7 Р Е Ш Е Н И Е № 67 гр. София, 01 април 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Спас Иванчев при участието секретаря Мира Недева и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 92 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. П. Д. срещу решение № 202 от 09 декември 2015 година на Варненския апелативен съд, НО, първи състав, по внохд № 346 / 2015 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 74 от 14 септември 2015 година на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 619 / 2015 година по описа на този съд. От съдържанието на жалбата е изводимо, че единственият повод за недоволството на подсъдимия срещу атакувания въззивен съдебен акт, е тежестта на наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС, които подсъдимият оценява като явно несправедливи. Подкрепя оплакването си с доводи за направеното от него самопризнание и изразено съжаление за предизвикания пътен инцидент и последиците му, за чистото си съдебно минало и за необходимостта да продължи да упражнява професията си на шофьор на такси, а наличието на значителен брой допуснати от него като водач на МПС и санкционирани по административен ред нарушения на правилата за движение, намира за обичайна практика в професионалната дейност на таксиметров шофьор. Претендира намаляване размера на наложените му наказания. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим И. Д. не участва лично, редовно уведомен. Представлява се от назначения му за служебен защитник адвокат Е. А. Д. от САК, която поддържа касационната жалба на подсъдимия при направеното в нея оплакване и изложени в негова подкрепа доводи. Акцентира върху наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС, което намира за несъответно на данните за личността му и на поведението му като водач и затова – за несправедливо. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а атакуваният съдебен акт – за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият И. П. Д. е признат за виновен за това, че на 21. 07. 2013 година, на Главен път 1-9, в района на [населено място], В. област, при управление на лек автомобил „Д. Л.” с ДК [рег.номер на МПС] , в нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДП, по непредпазливост причинил смъртта на Т. Ю. К. и средна телесна повреда на И. Е. В., изразяваща се в контузия на мозъка, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, във вр. ал. 3, предл. 4 и 5, б. „б” от НК и чл. 343г от НК и при условията на чл. 54 във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, както и на четири години лишаване от право да управлява МПС. Оправдан е по повдигнатото обвинение да е нарушил разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДП. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия Д.. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства. ВКС намира жалбата на подсъдимия Д. за допустима, като подадена от лице, което има право на това, в предвидения в закона срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, а разгледана по същество – за частично основателна. При индивидуализацията на наложените на подсъдимия Д. наказания, съдът се е позовал на висока степен на обществена опасност на деянието, с оглед характера на засегнатите отношения и настъпилите тежки последици – от една страна, а от друга - ниската обществена опасност на самия подсъдим, който не е осъждан, има утвърдени трудови навици, изразил е искрено съжаление за стореното (мотиви на присъдата, л. 33 - л. 34 от нох дело). Тези изводи на първоинстанционния съд са възприети и утвърдени от въззивния съд (с. 4 - с. 5 от решението). ВКС не намира основания да не сподели поначало тези съображения на предходните съдебни инстанции, защото те кореспондират с данните по делото и със закона. Не може да не отрази обаче и констатацията, която прави, за формален подход и липса на аналитичност и задълбоченост при обсъждането и оценката на обстоятелствата от значение за параметрите и тежестта на отговорността. Несъмнено, преценката на съдилищата за наличие на превес на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства е правилна и основана на обективните данни по делото за трудовата ангажираност на подсъдимия, за липсата на минали осъждания, за изразеното от него искрено съжаление за пътния инцидент и смъртта на пострадалата К., която познавал отпреди и с която поддържали добри и коректни взаимоотношения по време на летуванията й в България. Същевременно, посочената от съдилищата висока степен на обществена опасност на деянието не е подкрепена с фактически и правни аргументи. Известно е, че обстоятелствата, определящи степента на обществена опасност на деянието по чл. 54 от НК, са винаги конкретни и са свързани с обективното отрицателно въздействие на извършеното не само върху обекта на посегателство, но и върху обществените отношения въобще, върху съзнанието и чувствата на гражданите. Различните деяния от един и същи вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. В случая, конкретно допуснатото от подсъдимия Д. нарушение на правилата за движение е само едно (чл. 20, ал. 1 от ЗДП) и не може да бъде преценено като особено грубо или драстично. Настъпилите в резултат на допускането му общественоопасни последици несъмнено са тежки (смърт на едно лице и средна телесна повреда на друго), но те са елемент от състава на престъплението и са съобразени от законодателя при криминализиране на деянието и определяне параметрите на отговорността за него, поради което няма как да бъдат ценени на плоскостта на индивидуализацията на наказанието. При това, обемът на причинените вредни последици е минимално предвиденият за съставомерност на деянието по нормата на чл. 343, ал. 4 от НК, визираща „смърт на едно или повече лица и телесна повреда на едно или повече лица”. Затова, не би могло да се приеме, че