанията по двете австрийски присъди , съставът на САС по ВЧНД № 477/2020г., е допуснал нарушение на материалния закон.Това е така, защото, макар и да е съобразил документацията по трансферната преписка, въззивният съд не ги е преценил в тяхното действително съдържание, като неправилно е приел, че в случая става въпрос за изпълнение на наказанието, а не за неговото определяне.Във втория случай, изпълняващата държава не може да пререшава въпроса с наказанието, решен в издаващата държава.Това определя основателност на претенцията за възобновяване на производството по делото, поради наличие на законовите предпоставки, визирани в чл.348, ал.1, т.1 от НПК
Функционално свързано с производството по чл.306 от НПК, в рамките, на което е постановен съдебният акт, чието възобновяване се иска е трансферното производство, проведено по отношение на българския гражданин К..По делото е безспорно установено /приложеното НЧД №4158/2019г. на СГС/, че с влязло в сила на 18.11.2019г. протоколно определение № 4198/24.10.2019г. по НЧД № 4158/19г. на СГС, НО, 30 състав, по реда на чл.457, ал.3 от НПК, постановените спрямо българския гражданин В. Я. К. две отделни наказания, наложени от съдебните власти на Р.А. по посочените по-горе две присъди на Областните съдилища в [населено място] и [населено място] са приети за последователно изпълнение на територията на Р.България.От значение за правилното разрешаване на визираните в искането въпроси, са следните документи от трансферната преписка:
-Протокол и съкратено решение от съдебният процес, проведен в РС /населено място/, в рамките, на който е постановена присъда №8 Hv 16/18f-37 от 29.04.2019г., от които е видно, че на българския гражданин К. е наложено наказание с продължителност 14 месеца лишаване от свобода, на основание чл.31, ал.1, чл.40 от А. наказателен закон.
-Извадка от А. наказателен закон –чл.31 и 40.В обобщен вид, според посочените норми ако лице, което е осъдено, извърши и бъде осъдено за друго престъпление, му се налага допълнително наказание, което не може да надвишава максималното наказание, предвидено за първото престъпление, за което е осъден, но сумата от двете наказания трябва да съответства на наказанието, което би било наложено, ако присъдата е разделена.
-Писмо от прокурор Х. Г. – Помощник национален експерт в А. бюро в Евроджъст, според което при налагане на допълнителното наказание от 14 месеца на българския гражданин К. с присъда №8 Hv 16/18f-37 от 29.04.2019г., съдът в А. е взел предвид наказанието, наложено му с присъда №13 Hv 109/18z от 09.11.2018г. на Областния съд в [населено място] /2години лишаване от свобода/, както и правилата на чл.31 и 40 от А. наказателен закон, като по този начин българският гражданин следва да търпи общо наказание от 3 години и два месеца, от което следва да се извади времето на предварителното му задържане.
Установено е също, съгласно данните по трансферното производство, че предаването на К. на българските власти за изтърпяване на наложените му наказания от 2 години ЛС и 14 месеца ЛС, се е развило по КТОЛ, тъй като към датата на иницииране на процедурата по трансфер от Федерално министерство на конституцията, дерегулацията и правосъдието на Р.- 10.07.2019г. /писмо B.- 4085455/0003-ІV 4/2019 до МП на Р.България / Р.България не е била въвела Рамково решение 2008/909/ППР на Съвета от 27.11.2008г. за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз /РР 2008/909, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/2014/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересуваното лице по време на съдебния процес/.
За пълнота на изложението е нужно да се посочи, че според информацията, предоставена на интернет-страницата на Европейската съдебна мрежа по наказателноправни въпроси /E., от 01.01.2012г. , Р.А. е въвела разпоредбите на рамковото решение. Съгласно чл.29, „Изпълнение“, пар.1 от рамковото решение държавите-членки на Европейския съюз следва да предприемат необходимите мерки за съобразяване с разпоредбите му до 05.12.2011г.От така определената дата за прилагане на РР 2008/909, по отношение на държавите-членки, съгласно чл.26 „Отношение с други споразумения и договорености“, пар.1, то заменя съответните разпоредби на КТОЛ и Допълнителния протокол към нея от 18.12.1997г.
