1 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 263 гр. София, 11.04.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 3379/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. С., чрез адвокат Г. П. Д., срещу въззивното решение № 7/26.05.2021 г., постановено по в. гр. дело № 112/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е отменено изцяло решение № 260088 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 629/2020 г. по описа на Районен съд – Ямбол. Вместо него съдът е отхвърлил като неоснователен предявеният от Г. П. С. срещу А. В. А. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността поради накърняване на добрите нрави на договор от 23.07.2018 г. за реално разпределяне на ползването на недвижим имот по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот и вещно право на строеж № 54, т. IV, рег. № 4161, дело № 541/31.08.2016 г. на нотариус М. В. с рег. № 370 в НК, както и евентуално съединеният иск с правно основание чл. 29, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 27 ЗЗД за унищожаване на посочения договор поради измама. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ищецът моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира сторените в касационното производство съдебни разноски. Ответникът по касационната жалба А. В. А. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира съдебни разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. В изложението към касационна жалба са формулирани следните въпроси: 1. При договор за разпределение на ползването на недвижим имот налице ли са насрещни престации на страните, от еквивалентността на които следва да изхожда съдът при извършване на преценката си дали е налице накърняване на добрите нрави? Сочи се основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. 2. Следва ли съдът, при предявен иск за нищожност на договор за разпределение на ползването на недвижим имот поради нарушаване на добрите нрави, да изследва и взема предвид еквивалентност на престациите, при положение че няма такива? Сочи се основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че обжавалното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От данните по делото се установява следното: Първоинстанционният съд е сезиран с евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 29, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 27 ЗЗД за прогласяване нищожността поради накърняване на добрите нрави, респ. за унищожаване поради измама на договор от 23.07.2018 г. за реално разпределяне на ползването на недвижим имот по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот и вещно право на строеж № 54, т. IV, рег. № 4161, дело № 541/31.08.2016 г. на нотариус М. В. с рег. № 370 в НК. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договора, сключен с нотариален акт № 54/31.08.2016 г. за ищцата е договорено пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху 50% от поземления имот и от сградата, а не от жилищната площ на обектите в сградата, която ще се построи, което изискване с процесния договор е изпълнено, доколкото разпределените за ползване от страните площи от сградата са съразмерни с договорените 50%- 106,57 кв. м. за ищцата и 117,75 кв. м. за ответника. Съгласно заключението на вещото лице е установено, че помещението над апартамент № 2, което й е разпределено, и това над апартамент № 1 (разпределено на ответника) са самостоятелни обекти, със самостоятелни входове за достъп. Дори да се приеме, че страните са имали предвид ползването само на жилищната площ, то с оспорения договор съотношението на предвидените за ползване площи е 2 към 3 и не покрива изискването на съдебната практика едната престация да е пренебрежимо малка в сравнение с другата, за да се приеме, че с процесния договор са нарушени общоприетите морални норми. Неоснователно твърдението на ищцата, че единствената дължима от ответника престация е била да й осигури договорената част от 50 % за ползване на имота. В нотариалния акт е уговорено продажбата да се извърши при цена от 9 000 лв., която ищцата е получила от ответника, наред с която цена е уговорено и пожизненото право на ползване, поради което в случая не е налице значителна нееквивалетност на престациите. Недоказано се явява твърдението на ищцата, че цената на продадения от нея имот по нотариалния акт от 31.08.2016 г. не е била реално заплатена. Действителната воля на страните е била с нотариалния акт от 2016 г. да се прехвърли на ответника дворното място срещу обсъжданата цена и задължението да се извърши строеж на многофимилната жилищна сграда със запазване за ищцата на правото на ползване върху 50% от дворното място и от сградата, която допустима от закона и съответстваща на свободата на договарянето цел е постигната със самата сделка за продажба и с процесния договор, с който е уговорен начина на ползване на обектите в сградата. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че сделката от 23.07.2018 г., с която страните са разпределили правото на ползване на недвижимите имоти по нотариален акт от 31.08.2016 г. не е нищожна поради нееквивалентност и накърняване на добрите нрави, поради което предявеният от ищцата главен иск се явява неоснователен. Във връзка с предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 29, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 27 ЗЗД съдът е приел, че в случая ищцата не е била заблудена нито за предмета на сделката, нито за последиците й. С оглед представените по делото свидетелски показания съдът е приел, че Г. С. е знаела какво ползване предвижда процесния договор и че с подписването му се обективира ползване именно на посочените общо 109,8 кв. м. площ от жилищната сграда в [населено място], включваща площта на апартамент № 2 на първо ниво, която е от 37,56 кв.м. и площта от 72, 24 кв.м. на второ ниво над апартамента, която включва мансардното помещение над апартамент № 2 и подпокривното пространство над апартамент № 3, достъпът до което помещение се осигурява през помещението, обособено над апартамент № 2. Уговореното с договора ползване съответства напълно на реалното ползване от ищцата, който факт е установен от вещото лице, което е констатирало само, че ползваната от ищцата площ на второ ниво е 69,01 кв. м., а не предвидената от 72,24кв.м. или с 3,23 кв.м. по-малко. Не е установено по делото ищцата да е имала очаквания за други последици от сключения договор, за друг начин на ползване, за който да е била въведена в заблуждение от ответника, тъй като обективно разпределените й за ползване площи представляват приблизително 50% от сградата. Ето защо не може да се направи извод за неправомерни действия на ответника, представляващи измама и предявеният евентуален иск следва да се отхвърли като неоснователен. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Поставените от касатора въпроси не могат да се подведат под общата и допълнителната предпоставка за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Заявените въпроси отразяват несъгласието на страната с правните изводи на съда, което не може да обоснове допускане на решението до касация. Следва да се посочи, че самият ищец се е позовал в исковата молба на нееквивалентността на престациите по сключения между страните договор, докато с формулираните в изложението към касационната жалба въпроси поддържа, че съдът не е следвало да изследва този въпрос. С решението си въззивният съд се е произнесъл изцяло по заявения с исковата молба предмет на делото, обсъдил е наведените от страните доводи и е анализирал представените по делото доказателства, излагайки собствени мотиви, като е приел, че в случая не е налице твърдяната от ищеца нееквивалентност, поради което договорът за разпределение на ползването на недвижим имот не е нищожен. Само за пълнота следва да се посочи, че съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая не е налице никаква обосновка относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението оплаквания. Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът Г. П. С. следва да заплати в полза на ответника по касация А. В. А. сторените от него разноски в размер 600 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 7/26.05.2021 г., постановено по в. гр. дело № 112/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол. ОСЪЖДА Г. П. С. да заплати на А. В. А. сумата от 600 лв. – съдебни разноски в производството пред касационната инстанция. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.