конкретното деяние се отличава с висока степен на обществена опасност, както са отразили това предходните съдебни инстанции. При решаване на въпросите за отговорността на подсъдимия Д. съдилищата са отдали особено значение на наличието на допуснати от него предходни нарушения на правилата за движение, за които той е санкциониран по административен ред. Вярно е, че за времето от 1999 година до 2013 година по отношение на подсъдимия са издадени двадесет и седем наказателни постановления за допуснати от него нарушения (т. 2, л. 4 – л. 6 от ДП). Преобладаващият брой от тях са за неизпълнение на задължението за поставяне на обезопасителен колан и за носене на определените в закона изискуеми документи (чл. 137а, чл. 100, чл. 183, чл. 6 от ЗДП). За всички нарушения е санкциониран с наказания „глоба” в различен размер (между 20 и 100 лева). За последните три години преди настоящето деяние са установени общо четири нарушения, свързани отново с нарушаване на изискването за поставяне на предпазен колан и за носене на всички документи. При тази конкретика на данните за предходните нарушения по ЗДП от страна на подсъдимия, съдилищата очевидно са надценили тяхното значение при преценката им на плоскостта на обществената опасност на подсъдимия като водач на МПС и на поведението му като участник в движението. Затова, ВКС намира за основателни направените в касационната жалба възражения за подценяване на установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства и за надценяване на отегчаващото отговорността му такова, каквото несъмнено е наличието на значителен брой административни санкции за допуснати в 15-годишен период от време нарушения на правилата за движение. Изложените по-горе съображения дават основание на ВКС да приеме, че както подсъдимият, така и конкретното извършено от него престъпление, не се характеризират с висока степен на обществена опасност. Тежкият престъпен резултат е обективен признак от състава на престъплението, а причиняването му изцяло поради неправомерното поведение на подсъдимия Д. е част от механизма на ПТП, поради което тези факти не биха могли да бъдат ценени като отегчаващи отговорността обстоятелства и да обосноват по-тежка санкция за извършителя. Наказанието лишаване от свобода за срок от три години, наложено на подсъдимия, на практика е минимално предвиденото за този вид престъпление, вкл. в редакцията на нормата, действаща към момента на извършването му (ДВ, бр. 60/2012 година, в сила от 08. 09. 2012 година). То отчита всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК – както наличието преимуществено на смекчаващи отговорността обстоятелства, посочени по-горе, така и данните за поведението на подсъдимия като водач на МПС. Не са налице основания за проява на по-голяма снизходителност във връзка с тази санкция, за каквато претендира подсъдимият, поради което в тази част жалбата следва да бъде преценена като неоснователна. Правилна е преценката на съда, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимият Д. не следва да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Изложените за това съображения могат единствено да бъдат споделени, защото се основават на доказателствата по делото и на закона. Всичко, установено в производството за личността на подсъдимия, за неговото социално поведение и трудова ангажираност, за липсата на минали осъждания, за отношението му към извършеното деяние и последиците му, за неговото процесуално поведение и съдействие в хода на делото, дават основание за извода, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати без подсъдимият да бъде отделян от настоящата си социална и трудова среда и да бъде изолиран от обществото. Определянето на максималния изпитателен срок от пет години обаче не държи сметка не само за посочените обстоятелства, характеризиращи личността на подсъдимия и социалното му поведение, но и за принципното положение, че при прилагане на условното осъждане законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. „...преди всичко поправяне на осъдения...” (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Като е приел, че за постигане целите на наказанието подсъдимият Д. следва да бъде поставен в условията на максималния изпитателен срок от пет години, съдът не е оценил в пълнота всички относими и установени по делото обстоятелства и не е приложил правилно закона. Затова, жалбата на подсъдимия в тази част се явява основателна, а срокът по чл. 66 от НК следва да бъде намален на четири години. Отлагането на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за такъв срок, предвид личността на подсъдимия и отношението му към извършеното престъпление, в достатъчна степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС. При идентични съображения относно обществената опасност на подсъдимия, ВКС намира за прекомерно и несъответно на данните за личността му, за отношението му към извършеното и за трайната му трудова ангажираност наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години. Същото следва да бъде намалено на три години, считано от влизане на присъдата в сила, което удовлетворява и изискването, свързано с разпоредбата на чл. 49, ал. 3 от НК. Така определените по размер и начин на изтърпяване, наложените на подсъдимия Д. наказания са достатъчни за постигане на съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на закона и добрите нрави, поради което са справедливи. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 202 от 09 декември 2015 година на Варненския апелативен съд, НО, първи състав, по внохд № 346 / 2015 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия И. П. Д. наказание лишаване от право да управлява МПС на три години и изпитателният срок по чл. 66 от НК за наказанието лишаване от свобода на четири години. ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.