Българският Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, с който се въвеждат изискванията на РР 2008/909, изменено с РР 2009/299, е приет от 44-то Народно събрание на 29.05.2019г., обнародван в „Държавен вестник“, бр.45/07.06.2019г., в сила от 01.01.2020г.Независимо, че Р.България е въвела изискванията на рамковото решение в един по-късен период, съобразно постоянната съдебна практика на Съда на Европейския съюз, която е задължителна за всички субекти на правото на ЕС, включително и за националните юрисдикции, досежно тълкуването на правото на ЕС, от датата на изтичане на срока за въвеждане на РР 2008/909 българската държава е длъжна да спазва принципа на съответстващо тълкуване /решение на СЕС от 16.06.2005г., M. P., С-105/03, т.43, решение на СЕС от 08.11.2016г., А. О., С-554/14, т.61, както и постановеното във връзка с последното дело ТР №3/12.04.2017г. по т.д. №3/2016г. по описа на ВКС, с което е ревизира т.3 от ТР № 3/12.11.2013г. Той е задължителен по отношение на рамкови решения, приети съобразно дял VI от предишния Договор за ЕС, каквото е РР 2008/909. Съобразно принципа на съответстващо тълкуване, когато се прилага национално законодателство националният съд, който извършва това тълкуване, трябва да го направи възможно най-точно в светлината на формулировката и целта на рамковото решение, за да се постигне преследваният резултат. Постоянната съдебна практика на СЕС не оставя никакво място за съмнение относно правилното тълкуване на РР 2008/909 във връзка с правото, приложимо към изпълнението на наказанието, както и относно правното действие на рамковите решения.
Във връзка с последното казано, на следващо място следва да се отбележи, че рамковите решения, като актове от вторичното право на ЕС, се основават на взаимното доверие в правните системи на ДЧ на ЕС, каквито са България и /държава/. Отнесено към РР 2008/909, това конкретно означава, че решенията на съдебния орган в издаващата държава следва да се спазват и по принцип не се допуска промяна на наложеното от компетентния орган на издаващата държава наказание - било то преразглеждане или адаптиране, освен ако срокът или характерът му е несъвместим с националното законодателство на изпълняващата държава. Нужно е да се наблегне и на това, че трансферът и изпълнението на наказанието от изпълняващата държава по рамковото решение следва да спомогнат за постигането на целта за улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, но преди това да се случи, издаващата държава – в процесния казус Р.А., има суверенното правомощие и да не подходи към трансфер на осъденото лице, ако при прехвърлянето му в изпълняващата държава- в случая РБ- вместо да изпълни тази цел, изпълняващият орган би го върнал в престъпните среди на държавата му.
Съотнесени към конкретния казус, изложените по-горе принципни съображения, които са утвърдени в съдебната практика /включително и в решението, на което се позовава вносителя №3/10.02.2020г. по н.д.№1203/2003/19г. на ВКС, ІІ НО/ мотивират извод, че съставът на САС недопустимо е разрешил въпрос, който е единствено и само от компетентността на изпращащата държава, подменяйки волята на последната относно размера на наказанието, което следва да търпи българският гражданин.Няма спор, че по отношение на последния са налице две присъди от по 2 години ЛС и 14 месеца ЛС, за които в принципен план е възможно приложението на правилата по чл.25-23 от българския наказателен закон.Българският гражданин К. обаче е предаден на българските власти за изтърпяване на общо наказание от 3 години и 2 месеца ЛС, който извод следва от съдържанието на документите, включени в трансферната преписка, цитирани по-горе.Волята на издаващата държава е ясно и недвусмислено заявена, като не оставя никакво съмнение досежно общия срок на наказанието лишаване от свобода, който следва да търпи българският гражданин /с приспадане на съответното предварително задържане/.Именно това е срока, с който изпълняващата държава /Р.България/ следва да се съобрази, поради което правилата на чл.25-23 от българския наказателен закон не могат да намерят приложение в конкретния случай.
Изложените аргументи формират извод, че второинстанционното наказателно производство следва да се възобнови, а постановеното по-него определение, с което са групирани наказанията, наложени на българския гражданин К. по влезлите в сила присъди, постановени от австрийските съдилища, да се отмени.Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, от стадия на съдебното заседание.При новото разглеждане на делото, материалния закон следва да бъде приложен правилно- в съответствие с актуалното българско, европейско законодателство и съдебната практика на СЕС по тълкуването му.
Водим от горното и на основание чл. 425, ал.1, т.1, във вр. с чл.422, ал.1, т.5 вр. чл.354, ал.3, т.3, вр. ал.1, т.5 вр. чл.348, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, IІІ НО,
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.Ч.Д.№477/2020г. по описа на АС-София.
ОТМЕНЯВА определение №268/02.07.2020г., постановено по в.н.ч.д. №477/2020г. по описа на АС-София.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |